Из спомен за близка среща със строителя Пеньо Атанасов – Бомбето
<strong>Лятото на 1980 г. От институт &bdquo;Водпроект&rdquo; бях командирован в с. Дралфа, Търговищко, за да направя почвени проучвания на неговото землище. Пристигайки в селото, край площада на пейки под дърветата видях насядали възрастни мъже. Заприказвах се с тях и се поинтересувах дали има събития и легенди за селото и за неговите жители. Един от присъстващите ми рече: &bdquo;Е-ее, онзи там с бомбето, виждаш ли го, той е най-интересният в селото, казва се Пеньо Атанасов Колев &ndash; Бомбето, построил паметника на Шипка&rdquo;. <br /> <br /> Никога не съм очаквал, че в това селище ще попадна на такъв ценен извор за журналистиката. За цял месец време привечер се срещах с него и с часове разговаряхме както за построяването на паметника, така и за целия му живот.</strong><br /> <br /> Пеньо Атанасов е роден на 2 юни (каква дата!) 1902 г. в семейството на преселници от Габровско. На 15 години вече помага на баща си, който вдигал къщи с Колю Фичето и бил майстор на строежи в Русе и Цариград. Сетне Пеньо служи войник в Шумен, в трудовия набор при инж. Харалан Стоянов. Инженерът го харесал и го научил да разчита инженерните планове, заради което войниците започнали да го наричат Инженерина. По-късно работи при арх. Станчо Белковски и проф. Иван Данчов. Тогава се сдобил с документ за майстор-предприемач, който му давал правото да ръководи строежи, струващи до 5 милиона лева. Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество &bdquo;Циклоп&rdquo; край Горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен.<br /> <br /> През 1928 г. Данчов и Минчо Заяков от &bdquo;Циклоп&rdquo; извикват Пеньо в София. Питали го дали се наема да продължи строежа на Шипченския<br /> паметник. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Той бил започнат от майстора Илия Мъглов</strong></span><br /> <br /> от селцата край гара Царева ливада (дн. Върбаново), но след две лета работа хората му се разбягали поради суровите условия. <br /> <br /> През април 1928 г. Пеньо тръгнал за Шипка заедно с касиера на комитета Киров, Данчов, Заяков, Лазаров и още един опълченец да разгледа обекта.<br /> <br /> &bdquo;Като стигнахме горе &ndash; разказва майсторът, &ndash; седемдесетгодишният Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: &bdquo;Младо, ето тук, дето съм стъпил сега, ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща: заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!&rdquo;. Аз целият изтръпнах. И си помислих &ndash; тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години.&rdquo;<br /> <br /> Пеньо събрал хора от Варненско и от селата Дралфа и Ганчовец. На върха пристигнали привечер. Завързали катърите, наскубали треволяк и папрат за постеля и завити в черги, налягали по трапчините. През нощта излязла буря. Като съмнало, завивките им били посипани с пръст и камъчета. Вятърът продължавал да вилнее. Хората се изплашили. Един работник рекъл: &bdquo;Пеньо, докато не сме почнали, я да се махаме!&rdquo;. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Всички си надигнали багажеца и потеглили обратно. Останал сам, Пеньо не се отчаял</strong></span><br /> <br /> След десетина дни намерил нови работници &ndash; балканджии от Габровско, които не се плашат от ветровете.<br /> <br /> &bdquo;Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от шипченеца Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си &ndash; ще стане работата.<br /> <br /> Вдигането на издяланите блокчета ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се &bdquo;механизирахме&rdquo; с бензинов двигател. <br /> <br /> Повечето от зидарите бяха от нашия край. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията</strong></span><br /> <br /> Голямо затруднение имахме с пясъка. Отначало го доставяха с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. Да ускорят пренасянето, шипченци и шейновци започнаха да разширяват пътеките доброволно, без пари. Така в превоза взеха участие и волски коли &ndash; двуколки. Но и това не стигаше, много пясък за циментовия разтвор трябваше. В едно сухо дере, южно от строежа, имаше дебел дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, одобриха я и започнахме да вземаме от там.<br /> <br /> Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка стръвница през 1929 година). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със столитрова бъчва, теглена с волове. Най-възрастен беше 75-годишният Христо Михов от Шипка, който е превел навремето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата. <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: </strong></span><br /> <br /> черепи, ръце и крака, събирахме ги за костницата. Хем ни бе страшно, хем гордо!<br /> <br /> Времето тук се променяше много често. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя. <br /> <br /> Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите &ndash; от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях, хем яд!...&rdquo;.<br /> <br /> Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за вкъщи.<br /> <br /> Зидарията на паметника най-сетне била завършена. Пеньо поставил и последния камък на върха. <br /> <br /> &bdquo;А откриването стана много по-късно (на 26 август 1934 г.) &ndash; продължи пак бай Пеньо. &ndash; Спомням си тогава върхът как почерня от хора &ndash; да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с цар Борис ІІІ, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал</strong></span><br /> <br /> Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител, и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.&rdquo; <br /> <br /> По-късно бай Пеньо ходил на Шипка няколко пъти. Екскурзоводите споменавали на туристите и неговото име. От вълнение гърлото го стягало, а му се искало да извика: &bdquo;Мили хора, аз съм тоя майстор!&rdquo;.<br /> <br /> През 1968 г. Пеньовите земляци Георги Марков от Маково и Павел Нейчев от Кръшно били на екскурзия до паметника и чули името на майстора от екскурзовода Стефан Карагьозов. Тогава се обадили: &bdquo;Чакай, е, момче! Та този Пеньо е наш човек, жив е и още работи като строител в Дралфа!&rdquo;.<br /> <br /> Чак след този случай дралфенци разбрали за него, че е построил паметника. После тук-там някои писали по нещо за него. Посещавали го деца и руски групи, за да им разказва спомени.<br /> <br /> Без подобаваща разгласа, през 1973 г. бай Пеньо Атанасов получил &bdquo;Народен орден на труда&rdquo; &ndash; бронзов, а през 1975-а &ndash; златна значка &bdquo;Колю Фичето&rdquo;.<br /> <br /> След публикуването на моя статия за бай Пеньо във в. &bdquo;Антени&rdquo; през 1981 г. из цялата страна се разчу, че строителят на паметника на Шипка е още жив и здрав. По-сетне, по време на честването на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, Пеньо е викан на официални тържества. Това е една, макар и много закъсняла, значителна морална награда за неговото благородно дело.<br /> <br /> Пеньо Атанасов Колев &ndash; Бомбето умира на 85-годишна възраст (1987 г.) в гр. Попово, където е погребан.<br /> Вечна му памет!<br /> <br /> <strong><br /> Боян БАЛКАНСКИ, Искрец, Софийско</strong><br />