Антон Касабов е представата за сбъднатата американска мечта! Световен шампион по таекуондо. Българин, който покорява един след друг хълмовете на Холивуд. Антон е само на 21 години, когато си тръгва от България, след което му се случват поредица от трудни изпитания, благодарение на които, както казва и самият той, днес е това, което е. Касабов се снима с асовете на световното кино, но твърди, че все още има път към целта си.
- Тони, мнозина продължават да виждат в твое лице сбъднатата американска мечта – с цялата тежест, която съдържа подобно нарицателно в себе си.
- Ще се радвам много, ако мога да вдъхновя младите хора с това, което съм постигнал до сега, но за мен в никакъв случай положението не е такова, че да си кажа, че съм сбъднал детската си мечта, а тя е и американската. Още не съм постоянно работещ холивудски актьор в силни филми.

- В Щатите, където живееш, постоянно си на ръка разстояние от големите имена в киното, шоубизнеса – успя ли да те промени това като нагласи и представи за живота?
- Борбата продължава, конкуренцията е огромна тук, но това не значи, че тя е непобедима. Не се отказвам никога от целите си. През последните две години започнах да се занимавам с продуцентство и се надявам двата филма, над които работя – и като продуцент, и като актьор, да станат реалност много скоро.

- А как реагират хората там, когато разберат, че си българин? Какво знаят за България?
- Повечето американци не са чували за България. Имат адски ниска обща култура и често бъркат страната ни с Белгия и Боливия. Имах възможността да разкажа и науча хората, с които съм общувал обаче, за историята и културата на България. Реших да хвана съдбата си в свои ръце, както направиха Мат Деймън и Бен Афлек, Силвестър Сталоун. Вече 21 години съм в Лос Анджелис и по един или друг начин във филмовото изкуство тук. И разбрах, че за да успееш, трябва да си невероятно постоянен, стъпил здраво на земята, упорит и подготвен. Тук често казват, че отнема поне 10 години, за да станеш нова звезда за един ден.



- Преди време, когато си говорихме за световните звезди, ми беше дал като пример за скромност и земно поведение Дейвид Бекъм. Ти си тренирал и децата му… Разкажи ми малко за тази комуникация.
- Работил съм с децата на няколко звезди и познавам други. Най-скоро с детето на Мел Гибсън. Много от тях са добри, земни хора без голямо его и същевременно адски несигурни в себе си – това е чертата, която най-често усещам и виждам в звездите, които съм срещал. Всички тези хора не само са били, но и продължават да ми служат като вдъхновение и вяра, че всичко е възможно, ако го искаш достатъчно силно. Граници мога да си поставя единствено и само аз. Давид е прекрасен баща. Обича и се грижи лично за децата си. Много е готино да се види това отстрани. Освен това е много земен и скромен човек. А Мел Гибсън е уникален като човек и на живо. Никълъс Кейдж пък бе изключително уважителен към мен и към бойните изкуства по принцип. Джеки Чан е супер добър и без капка его към снимачния екип и колегите си. Научавам от всеки по нещо, а техните деца научават от мен.

- А как си обясняваш, че у нас добрият стар манталитет все е в главната роля – сякаш трудно бягаме от народопсихологията си?! Какво липсва като осъзнаване според теб? Ти имаш челни сблъсъци от първите си години в Америка с това…
- Когато с нетърпение се връщам в България, емоцията винаги е много силна. В началото се чувствах горд и невероятно щастлив. След известно време обаче вече не мислех по същия начин. И много от негативните неща взимам прекалено лично. Защото ако виждах същите проблеми, каквито има у нас, в Мексико, например, нямаше да ми дреме толкова. Но ми се къса душата всеки път, когато съм в родината си и виждам мизерията, упадъка и разбитата икономика инфраструктурата, морала… Корупцията! Виждам и връзкарския манталитет. Всичко това много ме наранява, много дълбоко и се чувствам особено безсилен.

- Когато се връщаш в България, повече като българин, който се връща в родината си ли се чувстваш, или като емигрант, когото не приемат точно като свой, но не и като съвсем чужд… някаква странна смесица?
- Много добър въпрос, направо удари в десетката, защото влезе в най-дълбоката част от душата ми с него! Чувството ми наистина е много странно… В Америка не съм американец, въпреки че живея от години и въпреки това не съм част от тях. А в България, като се върна, не се чувствам вече част от манталитета на българите. Просто следвам сърцето си! Предпочитам го хиляди пъти пред това да бъда някъде приет и някъде да имам корени в този смисъл. Може би предпочитам да нямам корени... Макар че винаги ще си бъда и ще си остана българин и ще живея с това. Аз съм като един дипломат на България в Лос Анджелис. Американците са научили много за България от мен. И затова гледам да се представям в най-добрата си светлина, защото чувствам, че представям не само себе си, но и цялата си родина.

- Всъщност дори Ванга преди години е предрекла твоя невероятен успех зад граница, нали така?
- Нашите бяха близки с баба Ванга и често я виждаха, освен това са и от един край. Тя беше казала да вървя в Америка, защото там ми бил късметът. Гордея се, че съм я срещал лично, особено когато последната година в Америка и Западна Европа започнала да пишат големите статии за нейните сбъднати предсказания и умения да помага на хората в нужда. Руснаците я боготворят, а само в България често виждам, че я отричат, което е както винаги голям шок – и само говори за невежеството на тези хора.



- Кога до този момент ти беше най-трудно да преодолееш чувствата, ситуацията, дори себе си? Преди няколко години искрено те шокира признанието, че си бил осиновен… Как мина през това?
- Разбрах, че съм осиновен не особено отдавна – беше голяма стъпка към това да опозная себе си и да израсна като човек. Но също даде още по-голяма сила на вярата ми в Господ, усили и любовта ми към човека, който ме е отгледал като собствен син. Този, който с право наричам и свой баща – Любомир Касабов!

- Теб трудното не те плаши, в това съм се убедила! Дори напротив – превръща се в трамплин за успехи! Права ли съм?
- Абсолютно си права (смее се). Това, което не ни убива, ни прави по-силни, нали така. Това е известна американска поговорка, с която съм доста съгласен.

- Кое определяш днес като най-големия си успех?
- Най-големият си успех досега определям това, че съм повлиял позитивно в живота на много деца. Занимавам се с корейското бойно изкуство таекуондо вече 30 години, в 25 от които тренирам деца и възрастни, но любовта на децата и това, че съм бил важен в живота им, както и тяхното признание, ми е наистина най-големият успех.

- Раздал си много шамари с крак през живота си – но това е в спортния свят, там, където трудно откриваш тайни за себе си. А в реална ситуация какво се случва? Участвал ли си например в улична битка?
- Реалната ситуация е доста по-различна от тренировъчната в бойните изкуства, защото е много по-лесна. Изправен си срещу силен противник, който може или по-скоро е трениран в изкуството на ръкопашния бой. Това прави една ситуация с нетрениран противник значително по-лесна като изпълнение в сравнение със състезанията или обикновения двубой с равностоен, трениран боец. Това удоволствие ми се е случвало два пъти в живота и беше доста забавно, правя си сега тази ретроспекция (усмихва се).

- Когато си тръгваш от България са били точно мътните мутренски години у нас. Вероятно имаш тежки спомени за този период?!
- Заминах от България през януари 1995 г., в деня след 21-вия ми рожден ден. Времената тук бяха адски мътни, криминални и несигурни. Аз бях в националния отбор по таекуондо и бях в центъра на играта. Много от тогавашните босове, пионки и кукловоди, идваха да ни гледат как се бием по откритите първенства, много преди ММА и UFC да станат известни. Беше време на оцеляване, беззаконие и безмилостност. Много научих през първите си 21 години в България, а и в следващите 21 – в Америка. Израснах в комунизма и след това възмъжах в капитализма, но е адски странно, че най-голямото промиване на масите става при капитализма, големия избор и „свобода”. Оказа се, че либерализмът е мозъчна болест, която е по-близо до фашизма. Оказа се, че в Америка корупцията е точно толкова, колкото и в България, само че на по-високи нива на финансовата и политическата йерархия. И че тук хората са много по-промити, отколкото ние някога при комунизма. Хубавото обаче е, че хората вече се осъзнават и започват да взимат новините и информацията си от алтернативни източници, а не от големите медийни корпорации.

Интервю на Анелия ПОПОВА