Звездомир Керемидчиев е роден на 3 юни 1964 г. в село Безмер, Ямболско. През 1986 г. заедно с Антоан Хадад и Антоний Георгиев основават група "Ахат" - една от най-знаковите родни рокбанди. Тяхната класика “Черната овца” е определяна в редица класации за номер едно българска рок песен на всички времена.
През 1999 г. Звезди създава група “Аналгин”, която може да се похвали с два албума и трети, който е на път скоро да излезе. Освен певец Керемидчиев е автор на статии в музикално списание, водещ по Z-rock, част от телевизионното предаване “Денис и приятели”.


- Звезди, по принцип фронтменът е секссимволът на всяка рокгрупа. Защо ти така и не влезе в тази роля?
- Наложено е фронтменът на групата да е секссимвол, но не е задължително. При нас басистът обираше лаврите. Денис винаги е изглеждал супер, свиреше много здраво, много луд беше едно време. Той винаги е бил най-бесният, най-дивият и най-хващащият окото. Като разпери ченгела, като размята косата, съблече се гол до кръста и се качи горе на колоните - публиката полудяваше!

В “Ахат” всеки е фронтмен. Имало е момент, когато сме свирили без Хадад. Когато работехме в Холандия, пак се бяхме събрали всички, а откакто аз се върнах през 1998 г. от Америка, групата е в този състав, в който сме сега и в който бяхме през 1986 г., но без Божидар Главев.

- В края на 80-те години обаче край “Синьото кафе” беше пълно с момичета, които въздишаха и по теб и бяха безкрайно разочаровани, когато се събра с жена си, а после се и ожени.
- Сигурно, само че мен тогава не ме интересуваха други хора въобще. По принцип ме вълнуваше само музиката, това, което правим в групата.

- Как успя да се опазиш от славата? Никога не си бил типичен рокаджия.
- Това, според мен, опира основно до възпитанието и начина, по който си живял в семейството си. Аз съм израснал в семейството на военен летец. Баща ми никога не е бил толкова строг човек, но винаги се е опитвал да покаже какво трябва и какво не трябва, кое е в повече. Много пъти не съм се съгласявал с него за определени неща, което е съвсем нормално. Това е естествено – децата винаги се бунтуват срещу родители си. Не че с групата не сме имали своите безпаметни моменти, но при мен всичко е умерено. Може би това, което съм възприел най-силно от баща ми, е, че има един момент, в който трябва да кажеш “стига” дори и да ти е най-готино.

- Винаги ли си успявал да го направиш?
- Разбира се, че не винаги. Имало е случки, но няма да ги разказвам. Има неща, които си остават вътре в групата и ще си останат винаги. Има една приказка: “Каквото се случва на турнето си, остава на турнето” и тя е закон.

И никакви жени на турнето

- Защо Божо напусна групата и стана свещеник?
- Заради жена! Оттам тръгна всичко. Ние всички го знаем, макар че той никога няма да го признае. Както и да е – каквото се е случило, случило се е. Всеки си има своя път и върви по него.

- Имаше един период обаче, в който се бяхте събрали...
- Това беше преди десетина години, когато преиздадохме “Походът”. Ходихме на турне в 7-8 града и ходихме до Божо, до село Горица, където той служи. Той е много всеотдаен, когато прави нещо. И в музиката беше такъв, и в религията. Преди години, след тези наши срещи, гледах едни очерци за много успешни хора, напуснали светския живот и отдали се на религията и там бяха показали църквата на Божо. Нещата бяха много променени за хубаво и това го е направил само и единствено той. Но Божо много навлезе в религията. Начинът, по който живее, за него е единственият и всичко оттам-нататък е неистинско и несъществено за него.

Малко повече започна да ни оплаква в един момент

и понамалихме контакти, но имаше период, в който много често бяхме заедно и се чувахме редовно. Никой не можа да го разбере от нас, абсолютно никой. А аз мисля, че го познавах най-добре. Ние се познавахме от 1984 г. и до 1990-та бяхме заедно всеки Божи ден. Преди “Ахат” а имаше една друга група - “Оазис”, в която бяхме аз, Божо и Денис. Та ние с него сме години наред заедно, за добро, за лошо, в тежки времена, в хубави времена, всичко преживявахме заедно. Всички мислехме, че го познаваме. Когато той направи това нещо, просто се оказа, че никой от нас не го е познавал достатъчно добре. Той, който беше написал “Светците носят вносни дрехи, поповете вонят на ром. Въпроси никой не задава, мълчанието е закон”! Това са негови приказки от една от емблематичните ни песни “Брадвата”. Според мен тогава Божо направи напук на света. Това е цялата история.

- Има една носталгия към миналото, към времето на “Нова генерация”, “Контрол”, “Ахат”...
- Това беше последната ценностна музика, правена с душа, сърце и с глава. Не правена с цел “виж ме как стоя на сцената с китара”.

- Имал си възможност да се докоснеш до големите музиканти дори и на тяхна територия. Какво се случи в Щатите?
- Там музиката ми беше по-скоро като хоби, не съм се занимавал професионално, а ми беше отдушник. Заминах неподготвен. За да отидеш там и да се опиташ да бъдеш част от онази огромна индустрия, трябва да имаш подготовка оттука, пари - много, което при мен не беше така. Трябваше да се грижа за семейството си и рокендролът остана по-настрана.

- Защо се отказа от варианта да се опиташ да пробиеш там?
- Просто се разделих с жена ми и се върнах в България.

- Доста често срещано е семейства, които отидат да живеят заедно в чужбина, да се разделят. Защо се получава така?
- Просто жените, които отидат в САЩ, се поамериканчват според мен. Еманципацията там е на много високо ниво и започват да търсят начини, като не я устройва това, което има вкъщи. Ако изглежда добре и има повече ум в главата, търси начина да постигне това, което иска.

С цената на всичко

Не всички са така, но има и много такива хора.

- Как успяваш да преглътнеш разочарованията си? Сякаш никога не даваш воля на емоциите си...
- Това, което чувствам, си е за мен. Няма нужда да се натоварват останалите хора, защото това може само да ти пречи на взаимоотношенията. Второ - никой не ти е виновен за това разочарование, или ако ти е виновен, вече си го отстранил от себе си.

Аз по принцип съм човек, който е научен сам да се справя с проблемите си. Баща ми, Бог да го прости, казваше, че не е необходимо целият свят да знае за тях, защото ще изглеждаш като някакъв лигльо, който хленчи постоянно...

Навремето с “Ахат” действително бяхме късметлии, но от друга страна, бяхме достатъчно трудолюбиви и свирехме адски много, преди да започнем да се появяваме насам-натам.

- На вас кой ви протегна ръка?
- Кирил Маричков. Той беше жури на един студентски рокконкурс в Плевен. Ние отидохме там, свирихме втория ден. На третия имаше награждаване и тогава Маричков каза, че най-добрата група за него през всичките дни е била “Ахат”. Оттам-нататък от уста на уста започна да се говори за нас. Освен това тогава “Щурците” честваха 20-годишен юбилей и ни взеха с тях на няколко концерта. За нас това беше страшен късмет. Макар че си го извоювахме реално, защото ние събрахме “Ахат” ноември 1986-а, а до пролетта, до април 1987 г. седяхме в едно мазе и свирехме всеки ден. Като предгрупа на “Щурците” свирехме пред 3000-4000 души на вечер. Когато “Щурците” спряха да свирят, ние наследихме цялата им апаратура, заедно с екипа. Тогава даже

казахме “не” на Митко Щерев

- Какво искаше той?
- Имахме едно прослушване и той ни предложи да си посъкратим песните, да ги направим по-лесно смилаеми, да вземем песен от някой български композитор, от комисията, от радиото. Беше дошъл той с още трима души, за да ни прослушат за Концертна дирекция. Ние изсвирихме няколко наши песни и тогава Митко Щерев каза: “Страхотно, много хубава музика, но много сложна, много кахърна. Кой иска да слуша такива неща на днешно време?”... А ние бяхме на по 20 и няколко години и знаехме много добре хората от какво се вълнуват. Решихме, че няма смисъл да се занимаваме с него. Той искаше да се станем като всички останали. Ние си извоювахме името на хора, на които не им пука от никого и нищо, а когато 1988 г. се появи и “Черната овца” - и стана страшно! След “Походът” вече направо написахме нова страница в музиката. Чак сега разбирам какво влияние сме имали върху младите тогава!

- Ти беше един от българските приятели на световната рокзвезда Дио...
- Може да се каже. Срещата ми с него беше като сън. Два часа седях с него в гримьорната му зад сцената в Каварна, а ми минаха като миг. Аз и Дио с чаша бира в ръка, на по един фотьойл и той разказва случки от историята на рокмузиката. Шест месеца преди това, на Нова година, той пак имаше концерт в Каварна, но с “Дио бенд”, тогава ние отворихме концерта. И като се видяхме на този разговор, Рони ме попита какво става с групата и ми даде домашния си телефон. Само веднъж дръзнах да звънна на него, но беше включен телефонния секретар. Когато прозвуча сигнала, затворих телефона, вместо да оставя съобщение.

- В Каварна ли го видя на живо за първи път?
- Не. За първи път беше в Хюстън през 1993 г. Бях на два метра от него. Тогава имах един голям кръст, един приятел ми го беше подарил. И по време на концерта го откачих от врата си и се протегнах да му го дам, а той пък се наведе и го взе. Той ходеше, пееше по сцената с кръста в ръка. Когато свърши парчето, ми го върна. Едва успях да го взема, върху мен се нахвърлиха 300 души. Дори не посмях да си го сложа пак на врата, а си го прибрах в джоба, за да не ми го дръпнат. В Каварна му разказах тази случка и той вика: “Лица не помня, но си спомням случая”.


Едно интервю на Надежда НЕНОВА, БЛИЦ

ОЩЕ ЗВЕЗДНИ ИНТЕРВЮТА ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА "ШОУ", КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 5 ФЕВРУАРИ