Атанас Свиленов е вероятнонай-популярният и уважаван литературен критик, историк и кинокритик у нас. Роден е в София. Завършил е славянска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на двайсетина книги и стотици публикации по проблемите на киното, джаза и естетиката.
Бил е главен редактор на вестниците "Литературен форум" и "Демокрация" и директор на Българската национална филмотека. В момента оглавява филмотечния архив в БНТ. Член е на Сдружението на българските писатели.


Носят се легенди за фонда на БНТ, чийто шеф си – че има безвъзвратно унищожени поради нехайство записи, че култови ленти вече не могат да бъдат спасени. Каква е истината?
- Имало е един случай на наводнение там, където се пазят рулони и касети, това е в НРТЦ, близо до Окръжна болница. Там са складовете за видеоносителите. Та, имало е едно много голямо наводнение и са повредени известни количества материали.

Сравнително най-богатото и ценно наследство – филмовата лента, то е в едни складове в “Захарна фабрика”. Не мисля, че са най-идеалните условия за съхраняването им, но не са и толкова лоши. За съжаление нямаме специални помещения, за настоящите БНТ плаща наем, надявам се да дойде време, когато да се направят специални хранилища. Иначе имаме около 65 000 заглавия на лента, могат да се почистват, да се прехвърлят на модерни носители.

Дано да не е късно...
- Няма да е късно, защото филмовата лента е много траен носител. Няма проблемите, които имаше в Българска национална филмотека. Защото там има т. нар. нитратна лента, която, ако е поставена при висока температура, може да гръмне. На такава лента се е снимало в цял свят докъм 1952 г., качеството на изображението е много добро, в нея има повече сребро. Но с годините може да се саморазруши и да стане пожар.

Друг е въпросът, че пазим едни двуинчови рулони, за които от доста години се боря да намерим необходимата техника, за да ги спасим. Защото ако сега започнем да ги прехвърляме на нов носител, те ще се разпрашат, както се казва. На тези рулони са архивите на телевизионния театър с най-големите ни звезди, архивите на “Златният Орфей”, на рециталите на световни изпълнители – въобще много ценни неща. И за да не ги загубим – в момента не работим с тези ленти.

От много години наблюдаваш отблизо българското кино. Напоследък има опит за възраждането му, появи се “Дзифт”, Нова телевизия завъртя наша сапунка... Това ли е качеството на новото ни кинопроизводство?
- “Дзифт” не съм го гледал, но от година-две наистина има тенденция към увеличаване на филмовото производство. Някои от тези филми спечелиха награди. Има желание у нашите режисьори да потърсят контакт с публиката. Защото преди правеха прекалено елитарни филми или филми, които бяха важни за самите тях, но не предизвикваха зрителския интерес.
Но добро кино ще дойде тогава, когато се правят повече филми. И когато освен доказаните майстори в жанра се дава път и на по-младите хора.

БНТ поде една инициатива, адресирана към младите – да почнат да четат. Дали ще има някакъв ефект, след като интернет тотално е заместил книгата?
- Прав си, че младите не четат много, но моделът, който е заимстван от Би Би Си и там е имал успех, е добър като инициатива. Има нужда от някакъв стимул, да се накарат хората да четат. Четенето е едно много особено преживяване, то е много интимно. Ти оставаш с текста на една книга, с въображението си го обогатяваш, представяш си образите на героите. Четенето предизвиква едни по-напрегнати мисловни процеси и емоционално ангажиране. И така стигаме до едно духовно обогатяване. Защото е прав Стоян Михайловски, който казва: Не ме е страх в гората да ме срещне мечка, а да ме срещне човек, който не е прочел нито една книга!

Преди няколко месеца издаде поредната си книга за интересните си срещи с известни хора?
- В тази книга - “Премеждия с интервюта”, споделям как се е породил интересът ми към творците. Благодарен съм на съдбата, че доста по-възрастни от мен хора са ми доверявали част от тайните си, още повече че скоро след тези наши срещи те си отидоха от този свят.

Е, как да не запиша Светослав Минков – един от големите мълчаливци в българската литература! И Ангел Каралийчев. Те бяха в последната фаза на живота си и готови да кажат неизказани неща. Каралийчев беше много депресиран, смяташе, че му нямат доверие и го карат да пише това, което не му се пише. Беше интересно как тези хора споделят огорчения, разказват за подценяването към тях...

Описвам и интервюто, което взех от Ален Делон и за което много ми завиждаха. Вероятно е имало защо, понеже съм успял да се добера до него, когато той беше в апогея си – тук се прожектираха най-добрите му филми като “Роко и неговите братя” и “Гепардът”.

Но мен най ме радва, всепризнато е в гилдията, че съм взел най-хубавото интервю от Йордан Радичков. То е почти цяла книга, създаде ни много ядове. Тогава той си позволи да каже, че ние нямаме голям роман. Обидиха се някои от тогавашните колоси на соцреализма. Пръв реагира Ст. Ц. Даскалов. Започна да се пише по вестници и списания, да се плюе по Радичков и по мен. И за капак избягалият на запад Георги Марков взе, че по “Свободна Европа” защити това интервю.
Покрай тоя скандал повечето литератори изтърваха някои съкровени признания на този голям български творец. Например, че се е родил с шест пръста. И като ходели с децата да се къпят на реката, му се подигравали и придобил комплекси.

Описал съм срещите си и с Дора Габе, и с по-млади автори. Написал съм и за една среща в Москва, понеже не ме пускаха в капиталистически страни, с един от най-големите италиански режисьори – Лукино Висконти. Пак в Москва съм разговарял и с Микеланджело Антониони. Беше голяма битка да пробия бариерите, но успях чрез един от преводачите му да попадна на сутрешното му кафе.

Ти си последният главен редактор на вестник “Демокрация”...
- Не, не съм! Последният беше Недко Петров.

Той беше само за месец и като част от ликвидационния съвет на изданието. Какви спомени са ти останали от периода ти в “Демокрация”?
- Останали са ми спомените от хората, с които съм работил. Направих първите притурки за литература и изкуство. За мен беше изключително важно освен гласа на политиците да се чува и гласът на хората, които се занимават с изкуство. Бях привлякъл доста широк кръг от сътрудници. Често тичах да взема някоя статия от Блага Димитрова например.

И ми е мъчно, че този вестник бе ликвидиран. Защото дори в най-лошия си период той излизаше в тираж между 17 и 20 000 броя и се продаваше. А сега има вестници, които нямат и ¼ от тиража на тогавашната “Демокрация”, а съществуват, за тях се намериха пари.

Просто тогава, след като СДС загуби изборите, като че ли покрусата бе толкова голяма, че никой не се нае да търси икономическите лостове, за да продължи да излиза вестникът.

В крайна сметка има ли в теб огорчение за закриването му?
- Чак пък огорчение. Не беше приятна тази служба, тя ми отнемаше денонощието. Огромно напрежение. Общо взето, екипът беше добър, макар че последните година-две се намери едно много малко разрушително звено, което работеше против имиджа на “Демокрация”. И, според мен, целеше умишлено този вестник да загине. Но това са хипотези, не мога да ги докажа!

Едно интервю на Митко Щирков