На 16 февруари 2002 г. за Афганистан замина първият български контингент от 31 души, които обслужваха полева баня. Не звучи героично, но беше за предпочитане, отколкото заедно с румънците да помагаме на американците да търсим Осама бин Ладен из пещерите на Тора Бора. А когато чуждестранните им колеги в лагер „Уерхаус” през лятото вземаха освежителен душ след дълго патрулиране по прашните пътища в горещината с бронежилетки и каски, те благославяха българите.
Контингентът ни отиде в Афганистан, след като предния ден се навършиха 13 г., откакто съветската 40-а армия се изтегли по моста над Аму Даря в Узбекистан. Поличбата не бе толкова в числото 13, колкото във въпроса какво сме направили до сега в Афганистан.

В средата на 2003 г. сменихме участието си с механизиран взвод, после с една механизирана рота патрулирахме около Кабул, с две механизирани роти охранявахме летищата в Кабул и Кандахар, изпращахме лекарски екипи, полиция, инструктори в Афганистанската армия... Войниците ни бяха обстрелвани с ракети, минохвъргачки и автомати. Слава Богу, живи са всички, макар да имаше и тежко ранени, но „на война като на война”. На 31 декември м.г. контингентът ни в Кабул сдаде на Афганистанската национална армия своята зона за отговорност и на 31 януари се прибра в България. Сега в Афганистан се намират 438 наши военнослужещи – 83 в Кабул и 355 в Кандахар, но в края на март от Кандахар ще бъдат изтеглени медицинските и съветническите екипи. Очаква се до края на 2014 г. да запазим в Афганистан – в Кабул и Кандахар – малко над 400 военнослужещи.

Общо нашите разходи за мисията в Афганистан надхвърля 300 милиона лева. (При 146 млн. за Ирак.) Министерският съвет реши след 2015 г. България да финансира издръжката на афганистанските сили за сигурност годишно с 500 000 долара.

Можеше ли да си спестим тези средства и човешки загуби? Най-вероятно – не! Това е цената за влизането ни в НАТО, като последното не подлежи на коментар, защото всички депутати (с изключение на 4 души) гласуваха единодушно „за”. Впрочем преди 60 г. със същата цел Турция беше изнудена да участва в Корейската война с контингент от 5,5 хиляди души.

За Ирак е ясно: САЩ признаха, че не са намерени дори следи от химическо присъствие и от членове на „Ал Кайда”. Само дето районът още е дестабилизиран и залят от вълна на не спиращо насилие.

Картината в Афганистан е различна спрямо Ирак единствено в конкретиката и в нюансите, но е същото блато. Всичко друго се повтаря до втръсване. Но ако някой е очаквал друго, значи не е чел афганистанската история или просто е глупак.

През август 2002 г. военният министър Николай Свинаров посети Афганистан, когато се ротираше първият ни контингент. Тогава той разговаря повече от час с президента Хамид Карзай. Карзай изпуска пред Свинаров едно страхотно признание: „Г-н министър, вие знаете, че аз съм американски възпитаник и искам да направя Афганистан подобен на Америка. Но от Афганистан изобщо не става държава!” Та още тогава стана пределно ясно къде сме се набутали.

Докато Карзай бе на власт почти 12 г., производството на наркотици се увеличи 40 пъти и годишните доходи на местните наркобарони са надминали 1 млрд. долара, обяви през лятото афганистанският министър за борба с наркотърговията Зарор Ахмад Мукбил, цитиран от Би Би Си. Борбата е обречена, защото в основата на наркотърговията стоят високопоставени държавни служители в комбина с талибани. Афганистанците директно уличават двамата братя на Карзай в активно участие в тази дейност: Единият президентски брат е кмет на югоизточния град Спинбулдаг близо до Пакистан, през който район наркотиците текат като рога на изобилието; Вторият брат живееше в Кандахар близо до банките, но го застреляха конкуренти. (Аллах да го опрости!)

Сенатори притиснаха президента Обама да се направи анализ къде отиват многомилиардните помощи от САЩ за Афганистан. Карзай проси помощи, но поне 80% от тях потъват в частни сметки в Дубай. Включително и в неговите.

Факт е, че американците са стигнали дотам, че плащат на талибански командири, за да пропускат безпрепятствено конвоите на НАТО. Но то и логически не може да се намери друго обяснение как върви практически необезпокоявано неспирен потокът от автоцистерни и контейнери от Пакистан към Кабул и Кандахар.

Талибаните дълго време не искаха дори да влязат в преговори за участие във властта, защото не желаят да носят отговорността за управлението на страната, а за тях сегашното статукво е изгодно и им носи облаги. През последните 2-3 периодично излизаха информации за установени контакти между тях и правителството, от които не произлезе нищо значимо.

Дано да излязат верни думите на наш високопоставен офицер, имащ пряко отношение към Афганистан, че „като цяло тенденцията е талибаните да бъдат включени в управлението под една или друга форма, за да преустановят терористичната си дейност”. Но талибаните не са единно и дисциплинирано движение, те са раздирани от различия и противоречия, затова най-вероятно ще се разцепят, като екстремисткото крило ще продължи атентатите.

Карзай обяви, че ще се оттегли от властта, но още не се знае кой ще му е фаворитът и кого ще подкрепи за изборите на 5 април 2014 г. САЩ и ЕС само повтарят, че ще приемат всеки един легитимно и демократично избран президент, но продължават да планират изтеглянето си.

Български офицер, който неотдавна се върна от Афганистан, твърди, че военните контингенти стоят заключени и барикадирани в базите, оградили са се с бетон и бодлива тел, пазейки самите себе си. Операциите „на терен” са истинска рядкост. На цивилните контрактори-фирмаджии от европейските страни също им е забранено да излизат от базите. Дори на военните полицаи от EUPOL им е забранено да патрулират по улиците. Всички чакат края на 2014 г., за да се приберат в страните си.

Преди време в Кабул германският военен аташе Юрген Хайдуков (българското му име не е случайно!) сподели, че в началото на операцията през 2001 г. никой в Германия не е предполагал, че обстановката така ще загрубее и ще дадат толкова жертви. А признатите загуби на коалицията ИСАФ още към август 2012 г. надхвърлиха 3150 души.

Кабул не стана по-сигурно място за живеене, дори след като поразредените атентати вече не са негово всекидневие. Повечето чужденци в редките си излизания из града носят бронирани жилетки, посланици признават, че се движат из града също с бронежилетки и ескорт от 2-3 бронирани джипа. Дори приликата с европейците (много бял или русоляв) е достатъчна за отвличане посред бял ден.

Очевидци-българи твърдят, че от известно време полицията демонстрира засилено присъствие из целия град - на всяко кръстовище има регулировчици, които допълнително объркват движението. Всъщност Кабул е под тотален полицейски контрол – достатъчно е да пошепнеш на полицай думата „амнят” (наименованието на тяхната служба за сигурност) и той веднага ще извика по радиотелефона си джип с цивилно облечени ченгета, за да им съобщиш информацията си.

Български служител в МВнР, имащ представа за условията в Кабул, твърди, че повечето богати и образовани афганистанци имат не само големи къщи в Кабул, но по един или няколко апартамента в Дубай или Париж, солидни банкови сметки и децата им учат в чужбина. Те отдават тези къщи в Кабул под наем на посолствата за по $15 000 до 30 000 на месец.

Според дипломата повечето афганистански политици и висши държавни служители имат двойно гражданство (американско, френско, дубайско или саудитско) и са се върнали в Афганистан само за да участват във властта и да направят пари, а след 2014 г. ще се изнесат от там.

Един от малкото български бизнесмени, добре запознат с живота в афганистанската столица, твърди, че понякога един портиер взема месечна заплата над своите колеги в България. На заплата $500 вече се мръщят, твърди бизнесменът. Когато извикаш майстор за отстраняване на повреда в дома, той иска $50 само за идването. За прекарването на 10 м. водопроводна тръба 1 цол искат $400. Смяната на масло и филтри на джип струва $300. Основният ремонт на един малък апартамент излиза $15 000, един кв. метър земя в Кабул струва $600, а сега се строят и продават апартаменти на цена $1500 квадратния метър.

Бизнесът реагира дори на най-слабите промени в политическия климат. Офицер, който не веднъж е бил в афганистанската столица, констатира, че през последните 2-3 години промените са толкова големи, че градът е станал неузнаваем: в Кабул кипи сериозно строителство на пътища, сгради, МОЛ-ове и бетонни заграждения. Кабул вече е пълен с шикозни заведения, в които цените са далеч по-високи не само от София, но и от Париж.

При направената проверка в началото на тази календарна година се оказа, че в нормалните ресторанти (охраняваните) на Кабул порция 100 гр. филе от бяла риба струва $20, а салатата и десертите са по $10. Бутилка уиски на черния пазар стига до $100. Всъщност в Кабул човешкият живот не струва нищо, а парите са издигнати в култ и нямат реална цена. За една и съща стока могат да ти поискат и $5, но могат и повече от $50.

„Не вярвайте, че Афганистан е бедна страна” – призовава споменатият вече бизнесмен. И обяснява, че всички тези високи цени идват от инфилтрираните милиардни парични помощи за Афганистан от богати донори. Според него ситуацията не е добра и няма надежда да се промени съществено към по-добро.

Струва си да се припомни, че дори и в най-тежките години и при най-бедните афганистанци булката се откупува с 5000 долара.

Ситуацията в Афганистан може да се опише с едно изречение: Абсолютно всички (местни и чужденци), особено в Кабул, тръпнат в очакване какво ще се случи след 2014 г., когато основните сили на коалицията ИСАФ ще напуснат страната.

Полковник от афганистанските ВВС през 2006 г. сподели пред пишещия тези редове: „Гражданската война у нас е само спряна, но не е завършила. Напразно американците ни спряха да изколим талибаните. Сега всичко щеше да е наред!” За Афганистан това е валидно, сякаш е казано вчера.

Сегашният заместник-командващ ВВС (пащун) генерал Абдул Уахаб Уардак тогава изказа сходно мнение: „Ако сега започнем да се бием, таджиките няма да ги гоним до Хиндукуш, ами ще ги издавим в Аму Даря. Аз зная точно кои двама таджики трябва да убия и съм завещал на един от синовете си да го направи, ако аз не успея. Затова вие от ИСАФ трябва да стоите тук поне 30-50 години, докато се забравят клетвите за отмъщение.”

Командващият ВВС (таджик) генерал Мохамад Дауран по повод на изказване на тогавашния български военен министър, че обстановката в страната ще се успокои след 3-5 г., дипломатично коригира: „Вашият министър е забравил да сложи по една нула към цифрите 3 и 5.”

Американските военни и политически стратези не са глупави хора и вероятно си дават ясна сметка за възможните рискове и заплахи. На тях са им добре известни центробежните сили и сепаратистките нагласи Афганистан да загуби своята унитарност и да стане федерация или конфедерация поне от четири субекта – Кабул, Кандахар, Херат и Джелалабад, на които им е тясно да живеят в границата на една държава. Важното е обаче да бъде избягната гражданската война, а тя продължава да тропа на вратата.

Въпросът е дали политиците ще се вслушат в експертите. Те със сигурност са преценили разликите от времето на съветската инвазия. По-важна обаче е степента на общност: Афганистанците нямат основания да обичат европейците, те не искат да са европейци и не споделят европейските ценности - те се развиват по свой цивилизационен ислямски път, който поне в обозримо бъдеще няма да се съедини с нашия. И това не е нещо ново.

В едно свое изследване за Афганистан още през 1879 г. Фридрих Енгелс отбелязва за афганистанците: „Войната за тях се явява развлечение и почивка от еднообразните занимания със стопанска дейност”.

През 1897 г. младият офицер от британската колониална армия Уинстън Чърчил попада в Афганистан при потушаването на пореден бунт. С навлизане в пащунските земи той пише на майка си: "Племена воюват с племена. Населението на една долина се бие срещу населението на съседна долина. Към раздорите между общностите се прибавят схватките между индивидите. Ханове нападат ханове и всеки е подкрепян от своите поддръжници. Всеки член от племе има кръвен дълг към своя съсед.”

Живеещият в България и женен за българка бивш афганистански полковник Абдул Рахман ми разказа тяхна притча, която осмислих едва в Афганистан: Дошъл някога Александър Македонски с войските си в Северен Афганистан. Оженил се за прекрасната принцеса Роксана и получил прозвището Зулкарнайн – Двурогият (завоевател на Запада и Изтока). Пристигнал Александър, но заседнал – ни напред, ни назад. Майка му Олимпиада пратила с бързоносци писмо, в което питала какво става. Синът отговорил, че навлязъл в една земя, която не може да покори. Преминавал през нея с меч, но зад него веднага се надигали и той се притеснявал да продължи напред. Майката пратила ново писмо, с което поискала да й изпратят двама местни жители и торба с пръст. Желанието й било изпълнено. Докарали хората, развързали ги и ги тикнали в една стая. Давали им храна и вода, наблюдавали ги през едно прозорче. Седмица, втора... Нищо. Седят си двамата кротко, ядат, пият, спят, говорят си, разхождат се. Олимпиада разпоредила да поръсят пода с донесената в торбата пръст. Още след първите крачки по родната афганистанска земя двамата веднага стиснали юмруци и яростно се нахвърлили един срещу друг.
– Нашата земя е предопределена от Бога, който върви по нея все на бой да налита – каза Абдул Рахман. – Бием се помежду си, но дойдат ли чужденци, веднага се обединяваме, докато не ги изгоним или избием. После пак започваме помежду си.

В Афганистан всеки е срещу всеки, но всички заедно са срещу чужденците по презумпция. Това е в гена на афганистанците, техен родов белег, който скоро няма да се изтрие. Руснаците го разбраха след пет нахлувания (първото е през 1925 г.) и вече се държат далеч от огъня. Странно е обаче защо например британците с вековното си добро разузнаване в Афганистан пак се напъхаха, след като са загубили три войни с афганистанците?

Към пословичната патологична омраза на афганистанците към нашествениците (почти 100% за пащуните) трябва да се добавят съдбоносните последици от простотиите и от „приятелския огън” преди всичко на американците, британците и германците. Така че афганистанците нямат причини да обичат войските на ИСАФ, които считат за окупатори, и вече не веднъж техни войници стрелят по „съюзниците”.

А ако отново се върнем към 11-годишнината на българския контингент в Афганистан, все някога ще дойде време да си зададем страхотния въпрос: „Оти ги ручахме жабетата?”

Нашите войници няма да бъдат запомнени с лошо в далечната ни прародина. За медиците ни, особено за хирурзите в Херат, се разказват легенди, които спасиха и много цивилни граждани. Помогнахме на провинциални тимове за възстановяване да подобрят инфраструктурата в районите – кладенци, мостове, пътища... Инструкторите ни самоотвержено предаваха своите знания и умения на афганистанските войници, но въпреки това в Кандахар те бяха обстреляни от афганистански войник на пост от една вишка, та се наложи на огъня му да бъде отговорено с фатален за него точен огън. Нещо повече: годишно 23 хиляди афганистански войници дезертират от армията, някои преминават към талибаните и вероятно сред тях има и обучавани от българите.

От 2002 г. до сега през Афганистан са преминали 7590 български военнослужещи. Като цяло те служиха много добре и заслужават уважение. И какво от това? Защото ако някой започне да ги хвали, че те са спомогнали за някакво стабилизиране на обстановката в Афганистан, това няма да е вярно. Просто в Афганистан ситуацията няма признаци на сериозно скорошно стабилизиране! За жалост може да се окажат прави генералите от афганистанските ВВС, които твърдяха, че това е възможно едва след 30-50 години.

За България най-важното през следващите две години, докато все още плащаме в Афганистан цената за приемането ни в НАТО, е националните флагове в ИСАФ никога да не се спускат на половината височина на пилоните за загинали българи. А после, когато пак ни призовават да налагаме по света демокрация и европейски ценности, да имаме кураж да откажем – както го направи Турция за Ирак, а Гърция за Ирак и за Афганистан. Защото не може да ни учи на демокрация държава, която едва преди 150 г. отмени робството, а само преди 45 г. направи гражданите си равни.

Ганчо КАМЕНАРСКИ
[email protected]