Иван Стоянович ми приписа роман с Франциско Рабал
Илка Зафирова е българска театрална и киноактриса. След Великотърновския, Пловдивския и Пазарджишкия театър още през 70-те се установява в столичния театър „София”, по-късно преминава в Малък градски театър „Зад канала”, играе и на сцената на Театър 199. Снимала се е в десетки филми на култови режисьори като Рангел Вълчанов, Методи Андонов, Иван Андонов и др. По-старото поколение я помни с емблематичната й роля във филма „Вълчицата” и любимия за няколко поколения „Дами канят”. Една от последните роли на актрисата е майката на Чарли в телевизионния сериал „Стъклен дом”.


- Г-жо Зафирова, имате ли нещо против да ви наричам Вълчицата – тази ви роля се превърна в нещо като прозвище?..
- Не, но по-голямата част от младите ме знаят не от филма „Вълчицата”, а от сериала „Стъклен дом”. 40 и повече години съм на сцената, но те и на театър не ходят.

- Пътят ви към актьорството как започна всъщност?
- О, аз много пъти съм го казвала, но пак ще повторя: учех френска филология, но кандидатствах във ВИТИЗ и не ме приеха. После отидох в театъра в Смолян – тогава имаше един член 9 – по него ме назначиха. Като мина сезонът пак се опитах да кандидатствам, но не ми разрешиха.

- Защо не са ви разрешили?
- Защото по данни на ОФ организацията в квартала, понеже не ме били виждали цяла година,

решили че съм правила опити за бягство през граница

Това осуети кандидатстването - бях изпуснала вече сроковете и стана така, че кандидатствах на следващата година – тогава ме приеха.

- А вярно ли е твърдението, че баща ви е бил фабрикант?

- Уви, не. Това бяха глупости, които се говореха, защото ходех с едни цветни чорапи, бях шумно момиче и понеже винаги казвах това, което мисля, бяха решили, че сигурно съм там от „онези”.

- Играли сте с Апостол Карамитев в „Бялата стая”...
- Апостол Карамитев е един от най-големите български актьори, които сме имали. Той беше един изключително интересен и достоен човек. Общуването с него беше удоволствие - ставаше ти светло на душата.

- Рангел Вълчанов ви избира за филма „Вълчицата”, докато още следвате...
- Ами, Рангел вече беше направил филма „На малкия остров” и беше доказал, че е един изключително амбициозен, талантлив и нестандартен човек. А аз бях студентка във втори курс във ВИТИЗ тогава. Така че за мен беше изключително вълнуващо събитие да започна кариерата си с такъв старт, с такава роля. И освен това имах честта да партнирам на един от най-големите български актьори - Георги Калоянчев, светла му памет.

- Не се ли дразните, че повечето от по-младите хора ви помнят покрай сериала „Стъклен дом”, а не познават предишните ви роли?

- Те даже не ми знаят името. Покрай сериала в провинцията се чуваше: „Майката на Чарли, майката на Чарли”. Е, аз не съм поласкана от това, но не съм се и нервирала. Даже ми става смешно, че 40 години съм на сцена, е нямам много филми, но пък съм участвала в едни от най-добрите, и сега чак са ме запомнили като „майката на Чарли”. Телевизионните сериали покриха вече всичко, там влизат звездите.

- Вярно ли е, че при подбора на състава за филма „Дами канят” е имало доста кандидатки?
- О, да – много бяха наистина. Този филм беше едно непрекъснато веселие. Иван Андонов умееше да създава една спокойна, сигурна атмосфера за работа, може би защото той също беше актьор и познаваше актьорския манталитет, актьорската душа. Така, че от участието си в онзи филм имам само най-най прекрасни спомени. Получи се един забавен филм, който не поставяше някакви сериозни проблеми, но пък забавляваше хората и всички го харесваха. Съвсем друга тематика беше „Вълчицата” на Рангел – там имаше един повече от остър социален момент. Те и затова му забраниха на Рангел в продължение на няколко години да снима, защото

„Вълчицата” се опита да каже една неудобна истина за нашето общество

- да покаже момичетата от ТВУ-тата и причините те да са там...За мен най-хубавото нещо в този филм е последният кадър, в който събарят оградата на ТВУ-то и как правят това съвсем задружно. Момичетата намериха в лицето на един директор човек, който ги разбира и обича и в тази роля беше Калата. Обичам финала на този филм.

- Заради този кадър с оградата ли забраниха на Рангел Вълчанов да снима?
- Заради всичко в този филм. Беше реалистичен и по тази причина - неудобен. Хората го запомниха като толкова убедителен и истински, че като се движех по улиците, имаше хора, които ме мислеха за реална възпитаничка на ТВУ и ме питаха „как е там”. Викаха ми „Вълче”. То и досега някои мои връстници, като ме видят, ми казват: „Ех, Вълче, Вълче!” Но това ми е изключително приятно, защото това е филм, правен точно преди 50 години и още има хора, които да го помнят и ме разпознават, което е голяма чест за мен. Никога не съм съжалявала, че станах актриса, въпреки че повече от десетина години бях все по провинциални театри и

детето ми го отгледаха майка и татко, светла им памет

Аз си идвах за почивните дни и всъщност пропуснах тези най-най сладки години на дъщеря си. Ако нещо ми е отнела професията, то е това. Слава Богу, че родителите ми бяха млади тогава. Майка не работеше, така че имах това спокойствие. Иначе трябваше да си влача детето с мене от град в град.

- На колко беше дъщеря ви Неда, когато се разделяте със съпруга си?

- На 8, но не обичам да говоря по тази тема.

- Вярно ли е, че сте разбили сърцето на испанския актьор Франциско Рабал?
- Това пък е най-щурото и диво нещо, което съм чувала за себе си.
Предполагам, че тоя слух тръгва от една книга на Иван Стоянович, Бог да го прости и него. Аз много гледах филми навремето и с Иван, понеже бяхме много близки приятели, много сме обсъждали един или друг актьор. Той знаеше, че харесвам Франциско Рабал и все ме закачаше, че на Франциско съкратеното му име било Пако. И от там - Пако, Пако, Пакито – закачаше ме той на тази тема и в онази книга, която написа за приятелите си, аз присъствам с това, че съм „обичала” Рабал. Но това е шега, разбира се.

- Вие, като утвърден творец, как мислите: какво липсва на българския театър, на киното ни? Напоследък пак имаше скандали за субсидиите от НФЦ...
- Парите не са толкова малко, колкото лошо се разпределят. Много неправилно действа цялата тази система.

Лошото е, че повече от парите, липсват идеите

И за това не са виновни парите. Е, сега напоследък гледам - явяват се разни млади хора, правят едно по-различно кино, правят алтернативен театър – всичко това дава надежда.

- Да се върнем отново на вас. Откъде наследихте този характерен алтов глас?
- Майка ми беше с такъв глас. Аз съм и много музикална, но не положих усилия да пея. Тодор Колев навремето беше впечатлен от моя глас и ме караше да се заема да уча да пея джаз. Не го направих, но пък съм голяма танцьорка. Вече ми е малко трудно, но аз бях може би една от най-добрите рокаджийки на София в онези времена.

- Как живеете сега?
- Слава на Бога, все още работя в Малък градски театър „Зад канала” и покрай дъщеря ми имам щастието да се радвам на внучка на две годинки и половина, която се казва София.

Едно интервю на Александрина РОКАНОВА