Срещаме се с тях всеки ден, макар да не помним лицата им. Това са най-често възрастни хора, които ни обслужват с усмивка, а ние веднага ги забравяме, увлечени в забързания си живот. А те остават там - в кутийките с размер метър на метър, в малките метални павилиончета, и чакат следващия клиент, който да зарадват с топъл геврек или интересно четиво. Това са хората от будките, чиито дни минават под бавното тиктакане на часовника. И докато техните връстници от белите държави си харчат евро пенсиите по екскурзии и круизи, нашенци се опитват да свържат двата края и сами избират да прекарат последните години от живота си под изгнилите ламарини. Срещата с продавачите показа, че пенсионерите се радват да работят на места с минимален комфорт и нищожно заплащане, от една страна, за да поддържат бойния дух, от друга - за да си помогнат в домакинството, а често и на децата, пише "Марица".

Преди време баба Мария е ставала преди първи петли, за да подкара тролейбуса и да помогне на гражданите да стигнат навреме за работа. Днес в Пловдив електрическия транспорт го няма, както и перспектива за спокойни старини пред жената, която вече е навършила 82, а продължава да работи. Пенсията  е 180 лева, които не стигат за нищо. Простата  сметка показва, че почти всички левчета отиват за сметките и шепата лекарства. За да се препитава, тя е избрала да работи в пространство, по-малко от един квадратен метър. Животът сам я е подтикнал да потърси препитание за себе си и да се озове в металната будка на Централна гара, където продава гевреци. Семейството ѝ е в Англия и тя може да разчита само на подкрепата на съпруга си. 

В „кутийката“ на баба Мария няма електричество, така че разчита на слънцето за топлото и светлината. Пенсионерката сама е купила за обекта лампа на батерии, защото нощта става дълга, а оборотът се върти основно рано сутрин. Отоплението през студените зимни месеци става единствено чрез допълнителни слоеве от вълнени фланели, които плете сама. Работи на дневна надница и събира около 300 лева на месец. 

Тревогите  не са свързани само с това да изкара пари за препитание. Мястото, на което продава, е натоварено през деня, но и страшно в ранните утринни часове. 

"Докато има кой да се хване да работи, всичко ще е същото. Аз не се оплаквам, работодателят ми е коректен и условията ми бяха ясни още когато започнах на сергията", обяснява баба Мария. Казва, че ще продължи да работи, докато  стигат силите. „Имаме си прехрана. Други като нас карат цял месец с по 130 лева. Половината отиват за лекарства, а милите хора могат да си позволят по един хляб и една кофичка кисело мляко на ден“, разказва възрастната жена.  

„Преди будките за вестници бяха открити и стояхме на студа. Сега поне ги затвориха и сме на завет“, разказва съседката  по месторабота - 68-годишната Васила. В нейния павилион има ток и осветление. За Василка обаче е по-страшно да идва на работа, защото отваря по тъмно и понякога случайни минувачи я притесняват и плашат. 

Двете жени са извадили късмет с локацията на работните си места, тъй като като пенсионерки имат право да ползват общинската тоалетна безплатно. На други места това е невъзможно и продавачките излизат да търсят друга алтернатива - да се примолят в някое училище или да си платят в някое кафене.

 

Тяхна колежка прекарва в подобна „кутийка“ за гевреци в централната градска част по 10 часа на ден - от 7,30 до 17,30. 

Гевреците продава по 60 стотинки, а надникът  е 12,60 лева на ден. Трудно и е, но не мрънка, защото знае, че на собствениците на бизнеса също не им е лесно.