За по-младите пенсионери гледката е неприятна, но неизбежна
<strong>63-годишният Данило Петров от Кърджали се завърнал преди време от Канада. Какво е работил там, какво не, е без значение. Болните му родители са на легло, за една година си отиват от тоя свят и той ги изпраща както подобава. </strong><br /> <br /> Спастрил е достатъчно пари да си куп нов луксозен и обзаведен апартамент, но спомени от детството го &ldquo;настаняват&rdquo; в старото семейно жилище. Прави само козметични ремонти и така запазва духа на някогашното домашно огнище, където са минали най-безгрижните му години. На няколко питиета Данило споделя: &ldquo;Човек, когато надхвърли 60-те, изведнъж вижда света покрай себе си по-различен. До вчера е тичал по задачите на времето като заек по баир, но изведнъж усеща как умората го надделява. Сбогувал се е завинаги със собствената си виталност, сила и прочее &ldquo;самонавиващи се енергийни напитки&rdquo;. Та нали е казано - старост-нерадост. Каква по-точна житейска формулировка в оня неизбежен залез&rdquo;.<br /> <br /> Младият пенсионер живее на пъпа на града. В тих, скромен квартал, избегнал градската тюнтюлявица. Най-радостното е, че всичко е наблизо, за половин час можеш да свършиш маса ти работа: и сметките да си платиш, и да напазаруваш, и със стари авери, доколкото са останали живи, да се раздумаш.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201611/баби.jpg" width="300" height="395" hspace="7" align="right" alt="" />&ldquo;Допреди така наречената демокрация и преди да отпраша по света, това райско кътче, потънало в зеленина, кипеше като руйно младо вино. <br /> <br /> <strong>Комшиите се канеха е&nbsp;дин друг от терасите си, за да ударят по още едно за лека нощ</strong><br /> <br /> По-старите кримки бяха превърнали мазетата си в екзотични механи с щура македонска музика. В подземието баща ми, мир на праха му, луда чирпанска глава, дори бе трапосал в центъра му една огромна бъчва, в която двама-трима играеха буйни танци. Днес всичко е замряло, опустяло, дори и младите, дето се настаниха в домовете на умрелите, за крив чеп не стават, да ми простят. Едни бледолики, анемични, капчица живец няма в душите им. За телата им да не говорим.<br /> <strong><br /> Кварталът замира, умира</strong><br /> <br /> Дори един хляб да отидеш да си купиш до най-близката бакалия, пред погледа ти, заперден вече от старческо перде - все немощни старци и старици. С патерици, бастуни, с нещо от рода на проходилки. Някои от тях вече движат само на един... крак. Каква по-тъжна гледка за началото на деня, който не обещава нищо бодро и светло. <br /> <br /> Бързаш да се прибереш у дома и да се затвориш в собствения си свят, в който някога си бил млад. И искаш да бъдеш млад, ама надали това повече ще се случи. Край тебе витаят само спомени от нещо отдавна било&rdquo;, продължава с тъжния си разказ емигрантът.<br /> И разказва съдбите на две-три негови по-възрастни съседки, останали като кукувици и ширещи се в огромни апартаменти, но пък белязани със самота. <br /> <br /> &ldquo;Леля Златка отдавна е надхвърлила 80-те. Помня я като пишкин жена. Сега не е за гледане - ходи с бастуните като маршал Толбухин с разкрачени крака, под които може да мине цяло пони. Докато все още стъпвала здраво на земята, синът й я поканил на гости в Германия. За месец, два, три, за година, колкото може да издържи. Но горката женица нямала късмет - <br /> прилошало й в банята, подхлъзнала се и потрошила <br /> <br /> <strong>старите си кокали</strong><br /> <br /> Отначало била в инвалидна количка, срещу 3000 марки и златни пирони в ставите тамошните специалисти я изправили на крака, но пък й казали, че до края на дните си няма да се раздели с бастуните. Синът й бил готов да я гледа до последно, но леля Злата решила да си умре в родния дом. Така се завръща в Кърджали. Крета, милата, един хляб да си купи й коства неимоверни усилия, но пък тук се чувства по-добре. Колкото и да й струва това...<br /> <br /> Другата &ldquo;жертва&rdquo; на безумното емигрантство на по-младите е 86-годишната баба Иванка.&nbsp;Допреди време лети спокойно за Великобритания - там отдавна се е настанила дъщеря й на високоплатена работа. Но пък баба Ваня я спохожда друго нещастие - спъва се в тротоар и също чупи става. Обезщетена е солидно от лондонската общинска администрация, но парите вече са без значение - обречена е навеки да се движи с бастун. Завръща се в старата си соцпанелка, където също очаква края. <br /> <br /> Тромб &ldquo;откъсва&rdquo; единия крак на дядо Стамо. От петилетка е с две патерици, &ldquo;разкарва&rdquo; ги от сутрин до здрач по сокаците на махалата. Лекарите му казали да не се залежава, щото ще ампутират и другия му крайник. И горкият старец трамбова ли, трамбова. Къде ще ходи... <br /> <strong><br /> Бай Иван обаче си умря най-достойно</strong><br /> <br /> След тежък диабет и гангрена отрязаха и двата му крака. Не позволи дори да го зърнем - нагълтал се една вечер с приспивателни и... край. Мога да ти разкажа за още няколко злочести подобни съдби, но ще ги спестя, и на теб, и на читателите ви. Какво обаче ми прави още впечатление - сутрин отивам до най-близката &ldquo;Лафка&rdquo;, за да си купя вестник. А пред нея се натаманили на опашка 5-6 бастуна, луднали по националната лотария. Дават си, милите, последните парици, трият ли, трият. Изпаднали са сякаш в някаква необяснима еуфория, с неистова надежда да забогатеят от раз. Искам да им кажа само, че колкото и да спечелят, със спечеленото никога няма да си върнат здравето, болните крака, младостта и никога няма да хвърлят патериците. Но докато има кой да ги лъже, надеждата няма да ги напусне. До сетния им дъх. Тъжно, тъжно, много тъжно... И още по-тъжно ми става, като си помисля, че следващият бастун е отреден за мен&rdquo;, отпива последната си глътка Данило и се заричаме да говорим за по-хубави неща. Които са в момента, на мига, а какво ще ни поднесе следващият ден, да го оставим в божиите ръце.<br /> <br /> <em><strong>Георги АНДОНОВ, Кърджали</strong></em><br /> <br />