Любомир Левчев целуваше ръката на Тодор Живков в буквалния смисъл, спомня си големият писател
Започна „Голямото четене”. До 15 март на 2009 г. българинът ще избира своя любим роман. По този повод нашият вестник потърси един от ярките творци в родната литература - поета, писателя, публициста и преводача Никола Инджов, за разговор по някои тъмни страни от живота на писателския ни елит. Инджов, който е и бивш дипломат, има издадени 42 книги. Носител е на 10 големи национални литературни награди, на престижни международни отличия, както и на най-високия държавен орден за принос в културата - “Кирил и Методий” с огърлие.

Господин Инджов, зная, че застъпвате тезата: голямата литература се създава и от големи характери. Във връзка с годишнината от 10 ноември 1989 г. да ви попитам има ли ярки писателски метаморфози след сакралната дата?
- Да. И една от тях е метаморфозата в гражданското поведение на някои писатели. Когато например един Любомир Левчев започне да се самоописва като противник на тоталитаризма и дори като жертва на своя покровител и благодетел Тодор Живков,

комуто целуваше ръка в буквалния смисъл на думата

Но други случаи с такива „личностни” метаморфози са много по-смущаващи. Например Георги Данаилов, който лансира навремето няколко свои пиеси с контрактации и поддръжката на МВР; който е получавал какви ли не награди по внушения от силните на деня. Та той в кипящите от обществена енергия дни след промяната се изяви като най-върл демократ... Казах, именно “върл”, а не убеден, защото помня как на заседанията на УС на СБП през есента на 1989 г. той инициираше наказателни публични акции в писателските среди. Свидетел съм и на това каква подла роля изигра в открадването на “Литературен фронт” от СБП и в кадровия разгром на издателство “Български писател”… За тази цел написаха писмо до тогавашния министър-председател Ренета Инджова, в което се изкараха именно те законни наследници на организацията, която напуснаха. Слушахме го по радиото и го гледахме по телевизията като изобличител на преживения от всички нас живот. А Жожко, както го наричат, в края на краищата се оказа агент на Държавна сигурност, при това информатор на отдела, който е следил какво всъщност мислят интелектуалците. Доносите му, според някои публикации,

засягали дори и най-близките му хора...

Това като опит за мимикрия ли го идентифицирате, или...?
- Ако приемете, че мимикрия означава цветово приспособяване към околната среда, характерно свойство на някои влечуги и отровни растения... В този стил опит да си изгради светло борческо минало направи и Стефан Цанев. Той навремето публикува хвалебствени стихове за чекистите, това се знае от всички. Но не всички знаят, че тези стихове бяха платени по силата на творческа контрактация от МВР. Метаморфозата у Стефан Цанев изглежда още не е завършила, той продължава да се изживява като нравствен максималист. Но едва ли всички са забравили, че измежду писателите именно Стефан Цанев бе вреден от Августин Пейчинов да пътува със специалния “самолет на демокрацията” за Ню Йорк на “сгледа” със Симеон Кобургготски… Той и досега се изкарва жертва на комунистическия режим, който го бе изпратил да учи в Москва цели седем години. Гледахте ли го как се изтъпанчи по националния екран да огласи подхвърления му призив за свалянето на Жан Виденов? Стигна и до спомени за мъртвите си “приятели”, някои от които, като Георги Джагаров, го презираха... и така нататък… Стефан Цанев винаги е нечий рупор - ту на чекисти, ту на “свободни демократи”... А нравственият му максимализъм се изчерпваше със синекурна служба - драматург в театър, където директор бе съпругата му и където се поставяха главно негови пиеси с конюнктурни сюжети.

Известно е, г-н Инджов, онова прословуто събрание на Съюза на българските писатели през 1970 г., когато „се заклеймява” Александър Солженицин с масово гласуване „против”, с малки изключения…
-… И почти същите хора яростно и безпощадно заклеймиха не някой чуждестранен, а един български писател – това бе Дамян Дамянов. Творец с трудна човешка съдба, въздигнал се над ужасен физически недъг със силата на талант и дух!

Да не би да напомняте за прословутото открито писмо на Дамян Дамянов до Румяна Узунова?
- Именно! Тогава една “глутница колеги” се нахвърли с трудно разбираема злоба на честта и достойнството, на огромното дарование на Дамян. Както бе любим поет на няколко поколения, така изведнъж Дамян бе разпънат на кръст. Бе оплют публично.

Бе подложен на невероятен психологически тормоз

Всичко това стана през есента на 1989 г., когато той публикува във в. “Литературен фронт” своето отворено писмо до Румяна Узунова. Тогава аз бях главен редактор на този вестник. Когато писмото излезе, моят приятел М. М., висш дипломат, ми каза, че веднага трябва да си подам оставката, ако искам да се спася от публична екзекуция. Не се съгласих с него.

Какви бяха отзивите, веднага ли почнаха отрицателните атаки?
- Отзиви за писмото на Дамян имаше всякакви. В негова подкрепа се получиха от много писатели, от журналистически дружества, от отделни широко известни общественици. Те обаче потънаха в подсиления шум на отрицанието. Около писмото се разгърна всъщност най-озвучената в общественото пространство кампания на остракизъм спрямо една личност. Тон даде едно открито колективно писмо на Ивайло Дичев, Иван Кръстев, Едвин Сугарев, Ани Илков, Владимир Левчев, Виктор Пасков, Румен Данов, Румен Леонидов, Елка Константинова... Имаше и друго писмо - на малко известния литератор Пламен Анакиев, изпратено до Дамян чрез нашия вестник. Ето един цитат: “Въз основа на какви факти с “вродената си наивност” се убедихте, че Петър Манолов е “бездарник и мошеник”? Официалната оценка, която повтаряте, не дойде ли, след като приетият от литературната критика и от утвърдени български писатели талантлив поет започна да се занимава с правозащитна дейност?”. С дата 19 октомври 1989 г. горното писмо естествено е лишено от информацията, която се натрупа по-късно около емиграцията на Румяна Узунова и дисидентството на Петър Манолов. В редакцията тогава бе донесено и писмо от “група граждани от литературно-художествения кръг “39” с добавката: “Приложено изпращаме ви 1220 подписа”. Разгръщам сега тази подписка, която пазя още, и след толкова години се опитвам да разбера в какво се трансформира патосът на онзи протест? Как се развиха по-нататък обществените кариери на по-известните изобличители на Дамян.

(Следва продължение)