Акад. Николай Кауфман е изтъкнат музиковед, фолклорист и композитор. Роден е на 23 септември 1925 г. в Русе, но е израснал в Габрово. Завършил е Музикалната академия с две специалности – тромпет и теория. От 1979 г. е професор в ДМА.
Дълги години е бил в Института за музика, а сега работи в Института за фолклор при БАН. Записал е над 40 000 народни песни и инструментални мелодии. Автор е на повече от 2000 хорови песни, 240 оркестрови творби, музика към танцови постановки, пиеси за пиано. Неговата композиция „Безродна невеста”, станала емблематична за „Мистерията на българските гласове” влезе в един от последните албуми на група „Ю ту”.

- Академик Кауфман, през 1990 година станахте носител на „Грами” за албум №2 „Мистерията на българските гласове”. През 1996-а отново ви номинираха за същата награда, но не я получихте. Какво се случи?
- „Грами”-то е за първия компактдиск на швейцарския продуцент Марсел Селие с „Мистерията на българските гласове”, в който имам 3 авторски песни. Вторият път компактдискът ни „Ритуал” беше номиниран с много голямо мнозинство, но наградата спечели Боб Дилън, който също се състезаваше с музика на етнооснова. Американците предпочетоха да я дадат на свой човек.
- От колко време работите с момичетата от „Мистериите”?
- От половин век, писал съм много за тях.
- Вярно ли е, че авторските права не са в България?
- Авторските права са в Марсел Селие, който патентова това заглавие и сега е милионер,
докато всички ние, които сме писали песни за „Мистериите”, получаваме стотинки.
- Вероятно сте обиколили цяла България, в колко села сте записвали песни?
- Моя студентка написа книга за мен и там въз основа на архивите на БАН изброява местата, в които съм бил. Обиколил съм около 2000 села и сега от дистанцията на времето разбирам, че най-щастлив съм бил в ония години, когато по цял ден съм си говорел с баби и старци и съм записвал песни.
- Като знам каква е била съдбата на нашите сънародници на територията на бившия Съветски съюз и как руснаците в ония години не разрешаваха срещи на чужденци с тях, просто се учудвам как сте успели да се доберете до тези райони.
- По време на големия глад през 1937-38 година измират 200 000 българи!
Имах големи проблеми. Първо, защото пътувах на мои разноски със собствения си москвич, без никакво командировъчно, само с един документ от Съюза на композиторите, че композиторът Кауфман изследва и записва песни, които ще му трябват в неговата работа. Второ, защото бях написал в увода на подготвеното за печат издание, че след като децата на българите в Украйна и Молдова вече са задължени да учат руски и нямат свои училища, те най-вероятно след време ще забравят майчиния си език.
Едва не ме изхвърлиха от БАН. Цели 10 години ме мъчиха, бях в прединфарктно състояние, докато най-сетне през 1982 година излязоха двата тома с около 3000 песни и даже получих най-голямата награда - „Паисий Хилендарски”.
Това е най-голямата ми радост от всичко, което съм правил, защото тези песни вече не съществуват. Ходих там след 30 години и нищо не можах да намеря.
А знаете ли коя е най-тъжната ми книга? Тя се казва „Погребални и други оплаквания в България”. Излезе от печат през 1988 година в издателството на БАН. Десет години аз и моята съпруга Димитрина Кауфман, също професор, обикаляхме страната, присъствахме на погребения, изследвахме и записвахме народни оплаквачки.
Друга тема, която много ме е вълнувала, са българските градски песни. През 2002-а и 2004-а излязоха 3 тома с 1500 такива песни.
- Мислите ли, че ако тръгне сега по селата специалист като вас, може още да открие незаписани народни песни?
- Разбира се. И сега, ако аз ли някой друг фолклорист отиде в Пириския край, в Родопите или в Добруджа - навсякъде, ще открие песни. Понеже ние сме занаятчии и знаем как да търсим. Ние сме като следователите.
- Когато през 1964 година тогавашният държавен глава Тодор Живков свиква комисия, която да приеме „Мила Родино” за химн, той среща съпротивата на акад. Петко Стайнов, според който мелодията на песента е еврейска и следователно тя не бива да бъде химн на България. В крайна сметка академикът е освободен от комисията, в която влизат музиканти и поети, и „Мила Родино” става химн. Акад. Добри Христов също смята, че мелодията на песента е повлияна от музиката на ашкеназките евреи в Свищовския край, но преплитането на различни култури за него е съвсем естествено. Какво е вашето мнение?
- Авторът на песента Цветан Радославов е живял на Дунава, в Свищов, а по онова време еврейските клезмери (музиканти) често са свирели по сватби както там, така и в други краища на страната. Петко Стайнов ми е разказвал: „Вашите евреи, като идваха да свирят по нашите богати сватби, изпълняваха мелодии, някои от които след това се усвояваха и запяваха.” Стайнов ми даде идеята да проуча тези чалгаджии. Така открих въпросната мелодия и веднага видях, че, ще не ще, Цветан Радославов е запазил в съзнанието си тази формула и не е знаел, сигурен съм, че прави песен върху нещо, което му е дошло.
- Като човек, който се занимава с автентичен фолклор, как гледате на фолка?
- Вижте, не може да се гледа на фолка като на вредно явление. Фолкът е музика, която си има своите почитатели. Определен кръг от хора. Така че е глупаво да се воюва срещу нея. Между другото, през годините фолкът претърпя развитие и се появиха и добри неща.
- Дъщеря ви Мария също свири като солист на концерта в НДК за вашата 80-годишнина. Как я запалихте по музиката?
- Тя е виртуоз! Ученичка е на най-големия световен флейтист Патрик Делоа и свири първа флейта във Франция.
- Имате ли други деца?
- Имам четири деца от два брака и всичките са музиканти. Най-голямата ми дъщеря Петя Кауфман е чембалистка, професор в Цюрих. След нея е Иван Кауфман – той завърши перкусионни инструменти в Музикалната академия и е солист на големия духов оркестър на София. Четвъртата дъщеря, Росица Кауфман, е музоколожка и в момента работи върху балканската песен.
- Къде се намерихте със съпругата ви Димитрина, която също е професор по народна музика?
- Срещнахме се в Института за музика, където тя беше научен сътрудник, а аз й бях шеф.
Тя е с 18 години по-млада от мен. Винаги съм казвал, че тя е най-голямото ми съкровище. Защото през всичките над 30 години, откакто сме женени, се грижеше за всичко тежко в семейството и ме пазеше да не се преуморя.