Това са депресии, тревожности, зависимости, личностови разстройства
<em>Средно на 47 г. са мъжете и на 37 г. жените, които правят опит за самоубийство. През 2004 г. средната възраст и при двата пола е била над 50 г. Жените посягат на живота си относително по-често, като около 10% от опитите завършват фатално. Притеснителната статистика при мъжете сочи, че между 1/3 и 1/2 реализират намерението да сложат край на живота си. Данните са на Националния център по обществено здраве и анализи (НЦОЗА) и цитираните тук цифри само скицират цялостната картина. Между 18 и 30 години е групата, която е най-рискова по отношение на опити за самоубийства, а за реализираните самоубийства най-рискова е групата от 70+. Това са стари, самотно живеещи, на село, предимно мъже, нерядко болни - това е и групата, която избира по-твърди методи и при тях смъртта от самоубийство е най-висока. Най-често на живота си посягат българите, живеещи в Югозападния район, който е и най-богатият и проспериращ в страната. Най-бедният регион в ЕС - Северозападният, показва значително по-нисък процент на хора, посегнали на живота си. <br /> <br /> Психиатрите подчертават, че потенциалните самоубийци рядко попадат в кабинетите им. Около 70% от хората, които са посегнали на живота си обаче, две седмици преди това са посетили терапевт - било личен лекар, било специалист, но не и психиатър. <br /> <br /> За да могат личните лекари по-лесно да разпознават честите психични разстройства - като депресии и психози, - които обикновено стоят в основата на един опит за самоубийство, специалистите от сектор &ldquo;Психично здраве&rdquo; в НЦОЗА ще обучават джипита и социални работници. Ръководител на това направление по проект &ldquo;Подобрени услуги за психично здраве&rdquo; е д-р Румяна Динолова.</em><br /> <br /> <strong>- Д-р Динолова, защо толкова много хора с психични страдания стигат до личните лекари, но пътят оттам ги отвежда при друг профил медицински специалисти, а не при психиатри?</strong><br /> - Да, данните от проучването ЕПИБУЛ от 2007 г. показват, че малка част от хората изобщо търсят специалист за помощ. 5,6% от общо 20% заболеваемост стигат до психиатър.<br /> <br /> <strong>- Какво се случва с останалите?</strong><br /> - Ако изобщо стигнат до лекар - защото много често те се справят със собствени сили, - та ако стигнат до лекар, те обикновено се лекуват от някакви физически прояви на своето психично разстройство. В случая обаче е важно да подчертаем, че става дума за чести психични разстройства. Не знам дали хората си дават сметка какво е това? <br /> <br /> Психичните разстройства се делят на тежки и чести. Броят на заболелите от тежки разстройства обикновено е константа. Най-често това е шизофренното разстройство, което засяга около 1% от българите. Това не се променя в зависимост от икономическите условия, има или няма преход, колко дълго продължава той - населението боледува 1%. Лечението и терапията им би трябвало по-лесно да се планират. Те съпровождат човека през целия му живот и водят до инвалидизиране. <br /> <br /> За разлика от тежките психични разстройства, честите психични разстройства са депресии, тревожности, зависимости, личностови разстройства. Те се случват значително по-често - казахме вече, у нас е около 20%. Този процент обаче се променя в зависимост от много фактори. Освен това тези заболявания идват и си отиват. Не съпровождат живота на човека, както е при тежките разстройства. Например депресията - <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>човек може да преболедува един епизод </strong></span><br /> <br /> вследствие на някаква тежка житейска ситуация, след което това заболяване да не се появи никога повече. <br /> <br /> <strong>- В рамките на ръководеното от вас направление по проекта ще обучавате личните лекари да разпознават депресията. Как става това?</strong><br /> - Когато пациент влезе в кабинета и каже - имам такива оплаквания, дали ми има нещо, - лекарят започва да прави интервю. Целта е да се определят симптомите и - ето какво пише в международния класификатор на болестите за критериите за това има ли депресия: два са критериите - има ли ги определените симптоми и колко дълго продължават те. Например не може всеки, който преживява тъга, заради някаква лична трагедия, да бъде наречен депресивен. Но ако продължава да чувства същия интензитет на емоцията и след една година, трябва да се замислим. Ако социалните умения, когнитивните функции се снижават - може да се мисли за заболяване. <br /> <br /> <strong>- А какви са симптомите, за които споменахте?</strong><br /> - Нарушения в концентрацията и вниманието, понижена самооценка, идеи за вина и безполезност, песимистично или равнодушно възприемане на бъдещето, мисли за самоувреждане или самоубийство, нарушен сън, понижен апетит. Ако поне три от изброените симптоми са налице, може да се говори за заболяване депресивен епизод - нещо, което трябва да се оцени от специалист. <br /> <br /> <strong>- Това ли е, което трябва да се научат да разпознават личните лекари?</strong><br /> - Основните ни мисли са следните - само 5-6% от хората стигат до психиатър, а боледуват 20%. А личните лекари посрещат основните здравни нужди на хората - българите се научиха да им се доверяват за най-различни неща. Ще ви дам пример. Отива човек и казва: &ldquo;От няколко седмици имам затруднения в дишането, имам стягане в гърдите, имам чувството, че имам топка в стомаха. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Не се храня добре,&nbsp;не мога да спя </strong></span><br /> <br /> Сутрин съм като кълбо от нерви. Имам епизоди с болка и изтръпване на ръката, а понякога и на двете, и силен страх, че получавам инфаркт.&rdquo; <br /> <br /> Сега, лошото на нашата система е, че за да се ориентира, личният лекар трябва да има време да разпита пациента си. Например този задух свързан ли е с някакво усилие, или се появява спонтанно? Изтръпването на ръката само вляво ли е, или изтръпват и краката понякога? Личните лекари в момента нито имат време да проведат този разговор, нито се сещат за това. Идеята на това обучение е точно да им дадем &ldquo;инструменти&rdquo;, с които възможно най-бързо да се ориентират дали става дума за психично страдание, или за физическо. <br /> <strong><br /> - Казахте, че често този тип пациенти, които описахте, стигат до кардиолозите - има ли ефект това &ldquo;лечение на симптомите&rdquo;?</strong><br /> - Много често няма. Защото кардиологът прави всички тестове с натоварване и изследвания на своя пациент и се оказва, че му няма нищо физиологично. И колегата изпраща посланието &ldquo;Няма ви нищо&rdquo;. Пациентът обаче остава с усещането, че е излъган, защото той не се чувства добре. И донякъде е прав, защото му има нещо, просто не е сърцето.<br /> <br /> Обикновено става дума за депресия или за тревожно разстройство, или за паническо разстройство - все диагнози от психиатрията, които са лечими. <br /> <strong><br /> - Има ли нужда тези факти да се познават и от повече хора, не само от лични лекари?</strong><br /> - Да, със сигурност. Защото в България много често хората идват в последния момент, когато състоянието е напреднало и лечението му вече е по-трудно. Когато лечението започне навреме, изходът от боледуването е много по-благоприятен. Затова има смисъл да се обучат максимално голям кръг специалисти. <br /> <strong><br /> - Можем ли да говорим за самоосъзнаване на такъв проблем и как трябва да постъпи човек, ако смята, че има психично разстройство?</strong><br /> - Със сигурност можем да говорим за самоосъзнаване. Хората с тревожни разстройства например много често търсят помощ - всякаква помощ. Това състояние е много мъчително и те рано или късно си дават сметка, че не е сърцето, не е физически проблем. Представете си месеци наред да не можеш да спиш, да се зарадваш на нищо, да не можеш да се забавляваш с приятели... Основното, което човек трябва да знае, е, че ако тази тревога не минава за месец, трябва да потърси помощ. Или ако има задълбочаване или зачестяване на кризите - задължително трябва да се потърси помощ. <br /> <br /> <strong>- Как ще протече обучението на личните лекари?</strong><br /> - На няколко етапа. Идеята ни е първият етап да е онлайн базиран, защото личните лекари са много натоварени и нямат възможност да пътуват за обучения. Тези, които завършат този етап, ще имат възможност да се включат в двудневни семинари, които ще организираме по места.Ще получат и една книжка - наръчник, в който ще са събрани всички материали от обучението. Освен личните лекари ще се обучават също психолози и социални работници. Това ще даде възможност след втория етап тези хора да се познават, да си комуникират и да си оказват подкрепа едни на други при нужда. <br /> <br /> <br /> <strong>Надежда Георгиева</strong><br />