Боян Петров се превърна само за един сезон във властелин на осемхилядниците. Тази пролет 41-годишният алпинист от Княжево изкачи първо Канчендзьонга (8586 м) в Хималаите на 20 май, на 24 юли стъпи заедно с Иван Томов на Броуд Пик (8047), а на 31 юли – на втория по височина връх на планетата и най-труден – К2 (8611) в Каракорум. И на трите – без да използва бутилиран кислород! С метална плоча и 12 пирона в крака година и половина след катастрофа с мотоциклет!
С това записа няколко рекорда, които сигурно скоро няма да бъдат подобрени. Първо, постижението му да стъпи на два осемхилядника само за 8 дни не е правено от никого в света. Той е единственият диабетик, изкачил три върха с такава височина. И още – единственият българин, превзел две, а после и 3 такива височини за един сезон и единственият от страната ни, стигнал до най-високата точка на К2. За всичко това беше поздравен лично от легендата на световния алпинизъм Райнхолд Меснер, който нарече постижението му най-доброто за България в този спорт.

При пристигането си в София след този огромен успех Боян беше доста по-различен от предишните си експедиции. Целият сияеше, беше огрян от някаква вътрешна светлина и спокойствие. Разказа за преживяното без традиционните емоции и леки прескачания в последователността на събитията. Сякаш беше гледал всичко отвън, а не го е изстрадал лично.

Нови гледни точки

„Водих си електронен дневник, пишех си всичко на едно тефтерче, а после го пренасях, бяха първите думи Боян на пресконференцията по случай обявяването му за спортист №1 на юли. - В него има дълъг списък на хора, които бяха съпричастни към моите експедиции и особени при изкачването на К2. Когато атакувах този връх, чувствах огромната енергия на хората зад мен, на тези които ми се обаждаха всеки ден, пращаха ми есемеси, имейли, писма. Напълно непознати за мен – семейство Ангелови от Пловдив, нови приятели от Русе. Те ме топлиха в трудни моменти, защото понякога в тези планини си много самотен.”

Той уточни, че докато на Канчендзьонга е чувал глас, който го води, а преди това е имал и някои халюцинации от височините и влиянието на средата върху организма му, на К2 е бил в съвсем различна форма. И само спомената „добра енергия” на хората е новото чудо по пътя му. Другото е било огромното му желание да успее.

За самите експедиции на Броун Пик и на К2 и успеха им обяснението му е, че са били изключително добре планирани и че природата е била благосклонна. „След слизането от Броуд Пик, откъдето със снимки доказахме с Иван Томов, че български крак е стъпил на върха, имах ден почивка, на следващия ден вече трябваше да тръгвам нагоре, спомня си Петров. - Имах някакви съмнения дали ще успея и ще ми стигнат ли силите, не те скоро се разсяха. Към К2 нямаше никой, който да е по-бърз от мен. Ставах с 3-4 часа по-късно от другите, настигах ги и ги „отмятах” по пътя. Видех ли човек пред мен, дръпвах с невероятно темпо и продължавах с него, когато го отминех. Организмът ми се чувстваше невероятно над 7000 метра, нямах никакви проблеми. Бях редуцирал и употребата на инсулина с 30% по-малко от нормалните стойности, защото исках да имам запас, ако ме застигне хипогликемия. Но дори бях спрял да си меря захарта, защото глюкомерът работи над 5 градуса, а моят беше замръзнал. Въобще бях елиминирал всички негативни факти около себе си. Дори на жена ми казах, да не ми разказва нищо лошо, като се върна, ще има време. Бях устремен само нагоре.”

Атаката на голямото предизвикателство

Боян признава, че въпреки оптимистичната си настройка е смятал шансовете си за успех 50 на 50. „Времето влезе в поредицата лошо, хубаво, лошо хубаво, спомня си той. - И аз си мислех, че докато катерим на лошо време, когато стигнем мига за атака на К2, може да уцелим хубавото.”

За самия К2 определението му е: „Уморително скално трасе, технически сложно през цялото време. На него няма и крачка надолу, нито за минута не можеш да се отпуснеш. Всичко се катери на предните зъби на котките.”

Атаката започва към 12,00 през нощта, на върха е към 4 сутринта. Ето разказа му за нея: „На 400 метра преди К2 стана доста трудно. Там е „Гърлото на бутилката” - замръзнало, пълна тъмница, падащи камъни, хлъзгаво. Полякът Янош Майер, когото застигнах ми каза: „Ти си” и ми отстъпи пътя напред. Имаше купища замръзнали стари въжета и не се знае кои накъде водят. Добре, че хванах правилните. Стана много студено, а не бях добре облечен за такова време. Затова пък катерех по-бързо. Нагоре по хребета вятърът започна да духа с около 60-70 км/ч. Той носи снежни парчета и прах. Престоях горе 30-40 минути, но забравих да закача втората си мартеница, както направих на Броуд Пик. Когато тръгнах надолу, доста време не можех да разбера къде е хоризонтът заради виелицата. Движех се с нещо като скокове, докато хвана наклона на терена. Стигнах лагер 4 за около 2 часа, където си починах, а после отидох и в лагер 3, където преспах. Между двата нямаше никакви въжета, а беше пълно и с ледени цепнатини, от които имам истинска фобия още от 2009 г. (тогава падна в 15-метрова яма и беше изваден от испанци бр.) Върхът беше вече зад мен, това беше единствената мисъл в главата ми. И точно в деня, в който преди 60 години е бил изкатерен за първи път от Лечедели и Компаньони.”

Сам признава обаче, че въпреки отличното си състояние, има някои проблеми с паметта: „Всеки път след такива височини нещо изчезва от главата ти. Забравяш си телефона, някои събития, последователността на други. Всяка експедиция е своеобразно рестартиране в много отношения. След К2 и Канчендзьонга обаче вече няма връх, който да ме уплаши.”

Алпийската балканиада

Този сезон за първи път на К2 стъпиха българин, грък и македонец. Истинска балканиада. Само Боян Петров от този регион обаче качи страховития връх без кислород. Той самият приема този факт с доста добронамереност и чувство за хумор. „С македонеца Здравко се засякохме на 27 юли в лагер 2, разказва Боян. - Беше умрял отвсякъде. Нахраних го, напоих го. А той само повтаряше: „Да си жив и здрав, Бояне”.

Сам твърди обаче, че за него откритието от тези експедиции е партньорът му на Броуд Пик Иван Томов: „Иван е много особен случай, защото 10 месеца в годината отглежда зеленчуци във ферми в Англия. Той не е алпинист и се учи в движение и то на осемхилядници. За К2 му казах, че няма да има шанс, защото му липсват катерачески умения, и той се съгласи. Но е здраво русенско момче, смел е, винаги беше в челните редици, когато се проправя път. За мен психологически беше много добре, че чувствах българин зад гърба си. Не е от мрънкачите, които могат да ти вгорчат живота. С удоволствие бих го поканил на следващата си мисия.”

С поглед отново само нагоре

Боян Петров вече обяви следващото си предизвикателство – Манаслу (8154 м). При успех той ще затвори кръга от осемхилядници в историята на нашия алпинизъм, защото само там още не е стъпвал български крак. Категорично твърди, че не би тръгнал към Еверест заради комерсиализацията около Покрива на света. Признава, че „Българският път” - по Западния гребен, през 1984 г. е най-голямото колективно постижение за алпинизма ни, но сам той предпочита да търси непознати дестинации.

Боян обяви, че няма намерение да „сменя посоката”, сиреч да се насочи към пещерите. „За мен това е всекидневие, все едно да се върна на работа. Сега искам да си почина поне седмица две”, твърди зооспелеологът. Смята обаче да напише материал за флората и фауната на високите планини в Каракорум и най-вече за гарваните гробари, които крадат над 8000 м храна от алпинистите, късат палатки и дори пробиват консервни кутии с човките си.

На въпрос няма ли да му липсва животът над 7000 м, с който свикна толкова добре, отговорът му е простичък и ясен: „Ние сме земни жители. Тук, в ниското, ни е добре, а и сме по-полезни. Горе сме за малко. Затова и ни влече толкова натам.”

Бойко ОКОВ, в. "Монитор"