Нашето семейство сме като аквариум, всички сме рибешка зодия
И Костадинка Миладинова, и Пеню Вълчанов са потомци на прочути родове. Костадинка е пето коляно от рода на братя Миладинови, по-точно от брат им Тане. Нейната работоспособност е пословична, има национални и международни награди, между които Гранд Пале, Париж, награда от белградската асоциация за екслибрис, нейни картини са в десетки наши и чужди галерии.

Художникът Пеню Вълчанов е племенник на Дечко Узунов, уредник е на едноименния музей в София. Пеню е син на сестра му Мария.



Баба му Лала, майката на Дечко, държала пансион на „Раковски”, където пансионерки й били бъдещите жени на Константин Петканов, Илия Бешков, Фурнаджиев. Живяла 93 г. и от цяла България са й писали писма с благодарности. Всичко, което оставало от храната в пансиона, Дечко раздавал на съучениците си да го изядат. Един от тях казвал, че ако нареди изядените купички от кисело мляко, ще са колкото две обиколки на храма „Александър Невски”.

- Вуйчо ти Дечко Узунов насърчаваше ли ви като студенти в Художествената академия?

- Не само ни насърчаваше, той направо ни изпрати да работим по възстановяването на стъклописите в Софийския университет след бомбардировките. Всички в рода ни се обичахме, подкрепяхме се.

- Колко художници има във вашия род?

-Всички са художници - Дечко Узунов има две сестри Мария и Пенка. От Мария сме аз и сестра ми Елена Вълчанова, която беше скулпторка, завършила при Далчев, а от Пенка са художниците Атанас Нейков, (бащата на Найо Нейков-Тицин) и Христо Нейков, и двамата ми братовчеди вече ги няма. Аз съм изтърсакът сред внуците. И други мои втори братовчеди също са художници. Баща ми е следвал архитектура в Дармщат, защото дядо ми казал, че рисуването не е професия. В конкурса за “Паметник на Шипка” баща ви заедно с художника Иван Милев взимат втора награда и от парите ми купили бебешката количка.

Майка ми хвърлила пъпа ми в двора на училището на „Граф Игнатиев”, че да стана учен

Като ученик й казвах: “Защо, бе мамо, си ми хвърлила пъпа в двора на училището. Така и не можах да вляза в клас – или имаше война, или падаха бомби, или бягахме, или нямаше дърва за отопление на училището и то не работеше...”

- Пеню, почти не съм виждала жена да се отнася към мъжа си с такова красиво и благо чувство както Диди към теб. Къде се запознахте, как се оженихте?
- Едно лято тръгнахме с вартбурга на Сашо Бешков за морето. Той само чакаше да вози някого. Там се отбивахме в къщата на Росица Данаилова, после в къщата на художниците в Созопол. И там едно момиче трябваше да си пренесе багажа на Магарешкия площад.

Ние, кавалери, веднага на разположение, пренесохме багажа. Там тъкмо съм полегнал и гледам през прозореца хубави крака, а собственичката им пере на чешмата... Ей, викам си, това момиче, дето му пренесохме багажа - много хубаво, пък и работливо, пере. Завъртях се упорито край нея. Вече в София я виждам един ден на площада пред „Александър Невски”, говори с един мъж. Повъртях се, ама тя не ме забеляза, а аз не посмях да ги прекъсна. Но същия ден отбивам се в клуба на Сатирата и там Костадинка. Ей такива съвпадения.

- А ти, Диди, какво си спомняш около запознанството ви ?
-Е, имам някои редакции спрямо неговите спомени. Постара се Пеню в ухажването.

Той е много добър танцьор, свири отлично на пиано, умее да говори хубави думи, а какво повече за една жена

После разбрах, че бил щастливо разведен от шест години. И хич нямал намерение повторно да се жени.

Докато един ден Пеню се отзовал в Унгарския ресторант заедно с майката на Костадинка и с нейната приятелка Елена. Майка й намекнала, че е време Диди да се омъжи, става на 28 г. И така двамата решават да се оженят само за три месеца, да пробват какво ще стане. Диди се съгласила да пробват, пък после ще се разведат. Тръгнали да се женят в Банкя – било вече ноември. Обаче там ги върнали, защото имало нови правила и трябвало да носят и медицински свидетелства. “Ех, казал си Пеню, отървах се”. Но след два часа приятелката й Елена се появила с медицинските свидетелства.

-На другия ден, събуждам се, а то изгряло едно хубаво ноемврийско слънце, настроението ми прекрасно, събуждам се с едно хубаво чувство. Не като предния ден. Отивам при майка ми, ще се женя, й казвам, а тя: “Че аз кога съм ти се бъркала”, беше широко скроен, прекрасен човек. Аз бях на 37 г., обличам си бялата риза, срещам един художник по пътя: “Ще се женя, му казвам, за една македонка”, а той понеже също е женен за македонка, отговаря: “Ще видиш, че цял живот ще ти мърмори, ама ще ти прави хубави баници.”Така се оженихме уж само за три месеца, а станаха 45 години.

- В рода ви сте дълголетни. Ти ще навършиш догодина 85, нали?

-Дълголетието мисля, че се дължи и на това да имаш лек характер. Да не слагаш на сърце неща, които ще преминат или времето ще ги отвее, особено битовите неуредици. Да не слугуваш на бита. В нашето семейство и аз, и Диди, и дъщеря ни Мирослава сме зодия риби. Ама аз съм най-безгрижната, пъстървата, нали помниш песента на Шуберт? Виж, жена ми Диди и дъщеря ми са много работливи. Мирослава е кръстена на двете си баби Мария и Славка, живее и работи в Ница, художничка е, но се занимава и с преводи. Всичко сама си печели. Навремето в нашия курс в Художествената академия бяха все работливи момчета, а аз обичах купоните.

Мой състудент и приятел бе Никола Гюзелев. Малко хора знаят, че е завършил Художествената академия и после отиде да учи в консерваторията

Рядко талантлив човек. Всичко можеше. И друг мой приятел - художникът Гонгалов, ходеше да пее в Академичния хор. Даже ходиха да пеят в Берлин и там си купиха мушами за дъжд и на мен донесоха същия подарък. Тогава да имаш такава черна мушама за дъжд си беше направо върхът. Обаче на мен кварталният милиционер постоянно ми я взимаше назаем, за да ходи на срещи с момичета. И ми дойде до гуша, че взех и я подарих на един да си направи покривало на мотора.

- Какво ти липсва от старото време?

- Липсват ми единствено приятелите, които си отидоха един по един. Няма вече с кого да си говоря. Помня един път в училище учителката ме похвали, че пиша най-добре и съм тих. В междучасието дебелият Иванчо ме прегърна, защото ме похвалили. Оттогава не понасям мазниците. Когато мои приятели са се издигали и около тях става рояк от мазници, аз се оттеглям. Един път един издигнал се ме попита: “Защо не се обаждаш, да не би да ми завиждаш?” Казах си, щом той не разбира, какво да му обяснявам. Винаги съм бил на страната на тези, които са понесли удари. При тях отивам. Когато страхливите се крият от тях.

- Питам Костадинка Миладинова над какво работи в момента.

- Подготвям изложбата си за есента. Възстановявам едни графики на наши възрожденци – Захари Стоянов, Ботев, братя Миладинови. Наскоро спечелих по случай 2 юни на изложбата във Враца наградата за графика. Изобразени са Ботев, майка му, корабът „Радецки”, четниците, самодивите в бели премени. Искам тази моя графика за Ботев и семейството му наречена: “И каквото сабя покаже и честта, майко юнашка...” – да я подаря на училище, което носи Ботевото име. Когато училището започва новата учебна година. Ако има желаещо училище, нека се обади във вашата редакция.



Савка ЧОЛАКОВА