С бившия ми съпруг Иван Дренников имаме прекрасен син, но от 17 години до мене има друг мъж.
Актрисата Нели Топалова е родена на 1 септември 1959 г. в София, но е отраснала на хижа “Пършевица”, където баба й и дядо й станали управители, за да диша внучката им чист планински въздух. Като малка мечта да стане балерина, но срещата й с големия режисьор Захари Жандов преобръща съдбата й. Маестрото я снима във филма си “Птици долитат”, когато Нели е едва 10-годишна.
В творческата й биография са записани три “работни места” – Габровският театър и театрите “Възраждане” и “Ла Страда” в столицата. Снимала се е в култови bg-филми като “Вилна зона”, “Дело №205/1913 г.”, “Деца играят вън”, “Закъсняло пълнолуние”, “Голямото нощно къпане”, както и в холивудските продукции “Хищна птица” и “Антибоди”. Позната е и като “глас” на много героини в известни тв-сериали – особено на Лин в “Алф”. Била е водеща на десетки концерти и светски събития преди и след “нежната революция”, включително и на “Златният Орфей”. В средата на 90-те води свое авторско предаване “Тя” в телевизия “7 дни”.
Запалена е по пътешествията, управлявала е дори самолет – Ан 24. Наскоро е прекарала ваканция в Доминиканската република, а на връщане е “прескочила” до Вашингтон.
През 2006 г. актрисата бе издигната от Национално патриотично обединение за “вице” на кандидат-президента ген. Любен Петров, а рамо на двойката тогава даде Клара Маринова и част от ултралевите сили в България.
Нели Топалова е била омъжена за пианиста Иван Дренников, а сега е половинка на бизнесмена Радослав Радославов. От първия си брак има син Валери.

- Не ми се сърдете, но ще започна с едно неудобно питане. Преди 2 години, когато бяхте в кандидатпрезидентска двойка с ген. Любен Петров /като негово “вице”/, из столичните редакции се разпространи слухът, че преди 10 ноември сте участвали в “еротична фотосесия”. Не става въпрос за предизборен компромат, нали?
- Преди много години работех със списание “Лада”, бях манекен и имах много снимки там. Художник-фотографът, който беше в списанието – Паскалева, ми беше направил една серия ала Дейвид Хамилтън, която не бих казала, че е еротична или пошла. Фактът, че тя спечели първо място в международен фотографски конкурс в Унгария, говори сам за себе си. Наистина, това беше една много красива фотография, която в България никъде не е публикувана, доколкото знам. Тя донесе отличие на авторката.
Ако сте запозната с творчеството на Дейвид Хамилтън, тези снимки са също в ретростил. Като типаж много напомнях моделите на Хамилтън и фотографката на “Лада” беше много впечатлена и заинтригувана. Бях по цици.

- Притежавате ли оригиналите или копия на тази снимки? Да се надяваме ли, че ще ги публикувате?
- Не бих искала да ги публикувам. Ако Паскалева реши да публикува нещо, това е нейно право.

- През 80-те години вие отидохте в току-що основания /по модела на руските перестроечни кафе-театри/ общински театър “Възраждане”. Вече близо 20 години той се тресе от скандали. Разкажете нещо повече за вашето пребиваване в тази “ябълка на раздора” и защо в крайна сметка не се върнахте на работа там?
- С голяма болка се връщам доста години назад. Става въпрос за общински театър “Възраждане”, не този, който възникна на площад “Славейков”. Това беше един доста силен театър, с много силен, млад и амбициозен актьорски състав. Той беше създаден от Андрей Калудов и най-странното е, че беше ликвидиран от него просто защото в един момент актьорите възроптаха срещу опита му по подобие на руските театри да направи “театър на...”. Но там става въпрос за много сериозни личности, докато не беше възможно Андрей Калудов да бъде единствен режисьор и сценарист, и автор на много от пиесите, и въобще “вся и всьо” в театъра. И понеже актьорският състав възропта срещу това, а и “Възраждане” бе един от театрите, който избираше ръководство с конкурс,

Калудов манипулира конкурсното начало

и използва ситуацията – тоест, политическите връзки на баща си с общината. И направи така, че на едно и също заседание в дневния ред фигурираше точка “ликвидиране на театър “Възраждане” като такъв”, а точка трета, примерно, гласеше “продължаване на театър “Възраждане” под егидата на Недялко Йорданов”. Бях много огорчена и от това, че една личност като Недялко Йорданов, която беше кумир на нашето поколение наравно със Стефан Цанев, изигра една много нечистоплътна роля в цялата история.
И когато един човек, който е бил кумир в очите на толкова хора, изведнъж се окаже нечистоплътна личност, това е страшен шамар за всички, които се докоснахме до него. Той беше дошъл месец, преди да възникне тази конфликтна ситуация, и ние, естествено, го поканихме на наша сбирка, на която се решаваше какво искаме и от какво не сме доволни. Недялко Йорданов каза, че не може да вземе становище по въпроса и не може да застане на ничия страна. Много е странно как месец след това използва все пак името и положението, което имаше, и спомогна да се ликвидира театърът. Използва ситуацията “Двама се карат, третият печели” и изведнъж си направи собствен театър. Всички актьори в театъра бяха уволнени и изхвърлени на улицата. След това бяха назначени двама или трима нови актьори. Общо водихме дело срещу общината и ликвидирането на театъра, защото това беше абсолютно неправомерно. Спечелихме го и трябваше да бъдем възстановени на трудов договор и театърът да продължи да съществува, но тогава вниманието на всички беше съсредоточено на улицата, нещата се проточиха... Впоследствие нещата се връщат в живота и подобен шамар беше зашлевен и на самия Недялко Йорданов. Той се направи на страшна жертва. Нито един от актьорите не си потърси правата, нито един от нас не беше върнат на работа. Бяхме обидени и огорчени и не желаехме да бъдем в театър, който се ръководи от човек като Недялко Йорданов.

- Известно време сте били в Пернишкия театър. В него са се изявявали много стойностни български актьори, но, така или иначе, повечето от вашите колеги възприемат изпращането си там като някакъв вид “заточение”. Какво си спомняте от този период?
- Не мисля, че изпращането в Пернишкия театър е било “заточение”. Точно обратното. Смяташе се за привилегия човек да отиде там. Не знам за кого точно е било заточение, аз сравнително малко бях в този театър, който беше трамплин за много млади таланти, които след това се утвърдиха на софийска сцена.
Иначе си спомням едно безкрайно пътуване с електричката до Перник и обратно.

- Една изискана дама като вас да пътува заедно с пролетариата в електричка?! Просто не ми си вярва.
- Ами, да. Точно в този период театърът имаше финансови затруднения и служебният автобус, който преди това е пътувал до Перник, пътуваше по-рядко. Ползвахме електричката, защото е доста удобен вид транспорт. Оставях си колата на гарата и пътувах с електричката, защото с нея се стигаше доста по-бързо, въпреки че трафикът преди години още не беше толкова натоварен.
Всеки път имахме някакви много смешни ситуации в тази електричка. Например с билетите. Аз пък все идвах в последния момент. Веднъж ми се наложи да мина през релсите. И скочих долу - закъснявах, изпусках електричката!

Изтеглиха ме двама железничари,

които ми обясниха, че всъщност там се движат влаковете. Погледнаха на мен като на блондинка /смях/. Викам: “Знам, но просто много бързам!”

- А някаква случка на сцената, която ви е направила особено впечатление? Вашите колеги обикновено разказват за прословутите падания в оркестрината, за внезапното “изтриване” на ролята от паметта... Вие имали ли сте такива “професионални злополуки”?
- Аз например съм горяла. В една пиеса трябваше да държа свещ в ръката си. На репетицията бях с дълга коса и с мохерен пуловер.В един момент той се запали, като пламъкът се прехвърли към косата ми.
Беше много опасно. За секунди щеше да стане много лошо. Но успяхме да овладеем ситуацията.
Още във ВИТИЗ имах много комични ситуации. В една пиеса трябваше да пуша, а аз никога не съм запалвала цигара. Не можех да държа цигарата автентично и държах цигаре, за да не личи, че не пуша. Веднъж обаче цигарата ми падна от цигарето, друг път не успях да я загася. В един момент установих, че цигарето е празно и почнах да се оглеждам къде гори цигарата!

- Как протече съвместният ви живот с големия пианист Иван Дренников? Останахте ли приятели след развода?
- Този брак е зад гърба ми, да, но пред мен е едно прекрасно дете, което се роди от този брак. Имам син, който е на 21 години. Учи в УНСС и успях да го възпитам като много борбен, самостоятелен и волеви човек, който се надявам да успее в живота. Така че това е, което остана от този почти 3-годишен брак с вече професор Дренников.
При всички случаи оставаме свързани от това дете, затова наистина се зарадвах, когато стана тази година професор и му пожелавам успех в Музикалната академия.
От 17 години до мене има друг мъж, който
всъщност отгледа и възпита сина ми заедно с мен.

Едно интервю на Добринка Корчева