Меглена Караламбова е завършила ВИТИЗ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов, като в един клас заедно с нея учат Стефан Мавродиев, Стефан Данаилов, Илия Добрев, Милен Пенев... Цялата си кариера прави на сцената на театър ”Българска армия”, но играе и в други театри. Участвала е в над 40 игрални филма, сред които “Осмият” и “Татул”.
През 2013 г. Меглена Караламбова е наградена със “Златен век” на Министерството на културата, а тази година е номинирана за “Аскеер” с ролята на майката в “Разговори с мама” на Театър 199. Изиграла е десетки роли в български и чужди съвременни и класически пиеси. Трудно е да се изброят образите, в които се е превъплъщавала. Всъщност ”дебютът” на актрисата е в Пловдив, когато баща й Стефан Караламбов и бременната му съпруга Вера играят в ”Ромео и Жулиета”. Та нямало как и неродената Меги да не прихване театралния вирус. 

- Как приемате вниманието на колегите отново и отново? 
- Знаете, че ме бяха предложили за номинация “Аскеер” за спектакъла “Четири”, но там беше много странно, защото с колегите бяхме много равностойни като роли, като присъствие и дори ми беше неприятно, че някак си ме отделиха от другите изпълнители. И слава богу, не получих наградата. А тази година е номинация за водеща женска роля в пиесата “Разговори с мама”, но това е роля, която аз много харесвам и обичам. Това, че съм номинирана, си е признание и понеже е от колеги, е още по-приятно. Всъщност аз не държа много-много на такива неща. По принцип тази награда е важна, тъй като допреди две години, докато бях на щат в театъра, аз съм участвала в избора, бях съпричастна и знам колко е трудно да се изгледат и обсъдят толкова много представления, това е наистина един голям жест към колегите и техния труд обаче. Нека се знае.

- Много си обичате тази роля. Защо все пак?
- Още като прочетох пиесата, много ми допадна. Отношения, диалози. По мой вкус. А и някак доста си паснахме с Георги Къркеланов, който играе моя син. Има публика, има интерес. И удоволствието от представлението е голямо. Радвам се, че са го отбелязали, така да се каже. 

- Колко премиери сте имали досега, броите ли ги? Последната беше на 5 май - “Четири хиляди мили”...
- Не ги броя. В това отношение съм доста неорганизиран човек, не съм по статистиките. Но от 1967 г. досега са доста и все разнообразни ролите, всъщност. Благодарна съм на шанса, който съм имала, тъй като това в нашата професия е нещо много съществено, освен талант и работливост си е нужен и късмет, разбира се. Изтъквам го, защото много хора си заминаха безславно, така ги завъртяха нещата, че ги няма. Всеки актьор иска да играе, и то непрекъснато, и когато ти кажат стига бе, докога, ти не можеш да се спреш. Като бацил е. 

Ние, като спрем да играем, ще се разболеем, вярно е 

Много рядко съм чувала колега да каже а-а, много ми е добре, че съм пенсионер и съм извън сцената. Даже не мога да повярвам, имайки предвид същността на актьорската професия. Сцената ни дава сили дори когато не сме здрави, меко казано. Излезеш ли, всичко друго забравяш. 

- А колко награди сте получавали?
- Не са много. Имам “Златен век”, да. Имам и награда за женска поля, но още от 1996 г. - “Икар”. Но пък това, че ме срещат хора по улиците, абсолютно непознати, и ме поздравяват, благодарят ми, пожелават ми здраве, си е най-голямата награда за мен. Не е кокетство. 

- Играли сте в близо 40 филма все пак, а нищо не казвате за киното...
- Ами, толкова ли са! Не знам. Моят добър колега и приятел режисьорът Георги Дюлгеров ми каза, че съм имала толкова участия, а бе, откъде ги вадиш, питам. Това са някакви минимални участия, в киното и в телевизионни сериали, съвсем-съвсем незначителни ролички, а инак според мен няма такова нещо. Театърът за мен е на първо място. Това е. Невена Коканова, милата, не е изиграла 40 роли в киното, та аз ли?! Несериозно е. Киното не ми липсва. 

- Как се чувствате след представление?
- Всички сме превъзбудени обикновено, независимо от възраст, опит... Може би и затова режимът ми е такъв, че много късно си лягам, а пък сутрин ставам с мъка, добре че обикновено репетираме от 10 часа.


Пламена Гетова и Меглена Караламбова в сцена от спектакъла "Четири"

- С годините забелязвате ли да ви изневерява паметта, да забравяте текстове..
- Не-не. Живи хора сме, нали, случва се да ми изчезне някоя дума, но успявам на мига да я заместя с подходяща, не е било фатално, поне досега. 

- За паричната награда от 700 лв. за заслужили дейци на културата какво мислите?...
- В списъка съм, но 

докато не ги видя и пипна тия пари, не вярвам 

Бях приятно изненадана и бих искала на повече колеги да се дадат пари, тъй като много от тях мизерстват с нищожни пенсии, а и не ги канят за участие никъде. Добре е, защото аз сега работя активно, играя в 6 представления, което си е огромно натоварване. Но не знам утре как ще съм със здравето, ще мога ли, ще ме канят ли... Тези 700 лв. ще ми бъдат голяма помощ, тъй като аз досега не съм получавала нищо извън свършеното от мен и нищо наготово. Нямам апартаменти и вили, живея под наем. 

- Минавате за много резервиран човек, такава ли сте всъщност?
- С непознати, може би. Не съм от най-приказливите. Майка ми беше много общителен човек, но аз не съм такава, трябва да усетя нещо отсреща, за да отговоря. А може би аз не си давам сметка, но ходя по улиците очевидно намръщена, замислена за своите си работи, и се случва да ме срещат близки и да ме питат защо си така намръщена, случило ли се е нещо...

- Ще си признаете ли, че сте с “връзки” в театъра, независимо че сте една от най-обичаните актриси днес?
- О, да, със страшни връзки съм. Вярно е, че баща ми беше народен артист, бях обаче първа резерва във ВИТИЗ, покрай друго момиче с връзки обаче, което беше трета резерва, и аз влязох, но се бях зарекла, че ако първата година, в която кандидатствам, не ме приемат, няма повече да опитвам. Ще се откажа. Явно нямам талант. Това беше през далечната 1963 г. Беше си жив късмет. Късмет имах и с моите преподаватели - страхотни, Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов. Между другото, в нашия клас си бяхме и много добри приятели. За съжаление, много от нашия випуск си отидоха от този свят. Мъчно ми е за Мирослав Косев, който също ни напусна. За щастие, имам и сега доста нови колеги от по-младичките, които много си ги обичам, а и те също ме обичат. Близки сме с Пламена Гетова, с дъщерята на Марин Янев Кристина Янева, с Ивайло Христов, Румяна Гайтанджиева...

- Какво ще кажете за режисьора Зако Хеския, с когото сте работили?
- Забравен е, да, а направи такива хубави филми. 

- Като млада сте имали много проблеми със зъбите, сега как е?
- Сега си имам коронки, оправих си ги, но малко късничко, не съжалявам за нищо. Участието ми в киното винаги е било свързано с нещо измъчено, ако мога така да се изразя. Обичам го много, но като зрител.

- За ролите ви? Кои са най-големите ви сполуки?
- Любимите ми роли са Офелия и Гертруда от “Хамлет” на Шекспир, Милкана от “Майстори” на Рачо Стоянов, Джудит от “Ученика на дявола” от Бърнард Шоу, Оливия от “12-а нощ” на Шекспир и др. Аз играх в 16 постановки на Леон Даниел и мисля, че там съм най-успяла. 

Имах много хубави роли

Леон беше бог за мен. Голяма школа! Младите въобще не знаят за какво става дума. Всъщност може би човекът, който върви по неговите стъпки, е Ивайло Христов. Сега се играе пиесата “Откраднати разкази” с режисьор Краси Спасов и аз много си я харесвам. Самият Красимир Спасов е много интелигентен, много умен човек.

- Какво мислите за това мъже да изпълняват женски роли?
- Хич не ми допада това явление, което вече много зачести, факт е. Идва ми в повече. Спомням си, че навремето пък самата Славка Славова си мечтаеше да изиграе ролята на крал Лир... Аз не ги разбирам и някак не ми харесва, макар че примерно Джуди Денч, доколкото знам, е изиграла Крал Лир много успешно...

- Да ви питам нещо лично. Как са дъщеря ви, внучката ви?
- Дъщеря ми е сценограф художник, а внучката ми Маргарита вече е на 12 години, по-висока е от мен. Много ми помагаше да си уча текста от пиесата “Разговори с мама”. Подаваше ми репликите, беше ми направо спаринг партньор. А в началото аз съвсем плахо я помолих дали ще ми помогне и тя каза, разбира се, бабо, давай. Беше възнаградена, разбира се, водих я през пролетната ваканция в Лондон. Нещо, за което тя отдавна си мечтаеше. 

- А дали ще тръгне по вашия път?
- Не, май не. Засега поне нищо не показва. Баща й също е много интелигентен човек - Димитър Стоянович пише много добре, другата й баба беше самата Ани Бакалова, която си отиде миналата година. Но засега внучката ми нито иска да става художничка, нито артистка, нито писател. Бъдещето ще покаже... Изборът е неин.

Елена КОЦЕВА