На 15 юни 1826 г. в Истанбул са избити еничарите. Същия ден те се разбунтуват и заплашват да убият султана и везирите, но са изтикани към техните казарми и унищожени с огън от топовете или удушени.
Историческа справка

Еничарският корпус (оджака) е основан през 1365 г. от султан Мурад I. Придобива завършен вид при управлението на султан Сюлейман І Кануни (1520-1566), който утвърждава структурата му със закон. Тази организация се съхранява без особени изменения до края на съществуването на корпуса. Тя е гръбнак на турската завоевателна армия.

През 1698 г. броят на еничарите е 70 000, през 1728 г. – 81 000, а в началото на ХІХ в. преди ликвидирането на корпуса в него се числят 140 000 човека.

Упадъкът на империята и стремителното нарастване на числеността на корпуса рефлектират върху качествата на еничарите. Първоначално те нямат право да се женят, както и нямат право на собствено имущество, а се осланят само на даваните им от султана възнаграждения. Имуществото им се наследява от султана.

Впоследствие статутът им се променя. Еничарите започват да упражняват усвоения при обучението им занаят, а също и да встъпват в брак. Султан Сюлейман I им разрешава да се женят, а през 1593 г. султан Мурад III (1574-1595) издава ферман, с който регламентира това. Разрешено им е да напуснат казармите, за да живеят със семействата си. Разрешава им се и да напускат столицата.

Към края на 16 век към еничарите вече зачисляват и хора без военен опит като пехливани, танцьори и акробати. Това постепенно превръща елитната пехотна войска в сбирщина.

В корпуса започват да приемат деца на загинали еничари. После се намират вратички и за деца на живи родители. През 1632 г., когато султанът установява, че 95% от събираните деца са обрязани, той отменя кръвния данък, а еничарската войска се формира по-нататък от децата и внуците на вече заварените еничари. Тези промени рефлектират върху кръвния данък, чието събиране замира към 1710 г.

Опитите на султаните да възстановят порядъка в еничарския корпус завършват с провал. Султан Осман II (1618-1622) прави опит да въведе арабската конница, за да отслаби влиянието на еничарите, но е убит от тях. Султан Ахмед III (1703-1730) поставя началото на реформаторско течение, като предвижда реформиране на армията, но е свален през 1730 г. след въстание.

През 1740 г. султан Махмуд I (1730-1754) разрешава свободната търговия с еничарски длъжности. Появява се и категорията на извънредните еничари – привилегирована група, която чака да се освободи платено място в корпуса.

Заговорът против еничарите

В началото на 19 век еничарството от рудиментарен орган на държавата се превръща в голям възпален апендикс, нуждаещ се от ампутация.

В документите от това време често се подчертава, че основен „поминък“ и пера за забогатяване на еничарите са лихварството, грабежите и проституцията. Като тартори на подземния свят в Истанбул се открояват Джанбаз Кюрд Юсуф и Хабиб Одабашъ – имена, които са символ на безгранична жестокост, предизвикващи страх и паника сред хората.

Еничарите се подвизават по кафенетата и механите и се занимават най-вече със сводничество и рекет. Главен отличителен белег по стените на въпросните увеселителни заведения са многобройните закачени кафези с пойни птички, най-вече канарчета.

В много квартали и махали като Юскюдар, Галата, Каракьой, Топхане, Салъпазаръ, Ункапъ, Тахтакале, Йемиш Искелеси и Бахчекапусу гъмжи ден и нощ от еничари, а в късните часове никой друг човек не може да припари там. В полицейските сводки често се споменава за ограбени, насилени и убити.

За да изкарат по някой грош, еничарите често превозват с лодките си хора от пристана до отсрещния бряг, но никой не може да каже колко девойки са отвлечени и продадени в публичните домове и по островите за сексуални робини и слугини.

Султан Махмуд II (1808-1839) решава да се справи с еничарите. Той е сравнително образован и модерен владетел: разделя се с чалмата и кафтана, налага фес и облича европейски костюм; научава френски; изоставя стария императорски дворец и въвежда западната музика в двореца и в армията. Преди всичко той има воля за промяна. Унищожаването на еничарския корпус е сигнал за нововъведенията в империята.

Везирите са възрастни, инертни и консервативни. Новият садръазам (велик везир) Мехмед Селим Паша (1824-1828) обаче става съмишленик на султана в замисленото начинание и безусловно го подкрепя. Той е достатъчно амбициозен, натрупал е не малко негативизъм спрямо еничарите и е един от малкото сановници, на които еничарите не успяват да вземат страха. Зад султана срещу еничарите застават шейх-юл-ислямът (главният мюфтия), столичният плебс и еснафът, които също са пропищели от безчинствата им.

Султанът постепенно налага своята воля над еничарите. Като начало той търси причини да намали числеността на оджака. На първо време в пенсия са изпратени по-старите войници и ранените във войните – така броят им е намален почти наполовина.

Садръазамът Селим Паша успява да привлече за каузата Ага Хюсеин Паша – командир на калетата в Богазичи (Златния рог). Агата познава из основи корпуса и може да предвиди кой ще стане „троянски кон“ отвътре. Благодарение на авторитета си той успява да привлече на своя страна сериозни и мислещи хора като еничарския кетхюда Хасан ага и началника на снабдяването Ибрахим ага.

На 28 май великият везир Мехмед Паша свиква съвещание, на което присъстват висшият команден състав, улемата, чиновници от хазната и командирите на някои военни подразделения, които са подготвяни и набирани по западен модел. Тук са и най-важните еничарски аги.

Мехмед Паша, без да губи време, започва словесна атака срещу еничарите и присъстващите тук аги, като подчертава, че те са главният виновник за нестабилното положение и военните неуспехи на империята. Накрая той размахва нарочно ираде (указа) на султана и го дава за прочит на един от кятипите (писарите).

В ирадето точка по точка са посочени предстоящите мерки, в които първо място заема преустройството на армията и отмяната на еничарския корпус. Във възванието на султана се посочва, че новата войска ще бъде възпитавана по канона на ортодоксията, а бекташийският суфийски орден, който е патрон на корпуса и който е пуснал корени с идеите си в него, ще бъде забранен. В края на мероприятието главният мюфтия прочита и своя фетва, в която корпусът е заклеймен като вреден и опасен не само за държавата, но и за чистотата на вярата. След всичко това следва покана към присъстващите да уважат препоръката на височайшия господар и да положат своя подпис под него.

Еничарите веднага узнават за решенията на Имперския съвет от тарторите си Мустафа ага и Кюрд Юсуф, както и от заместникът на кетхюдата, които присъстват на Съвета, но не уважават с подписите си решенията на султан Махмуд II. Това на практика означава несъгласие с неговите виждания.

Месец след тези събития, на 15 юни 1826 г. вечерта, нервите на еничарите не издържат и те решават да предприемат първи атака. Събират се пред голямата порта на площада Ет Мейдан (Етмегдан). На първо време съзаклятниците решават да вземат главата на еничарския ага Мехмеджи Етин ага, който според тях е предал интересите на оджака, и нападат конака му. Само след няколко минути кучета ръфат и разнасят по ъглите на конака червата на агата.

Същата вечер еничарите нападат сарая на най-омразния им човек – садръазам пашата. Първият министър отсъствал от дома си, но вътре са неговият харем и прислугата му, които се залостват в избата и бузлука (хладилно помещение).

Неудовлетворените еничари с псувни и закани се насочват на тълпи към главните сокаци. Водени от Йемишчи Мустафа (продавал в миналото плодове на пазарите) и Аяш Мустафа, те нападат по пътя си и вакъфите, и къщите на улемата. Еснафът спира да работи и спуска кепенците на дюкяните и на работилниците си.

Избиването на еничарите

Докато еничарите вършат зулуми из града, техните противници се обединяват около садръазама, който се намира в двореца „Бейлербей“. Шейх-юл-ислямът, кетхюдата Ага Хюсеин Паша и Махмуд Паша събират от своя страна опълчение в района на „Ялъ Кьошк“. На помощ идват и много младши офицери, моряци, артилеристи (които докарват 9 топа), както и други доброволци.

Появява се султанът и започват да обсъждат тактиката и бъдещите действия. Сред събраните хора се чуват смели гласове, които призовават към победа или смърт. Възрастният мюдерис (учител) Абдурахман ефенди твърдо: „Какво чакаме, хайде да ударим бунтарите!“ Султанът е призован да отвори златния сандък със свещените знаци и да разгърне санджака (знамето).

Падишахът и първият министър дават заповед за атака и назначават за командири Ага Хюсеин Паша и Мехмед Паша. Те набързо разпределят задачата сред своите подчинени, като една част от тях издигат масивна барикада в един от стратегическите участъци на Узунчаршъ.

Първият удар срещу метежниците е нанесен при Чорхер Чешмеси, където опитният канонир Джехеннем Ибрахим ага с два топа хвърля в паника екзалтираните и самозабравили се еничари, правейки на кървава каша първите им редици. Останалите живи от артилерийския огън се оттеглят бързо и се скриват в къшлите си, като затрупват главната си порта отвътре с големи камъни. Еничарите откриват отвътре огън по султанските привърженици, но Хюсеин Паша без никакво бавене нарежда на топчията Мустафа да обстрелва портата, която само след няколко точни изстрела се разпада на камъни, греди и трески.

След като преодоляват тази бариера, Мехмед Паша и Ибрахим ага нахлуват с аскера си в територията на оджака и започват да прочистват къшлите от еничари. Една част от тях успява да се измъкне и да се укрие в дервишкото обиталище в Ет Мейдан, но топчията Мустафа и неговите авери ги следват и с факли подпалват сградата на братството. Според свидетелства на съвременници, тук загиват около 1000 еничари.

Българският историк Страшимир Димитров описва тези страховити събития в монографията си „Султан Махмуд II и краят на еничарите“ по следния начин: „Казармата на Етмегдан била съставена от много сгради... Те не можели да дадат надеждно укритие срещу артилерийската стрелба. Хюсеин Паша закрил пътищата на еничарите за бягство, след което по заповед на султана наредил да се подпалят казармените помещения. Неговите артилеристи започнали да хвърлят запалителни фитили и смеси, от които старите постройки бързо пламнали. В невъзможност да се защитават повече, еничарите на няколко пъти се опитвали да измолят пощада от султана, но техните депутации дори не били изслушвани. Всички пратеници били насечени на късове. Шейхюлислямът издал нови фетви, в които обявявал изтреблението на еничарите за богоугодно дело, а всеки загинал в стълкновенията с тях се провъзгласявал за „мъченик на вярата“ (шехид). Фетвите развързали ръцете на султанските сили за безмилостно избиване на попадналите в ръцете им еничари...”

Привечер на 15 юни еничарските казарми на Етмегдан представлявали купища димящи развалини, пълни с трупове на избити и обгорени еничари...

Подпалени и сринати са и казармите на оджака „Йени Одалар“ и „Ески Одалар“.

През следващите няколко дена се води истинска хайка за еничари, които са докарвани с вързани за гърба ръце на сборното място пред Султанахмет Мейдан, след което са закарвани по етапен ред по каушите и занданите на града.

Най-върлите аги и редови еничари са обесвани по бързата процедура по яките клони на чинарите в мейдана. За да се затвори пътят за бягство, са завардени и поставени под контрол всички по-главни изходи на Истанбул като Юскюдар, Касъм-паша, Галата и Еюп. Спасилите се еничари търсят сигурност в близката Белградска гора, но хората на султана ги обграждат там и след като подпалват растителността от всички страни, ги опичат живи.

По заповед на садръазама на висок чинар увисва и тялото на командира на тулумбаджиите (пожарникарите) Неджиб ефенди. Офицер на име Осман ага получава специална задача да открие и ликвидира башбабаитите и еничрските палачи Йемишчи Мустафа, Кюрд Юсуф и Сархош (Пияницата) Мустафа. Йемишчи Мустафа е заловен в едно кафене, не след дълго е хванат и Сархош Мустафа. Първият е обесен на импровизирано бесило пред един дюкян, вторият увисва на вратата на „Хасан Паша Хан“. Друг един от тарторите е довършен от тълпата с усукана тел около врата. Последните 200 еничари също са удушени по турски традиции, а телата им са хвърлени върху общия куп пред Султанахмет Мейданъ.

След месец, на 15 юли на обеден намаз в джамията „Зейнеп“, която е разположена близо до „Ая софия“ (Св. София) и „Бабъали“, султан Махмуд II обявява с ферман края на съществуването на еничарския корпус. Стига се дотам, че се забранява да се произнася думата „еничарин”.

На 22 юли с ферман е разтурен и орденът „Бекташи“, а имотите им са разрушени или харизани на други религиозни братства и институции. Трима от най-известните „баби“ на дервишите са арестувани и обезглавени.

Така мюсюлманите в империята окончателно минават в лоното на сунизма, но днес следите на бекташизма и хетеродоксията все още са живи и техните привърженици живеят както в Турция, така и в други съседни страни, в т.ч. и в България (алиани, къзълбаши).

Еничарският корпус, който векове е стълб на военната мощ на империята, е напълно ликвидиран, и то така, че да се заличи всеки белег за неговото съществуване. Никому повече не е разрешено да се появява по улиците с еничарски дрехи. Казаните на всички орти, които се пазели като символи на другарството и единството между хранещите се от тях люде, чието изнасяне на площада означавало недоволство и метеж... сега били наплескани с нечистотии и намачкани. Отличителните знаци на отделните орти са тъпкани с крака лично от шейх-юл-исляма и унищожени.“

/Използвани са текстове от Ибрахим Карахасан-Чънар/