На 14 ноември (2 ноември стар стил) 1885 г. започва Сръбско-българската война, когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. Българската победа в тази кратка двуседмична война е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.
Предпоставки за войната

Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. не е добре прието от съседните балкански държави, тъй като появата на удвоена по територия българска държава се превръща в заплаха за техните завоевателни кроежи на полуострова.

След Съединението Гърция извършва незабавна мобилизация. Правителството ѝ заплашва Русия, Османската империя и западните Велики сили, че ще нахлуе в турската територия, за да присъедини части от Македония, като компенсация за териториалното разширение на България, тъй като няма обща граница с България и не може да иска преки компенсации от нея.

Румъния също се опитва да получи териториално разширение в Южна Добруджа, но плановете й не срещат одобрение от Германия, Австро-Унгария и Русия. След струпването на руски войски по източните граници на Румъния, румънският министър-председател тържествено заявява, че Румъния ще пази неутралитет по отношение на Съединението на Румелия с Княжеството.

Сърбия, която има планове за хегемония сред славянското население на Балканите, също е категорично против Съединението. Крал Милан Обренович уведомява всички Велики сили още през 1881 г., че ще нападне България при едно евентуално съединение на Княжеството с Източна Румелия. На 9 септември 1885 г. Сърбия мобилизира запасните чинове. В страната излизат стотици статии, книги и плакати с пропагандно съдържание срещу Съединението.

На 12 септември България е уведомена за мобилизацията в Сърбия, извършена, „за да запази равновесието“ на Балканския полуостров. Сръбските искания са за признаване на Съединението срещу отстъпване на Видин, Трън и Радомир, за които в Сърбия се твърди, че са населени със сърби. Главната цел на Сърбия е да постави под свой контрол столицата София, като по този начин отреже окончателно връзката на България с македонските земи.

Австро-Унгария подкрепя сръбските искания, но предпочита конфликтът да бъде решен по мирен път. Германия и Русия предпочитат на този етап да не се месят пряко.

Руските вестници публикуват статии, в които се разглеждат „справедливите компенсации“, които се очаква да получи Сърбия. Някои от печатните издания осъждат Русия с думите: „Русия ще изгуби България!“ Според някои тълкувания позицията на Русия не е насочена против България, а против омразните ѝ Александър Батенберг и Петко Каравелов.

Османската империя остава единствената страна, подкрепяща България, която е неин формален васал.

Въпреки всички нападки България не склонява да компенсира по какъвто и да е начин съседните ѝ държави, а Сърбия започва усилено да се отви за война.

Всички Велики сили заемат позиция на неутралитет, като някои от тях дори призовават за мир. След като в Лондон се разбира със сигурност, че вечният враг Русия всъщност не подкрепя Съединението, Великобритания, макар и късно, заема българската страна. Всички останали се надяват на сръбска победа.

Начало на войната

Още на 27 септември сръбски части пресичат границата при Трън, но са отблъснати от българската войска. След месец последва втора гранична провокация. България протестира пред Великите сили, но безрезултатно.

В края на месец октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата и на 14 ноември /нов стил/ Сърбия обявява война на България под претекст, че български части са нападнали пограничните райони. Същия ден българският княз Александър Батенберг издава манифест до целия български народ: „...Всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели.”

България изпраща нота до всички Велики сили с искане да се намесят като умиротворители, но не получава отговор. Единствено сюзеренът Османска империя отвръща на молбата за помощ, но при условие, че ще прати своите войски в подкрепа на България, само ако Княжеството отхвърли Съединението с Източна Румелия.

Планове за войната

Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот - Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите от Тракия български части и да бъдат превзети Видин и столицата София, където самият крал Милан Обренович да продиктува исканията си за мир:
• цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъдат включени към сръбската държава;
• сръбска окупация над останалата част от Княжеството;
• преместване на българската столица от София в Търново;
• военен парад на сръбската армия в столицата на България, оглавяван от самия Милан;
• огромна парична компенсация.

Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8800 резерв, снабдени с 400 морално остарели артилерийски оръдия. По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души (от които 103 000 редовна армия). Командирите - генералите Стефан Йованович, Милойко Лешанин, Джура Хорватович, Йован Белимаркович и други - са добре обучени, вече минали през две войни. Войната обаче не е приета добре от сръбския народ, който изпитва към българите братски чувства, и това се оказва съдбоносно за изключително ниския боен дух на армията.

България не разполага с достатъчно офицери, а междувременно Русия изтегля офицерите си от българската войска като демонстрация против Съединението. Единствената надежда са завърналите се около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само месец преди това, а някои дори са прекъснали обучението си.

Сержантите също не достигат, затова за сержанти в българските роти са назначени 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, като заедно с доброволците и опълченците армията наброява малко над 100 000.

Българската пехота разполага със сравнително стари пушки (на повече от 10-15 години), но артилерията с 200 оръдия със задно пълнене са значително по-добри от сръбските. Боеприпасите не са достатъчно, униформи имат само редовните войници, а запасните, опълченците и доброволците са със собствени дрехи. Военни болници все още не съществуват.

Следствие на изключително неправилен политически анализ България разработва план за война единствено срещу Османската империя, но не и срещу Сърбия. В резултат Българската войска е разделена на два корпуса: Източен - където се намира по-голямата част от армията и който е съсредоточен на турската граница, и Западен корпус, в който са останалите войскови части по сръбската граница.

След като войната е обявена, планът за действие на Българската армия е следният:
Слабият Западен корпус да се отбранява, до пристигането на силния Източен, след което заедно да спрат настъплението на сърбите и да преминат в решително контранастъпление в посока Белград. Преди началото на непосредствените бойни действия, Западният корпус е разделен на други два - отново Западен и Северен, като на Северния е поверена отбраната на Видин, а Западният отговаря за защитата на София. Командири са капитан Атанас Узунов и майор Аврам Гуджев, който по това време е българският офицер с най-висок чин. Главнокомандващ на всички български войски е княз Александър I Батенберг. Затова тази война се нарича войната на капитаните.

Очакванията

Предвид скорошното Освобождение на България и липсата на добри офицерски кадри и точно обратното за Сърбия, която разполага с многобройна войска и артилерия, очакванията на западните Велики сили са бърз и пълен разгром на България.

В източната велика сила - Русия мненията са по противоречиви, мнозинството предрича загуба за българите, но част от руските офицери, които скоро са се върнали от България и познават българската армия, твърдят, „че българите ще избият до крак сърбите“.

Западният фронт е разделен на 7 отряда и разполага едва със 17 437 български бойци и 34 оръдия, но трябва да спре сръбската армия.

На 14 ноември сръбските части нападат Царибродските позиции, като съотношението е 7 към 1 в тяхна полза. На българите се налага да се оттеглят до Драгоманската позиция, защото не могат да си позволят да дават големи жертви още в началото на войната.

В същото време на юг сръбската Шумадийска дивизия нахлува в България, планът за нейното действие е да овладее пътя Пирот - Трън - Брезник и по-късно заедно с пристигащата Моравска дивизия да превземат Трън и Брезник, да навлязат в Софийското поле, като разбият българския Кюстендилски отряд и се съединят с навлизащата от центъра на фронта сръбска Дунавска дивизия.

Българският княз Батенберг свиква тронен съвет, на който е решено, че българските сили ще се съсредоточат в Сливница, където да се състои решаващата битка и където сърбите ще бъдат забавени до пристигането на българските войски, намиращи се на турската граница.

В безпримерния си тридневен марш без почивка българските войски от Източния корпус успяват да преодолеят пеша разстоянието от турската граница до Сливница. А след това в тридневно сражение разбиват основните сили на сръбската армия и преминават в планираното решително контранастъпление.

Северен фронт

На Северния фронт започват упорити боеве, като генерал Лешанин (всъщност генерал на австрийска служба) и командваната от него сръбска Тимошка армия напредват към Видин, а българските погранични части скоро започват да отстъпват назад към видинската крепост. Съотношението на силите не е равностойно: сърбите наброяват 22 000, а всичките 15 000 български защитници са опълченци, запасни и доброволци, като няма нито един редовен войник.

На 18 ноември командващият Северният фронт - капитан Атанас Узунов - нарежда на малък летящ отряд, командван от поручиците Атанас Петров и Янко Драганов да стигне Брегово и от там до Зайчар, да атакува главните сили на сръбските „северни“ войски на тяхна територия с цел да облекчи защитниците на Кула, които имат сериозни проблеми. В резултат четири сръбски роти са разбити и около 100 войници пленени.

На 17 ноември сърбите напредват само с 5 км. След боеве, продължили от 18 до 20 ноември, 600 наши войници успяват да отблъснат настъпващите сръбски войски. По това време Видин вече се готви за обсада, 4 кораба стоварват храна и боеприпаси за защитниците на крепостта, приготвени са окопи и са проверени укрепленията.

Много добре се представят и 17-те плавателни съда от Дунавската флотилия и Морската част, които прекарват в обсадения Видин войски, оръдия и боеприпаси. Катерът „Стефан Караджа” печели първите бойни победи на съвременния ни военен ни флот, като пленява два сръбски съда.

Обрат във войната

Сръбската войска вече е обхваната от паника и деморализация. На 20 ноември десният български фланг настъпва към Драгоман и след цяло денонощие непрекъснати боеве сърбите се оттеглят на юг от града.

След пристигането на 6-и пехотен Търновски полк, 8-и пехотен Приморски полк и Пловдивския пехотен полк, българската армия вече наброява 40 000 души.

Сърбия мобилизира още 32 000 души и ги съсредоточава край Пирот.

След сраженията от 17 до 20 ноември очакванията за войната са коренно променени, в повече европейски вестници пише, че Великите сили трябва да се преклонят и да дадат Източна Румелия на България.

Английският „Таймс“ от 10 ноември 1885 г. (стар стил) пише: Сега не може да има вече съмнение, че сърбите са претърпели сериозни несполуки (...) Победата на българите, победа на правото и правдата (...) ще предотврати една голяма и може би всеобща война.

Княз Александър I е решен да изтласка всички вражески войски от територията на България, да навлезе в Сърбия и чак тогава да води мирни преговори.

Бойни действия на сръбска територия

На 22 ноември десният български фланг и центърът предприемат настъпление към Драгоманския проход, сърбите отново не издържат на българския удар „на нож“ и отстъпват към Цариброд. Така фронтът вече е преместен на 14 км от Цариброд.

На 23 ноември е обявено всеобщо настъпление срещу сръбската армия.

На 25 ноември пристигат сръбски парламентьори с молба за примирие, но българите отговарят, че мир ще бъдат водени само при пряка заповед от българския княз Александър I.

На 24 ноември Русия и останалите велики сили пращат нота на България за започването на мирни преговори между воюващите страни, нотата е подкрепена и от Османската империя, която вече сериозно се безпокои за сигурността на териториите си. В искането на Великите сили обаче не е споменато нищо за признаване на Съединението на България. Българското правителство отлага отговора си с извинението, че Александър I е на бойното поле, а след 26 ноември нотата е отхвърлена. Българският княз заповядва настъплението да продължи, а мирни преговори щяло да има само при признаване на Съединението.

На 25 ноември сърбите се укрепят в Пирот, където войските им вече достигат 65 000 души. Българските войски също са разположени в близост до Пирот и наброяват около 42 000.

На 28 ноември българските части достигат укрепленията пред Пирот. С нощна щикова атака е превзет важният Църни връх. Боят обхваща цялата Пиротска линия и градът е обкръжен.

На 27 ноември българите преминават в щикова атака, боят се разгаря по улиците на Пирот. В сръбските редици настъпва хаос заради неочаквано ранната атака и те изоставят града. Пътят на българите до Ниш е свободен. В боя при Пирот от сръбска страна има повече от 700 убити и 560 ранени. Загубите на българската войска са 1150 убити и ранени и 165 безследно изчезнали.

Обсадата на Видин

На Северния фронт сръбските войски съумяват да обкръжат Видин. Основните сили на защитниците са една русенска дружина, една запасна бдинска дружина и доброволци от Шумен. Към тях се присъединява и Студентски доброволчески легион, съставен от стотина български студенти в чужбина по инициатива на българските студенти в Женева.

Сръбското командване се опитва да принуди капитан Атанас Узунов да се предаде с лъжата, че София е паднала, но българският капитан не се хваща на провокацията и отхвърля предложението. Той отговаря на ген. Лешанин, че се е учил да превзема крепости, а не да ги предава.

На 24, 25 и 26 ноември и в първите часове на 27 ноември, независимо че българските войски вече са навлезли на сръбска територия и боеве се водят за Пирот, Видин е подложен на атаки, които са отбити. Генерал Лешанин (всъщност генерал на австрийска служба) се стреми към овладяването на града с цел да облекчи условията на мирния договор предвид надвисналата военна катастрофа над Сърбия.

На 27 ноември българските войски излизат от крепостта и подкрепени от населението на румънския град Калафат контраатакуват, като сърбите най-сетне са изтласкани. В 4 часа сутринта на 29 ноември генерал Лешанин се предава.

Край на войната

Сръбската армия е изправена пред пълен разгром, който е избегнат благодарение на намесата на Австро-Унгария. На 28 австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Кевенхюлер-Меч, пристига в Главната квартира на българската армия в Пирот и с ултимативен тон настоява пред българския княз Александър I Батенберг да бъде прекратено по-нататъшното настъпление. Кевенхюлер заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта и с евентуална руска намеса. Той заплашва, че българските войски ще срещнат австрийски щикове. Българският владетел е принуден да приеме примирието. Като демаркационна линия e избрана текущата фронтова линия.

Примирието

Между България и Сърбия започват преговори за примирие, които приключват на 19 декември. (Междувременно на 8 декември умира ген. Лешанин при неизвестни за БЛИЦ обстоятелства.) В последвалите преговори за изготвяне на мирен договор взима участие и Абдулах Меджид паша - представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор от 1878 г. е считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор е подписан на 3 март 1886 г. в Букурещ.

За България победата изиграва важна роля за укрепване на международното й положение, тя е важна стъпка от признанието на Съединението.

За Сърбия войната по-късно донася редица политически проблеми. През 1889 г. сръбският крал Милан Обренович абдикира в полза на сина си заради тригодишното политическо разклащане в Сърбия след Сръбско-българската война и предизвиканото недоволство срещу него от загубата на войната.

/По материали в интернет/