Хората от фондацията имаха за цел да се прогонят и държат надалеч кръвните роднини на Ванга - сестра й и нейните деца, за да не гледат какво става, а и да нямат после претенции към имота.
Тези хора разтръбиха из цялата преса, че са избрани от самата Ванга: ”Волята на Ванга бе да построи черква и затова се довери на д-р Димитър Наполеонов, главен пълномощник на комитета, на инж.Георги Делев -зам.-кмет на Петрич, на Ангел Манчев - управител на местната Бизнесбанка”. Тук са и Светлин Русев, арх. Лозан Лозанов/ по това време негов сват -б.а./, арх. Богдан Томалевски, прокурорът на Петрич Димитър Вълчев.
На въпрос на журналист защо е недоволна от членовете на този комитет след като сама ги е избирала, Ванга отговаря: ”О, аз ги избрах...Те сами си се избираха !” И това според мен е истината.
Хората от фондацията имаха за цел да се прогонят и държат надалеч кръвните роднини на Ванга - сестра й и нейните деца, за да не гледат какво става, а и да нямат после претенции към имота. И повод се намира лесно - роднините се противопоставят на решението на комитета да се изостави Вангиният строеж и да се строи нова сграда в коритото на реката. И след като се разчисти теренът, изведнъж се появи “синът” на Ванга. Всички знаем, че синът е най-близкият роднина на майка си, затова сестрата, племенниците отиват на заден план. Синът има право да се разпорежда със всичко, което принадлежи на неговата майка, да организира, да взема решения от нейно име. Но както вече писах, моята леля никого не е осиновявала, когато и да е било. Единственият официален документ за наследници, издаден от община Петрич под № 908/14.11.1996 г. категорично посочва, че наследницата на Ванга е сестра й, тоест, майка ми. Не би и могло да бъде иначе, защото “синът” Димитър Вълчев, който е прокурор на Петрич, си имаше живи, здрави и прави родители - Мара и Вълчо Вълчеви в село Капатово, Петричко. Той е кръстен от моята леля, както още 15 000 други деца. Когато стана гимназист и дойде в града, Ванга го взе на квартира при нея. И въпреки че не е бил пълнолетен, на моята леля и през ум не й е минавало да го осиновява.
Така комитетът, уж избран от Ванга, вместо с молитви започна да строи новия храм с лъжи и манипулации. На 14 октомври 1994 г.беше извършено освещаването на църквата и само седмица след това започва бързото присвояване на имота. На 21 октомври 1994 г. Ванга дава пълномощно на прокурора Димитър Вълчев, на шефа на инициативния комитет д-р Димитър Наполеонов и на шефа на Бизнесбанка в Петрич Ангел Манчев, в което единствено пише, че тази църква ще функционира и ще носи приходи, с които да се разпореждат без ограничения посочените лица.
На 4 декември 1994 г. в Рупите се учредява фондация “Ванга”. Почетен пожизнен председател е Ванга, а за първи управител е избран д-р Димитър Наполеонов. На 20 декември същата година Благоевградският окръжен съд с решение № 3775 регистрира фондация “Ванга” под наименованието “Сдружение с идеална цел Фондация Ванга”. Както пише в устава, тя е “независима доброволна организация на приятели и поклонници на Ванга”. В управителния съвет влизат Димитър Наполеонов, Светлин Русев, Йордан Радичков, Димитър Вълчев, Ангел Манчев /управител на Бизнесбанка - клон Петрич/. Председател на контролният съвет е Александър Арабаджиев - съдия от Конституционния съд, а членове са Емануил Деведжиев - управител на местната Първа частна банка, и Павел Канджиков - шефа на местния КАТ, който е приятел на прокурора. Членове на фондацията са още Тончо Жечев, Вили Цанков, Иван Татарчев, Венцеслав Медарски, арх .Лозан Лозанов, арх. Богдан Томалевски, Нешка Робева, Невена Коканова.
На 11 август 1995 г. в.”Струма” публикува следното съобщение: ”За по-малко от 2 месеца членовете на фондацията са се увеличили с още 20 човека. Основателите й били 31,а до вчера членовете са 51 човека. Един от новите членове е управителят на Българо-руската инвестиционна банка Емил Кюлев.”
Излиза, че и Ванга, и всички хора са били измамени, защото на Рупите всъщност се е построила банка или печеливше предприятие, а не Божи храм. В онези години доста често из пресата се появяваше една цветна реклама, в която на фона на Вангината черква с големи букви пишеше: „Бизнесбанка - Петрич” и тази реклама като че ли най-точно илюстрираше предназначението на сградата.
На 30 декември 1994 г., десет дни след регистрирането на фондацията, отново съдията от Петричкия районен съд Димитрина Харамлийска издава нотариален акт за дарение № 199, том III, дело № 937/1994 г., и вече всичко си идва на мястото. За този заветен документ са били всичките усилия. В него Ванга дарява на фондацията всичко, което притежава на Рупите. Базисната оценка на имота е 256 800 лв. От тази дата Ванга вече не притежаваше нищо и стана безинтересна за „своите приятели и поклонници”. Две години по-късно си отиде от този свят, безкрайно омерзена от всичко, което се случи около нея.
За грозните, отблъскващи рисунки в храма, които трябва да представляват икони, нямам какво да добавя повече. Отляво на иконостаса има “икона” на Ванга, рисувана от Светлин Русев, която благославя с трите пръста на дясната си ръка като Исус Христос. Отвън, погледната отдалече, цялата сграда лично на мен ми прилича на някаква огромна клекнала жаба. Защо се получи така? Дали само защото художникът и архитектите никога не са се занимавали с църковно строителство и зографисване или има и друга причина?
Отклоненията от канона на Вангината черква не са просто авторски интерпретации, а добре премислен и съзнателен акт. Така наречената църква е изрисувана в този отблъскващ вид съвсем умишлено. Преследвали са се няколко цели наведнъж: да се окарикатури Ванга като православна християнка и хората да се усъмнят във вярата й, да се изложат свещениците и владиката пред цялата страна в спора за каноничността на сградата, да се унизи църквата като институция. Накрая посетителите да се насладят на галерията с рисунки на Светлин Русев, които внушават всичко друго, само не и религиозна святост и богопочитание.
Излезе наяве още една подробност, която е в абсолютно нарушение на закона - след смъртта на Ванга валутните и левовите й сметки са преминали в актива на частната фондация “Ванга”, защото тя е била неин почетен председател. Юристи обявиха в пресата, че това е абсурдно. Щом според завещанието ги е дарила на държавата – значи, са на държавата. Какви права има тука фондацията? Излезе и още една нередност: скъпоценностите на Ванга се оказаха не у държавата /Министерство на финансите/,а в касата на община Петрич. Защо, след като не е била собственик на имуществото на Ванга? Намери се и опис в тази каса на уж дарените от моята леля вещи, но направен чак през 1996 г. - тоест, след смъртта й. Не е ли това пълен фалшификат и плод на документна измама?
Голямо недоумение предизвика и показването на скъпоценностите на Ванга, които служителка от общината извади от касата пред камерите на тв-журналистите. Оказа се, че се намират в стара лачена дамска чантичка, завързана отгоре с мръсна връвчица, а върху нея - печат. Съдържанието, което изсипаха от чантичката обаче, нямаше нужда от никакви охранителни печати. На бюрото на чиновничката се изтърколиха няколко златни монети и няколко синджирчета масово производство, 1-2 кръстчета, пръстен и още няколко дреболии, които не си спомням - всичко около 400 г. Толкова е останало от Вангиното богатство след “отговорното пазене” на общинските служители и на членовете на фондацията. Леля ми имаше доста златни и сребърни накити, които й подаряваха нейните посетители. Някои трябва да са били и скъпи, но на мен като дете не са ми правили впечатление със стойността си, а с красивата си изработка. Ванга не използваше тези накити, а си ги събираше в едно вързопче и някъде си го прибираше, на известно само на нея място. Как така се е стопило това съкровище? Ние не сме стъпвали в тази къща от много отдавна, но че се е влизало и че са вземани разни неща оттам, е безспорно. Съседи на Ванга са забелязали, че през 2007 г., когато къщата й беше предоставена за музей на общината, прокурорът Димитър Вълчев, самообявил се за син на Ванга, е дошъл с камион и е обрал и последните ценни вещи, които е имало в къщата, затова т нар. музейна експозиция е далеч от истината.
На 18 август 1996 г. в.”24 часа”публикува свое разследване, в което се казва: ”Завещанието на Ванга е изготвено от районния прокурор на Петрич Димитър Вълчев преди четири години”. Възможно е то да е било допълнено след създаването на фондация “Ванга”. Веднага след като видяхме това завещание, майка ми като единствена и законна наследница на сестра си заведе дело за оспорване през 1997 г. в София. След като сами установихме някои от нелепите грешки, без да сме юристи, разчитахме, че съдът съвсем компетентно ще отсъди кой е прав. Наехме адвокат и след като се насрочи първото дело, се започна един продължителен маратон из съдебните зали, за който просто не искам да си спомням. В интерес на истината трябва да призная, че на по-ниските нива в съдебната структура магистратите категорично ни присъждаха правото на наследници. Държавата обаче в лицето на тогавашния министър на финансите Муравей Радев непрекъснато обжалваше тези решения чрез ведомствените си адвокати и правеше какви ли не „акробатически номера”, само и само делото да се протака или решенията да се оставят без движение. Неочакван удар дойде и от нашия адвокат. През януари 2000 г., когато майка ми ми гостуваше, той се появи в дома ми и най-изненадващо заяви, че се отказва от делото. Не поиска да даде никакви обяснения. След като подписахме нужните книжа, побърза да напусне дома ми сякаш някой го гонеше по петите. Когато се посъвзехме, наехме друг адвокат и така стигнахме до Върховния съд. През цялото време вестниците публикуваха изявления на членове на фондацията, които призоваваха съда да присъди правото на тях, позовавайки се на „законното” завещание. И Върховният съд присъди - въпреки решенията на предишните инстанции в наша полза в началото на 2001 г. излезе с окончателно решение, че къщата на Ванга в Петрич е собственост на фондацията, а ние нямаме право повече да обжалваме това решение.
Майка ми преживя най-тежко огромната несправедливост и се разболя от левкемия. Уплашени и загрижени за здравето й, залисани в безкрайните посещения в болнични заведения, пропуснахме 6-месечния срок, в който можехме да заведем дело срещу държавата в Страсбург. Аз приех пълномощията от майка си, за да продължа да водя дела, но не проявих голям ентусиазъм, защото нямах особена надежда, че ще мога да променя нещата. Майка ми почина рано сутринта на 25 октомври 2001г., безкрайно разочарована от правосъдието и с увереността, че през последните години сме пребивавали в ада.
Красимира СТОЯНОВА