Какви весели бяха времената в Свищов, в театъра на „бойните” действия, спомня си младши сержантът от запаса
<em>Асфалтирани алеи, бели бордюри, лехи със слънчеви цветя. Басейн със синя вода, до него червено кортово игрище за волейбол. Малко по-нататък затревен футболен терен с игрални врати, чиито здрави мрежи са готови да прегърнат и най-силната ракетна атака на противниковите шутове.</em><br /> <br /> Наоколо няколкоетажни жилищни сгради, отвъд тях на стотина метра висок бряг, откъдето погледът проследява бавния тържествен марш на керван от шлепове и сребристата пяна зад шеметните винтове на кораби върху подводни криле.<br /> <strong><u><br /> Къде сме? В спортен комплекс, СПА-център, средиземноморски курорт?</u></strong><br /> <br /> Това е &quot;снимка&quot; от календарите на далечните шейсет и седма, шейсет и девета години. Картината едно към едно пресъздава поделение 80750 в Свищов. Назоваваха ни още 54 РГК-полк. Резерв към главното командване. Инженерно-войсковият щат на поделението включваше понтонери, сапьори, мостоваци, химици, десантчици, разузнавачи, водолази, паркисти, техници. В автомобилния парк в Свищов и в принадлежащия към нас понтонен батальон в Белене гордо вдигаха чела гигантските камиони КРАЗ, разгъващи скоростно понтоните. Лъщяха на слънцето ЗИЛ-ове, чешки &quot;Прага&quot;, &quot;ИФА&quot; от ГДР, дори още бяха на въоръжение като лаборатории &quot;старците&quot; ЗИС (Завод имени Сталина)! Бумтяха дизелите на автогрейдери, опъваха стрели автокранове - въобще паркистите в поделението поддържаха яка техника, с КАФ-овете мачкахме пътищата и се гмурвахме като делфини в Дунава, малките МАФ-чета следваха &quot;батковците&quot;, катерите съединяваха и крепяха понтоните. <br /> <br /> <u><strong>Бяхме готови за защита на родната земя, </strong></u><br /> <br /> защото пеехме химна на Варшавския договор така: &quot;Не щем войни и битки нови, но щом врагът потегли в бой, ще го посрещнем ний готови и в тоя бой ще падне той. Нас правда свята днес ни води от Прага до Владивосток...&quot;<br /> <br /> Бе, врага го биехме на олимпиади където го хванем, на хокей, щанги, лека атлетика. Слава богу, в интерес на човечеството, никой не падна тогава в кръвожадни огньове. Слава богу, че и днес на някой нашенски парад наемен войник с бирено коремче още не се е изтътрузил пред главнокомандващия... Че и как да стане това, като едва отлепят подметки! А ние в Свищов, като чуехме командата &quot;Рота-а!&quot;, така вдигахме калеврите с цинтове до небесата и набивахме крак, че след нас паветата от свищовските улици изхвърчаха и тракаха като кастанети по стръмното от фото &quot;Мока&quot; до Дунава. После дни наред общинарите събираха паветата и ги връщаха на местата им...<br /> <br /> А ученичките от икономическия и красавиците от техникума по индустриална химия? Леле-мале, като ни срещнеха и чуеха маршовия тътен, забучваха глави в тротоара, но очичките крадливо опипваха мускулестите ни тела. Не знам дали виждаха пипонестите ни остригани до кожа глави, ама те бяха маскирани под кепето с червената петолъчка. Като казвам кепето, се сещам за войнишкия любовен фолклор: &quot;Ако удариш момичето с кепето и то не падне, значи става за любов&quot; (не кепето, а момичето!). Имаше и друго закачливо нещо: &quot;Ако девойчето слиза от тротоара и не си удря задничето в бордюра, тръгвай смело в атака, разрешено е&quot;.<br /> Ей, не вестник, трилогия трябва да се напише за славния български войник от ония мъжки години! <br /> <br /> <u><strong>Измокрен, гладен, уморен?</strong></u><br /> <br /> Вярно че в армията не носехме чадъри, но пък платнищата ни бяха непромокаеми. Какъв ти глад! Майстори готвачи приготвяха супа, второ, десерт. Виж, ако имахме право да даваме ордени и да бесим, сигурно през седмицата на готвачите на гърдите щяхме да окачим орден, когато ни готвеха зрял боб с компот от сушени сини сливи. А на другата вечер, като ни дадяха ориз и грис, нямаше начин да не им окачим на шията въжето... Уморен ли? Де ги тия днешни наши синчета и внуци, да ми рипнат сутринта с петлите в 5 и 15, да пикаят бързо за 15 секунди, после да бягат кросово със старото куче (иначе младши сержант, опази бог да е само ефрейтор от влашките села...), та да бягат 15 минути и накрая, ако само си си помислил нещо некрасиво за близки роднини на &quot;старото куче&quot;, то да ти назначи още 15 метра &quot;патешко ходене&quot;! Правили ли сте &quot;патешко ходене&quot;? Не, не, това не е днешен парад на жълти павета, това е на нашия солдатски език &quot;да се изчанчиш&quot;.<br /> <br /> Дали ще ми се разсърдят от Генералния щаб, ако разкрия тайни? <br /> <br /> <u><strong>Моето поделение за заблуда на врага беше разположило на полигона &quot;оръдия&quot; от канализационни тръби </strong></u><br /> <br /> и автомобилен заден мост, да се плашат гаргите и преминаващите шлепове от Регенсбург и Виена. Иначе ние от 80750 &quot;А&quot; (учебната школа - люпилня на ефрейтори и после командири на отделения) се подпирахме като горски на карабина &quot;Манлихер&quot;. Къде ли е сега моята любима ЛА 357, дано не е помъкната от безработен ром към скрап, а да е смазана надлежно, прочистена с шомпола и дадена да пази някоя африканска територия от набезите на нахални маймуни... В Свищов някои имаха автомати &quot;Шпагин&quot; с кръгъл и прав пълнител, можеха да се снимат във филм за превземането на Райхстага. Разузнавателният ни взвод (между нас да си кажем, че те първи разузнаваха на учение какви точно питиета има в селската кръчма) носеха симпатични автомати &quot;Судаев&quot;.<br /> А всички дневални задължително застъпваха в наряд с нож на колана. Защо им беше нож, не знам, но пък и да ме убиеш, не си спомням с какво си режехме ноктите...<br /> <br /> <u><strong>Имахме не обикновени офицери и командири, а личности с характери! </strong></u><br /> <br /> Висшисти, не само с военно, но и с цивилни образования. Командирът на поделението полковник Йотов (после генерал в ЦК на БКП) беше и икономист-висшист, заместник-командирите Митев и Камбуров бяха историци. Още изпъкват пред погледа ми народните политически офицери подполковниците Първанов и Игнатов, капитан Ерменков (дали не беше Кирил Ерменков?). Ами чешитите? Химикът Атанасов, капитан Газ (идва и дава команда &quot;Газ&quot; и за добро утро, и за добър вечер...), майор Кюркчиев, бесният Кюрук, подполковник Кънчев, Фери Смъртта, докторът капитан Димитров, който ти гореше кокошия трън на място, пък ти си пищи, ако щеш, до арменския поп. Старшината на &quot;понтонките&quot; Цени Пасков, най-уставният старшина на Варшавския договор, се конкурираше с моя ротен старшина Милко Флоров, мама Милка. Моят чудесен старшина с кеф ме прати в ареста, веднъж искаше да си платя изгорените и нацепени подметки, но след години се срещнахме зад Мавзолея и ме прегърна с насълзени очи, ние бяхме ВОЙНИЦИТЕ ОТ НАШАТА АРМИЯ...<br /> <br /> <u><strong>Лошо било в казармата? Ставахме мъже с мускули, с дисциплина, с акъл в главата. И с културни навици</strong></u><br /> <br /> Незабравими бяха фестивалите на художествената самодейност, играехме, пеехме и танцувахме с момичета от града. Гордо им показвахме музея в поделението, приютил вещи и сведения за великото дебаркиране на руснаците на генерал Драгомиров на свищовския бряг. Ученичките гледаха експонатите, ние скришом гледахме как от вълнение гърдите им повдигат блузките. Ех, добре че днес няма войници, защото сега ученичките дявол знае защо, дали от Чернобил, или от обувчици с подметки два милиметра, едва повдигат крачета с дължина колкото един войнишки, хм, лакът. Къде отидоха дългокраките блянове на моята армия...<br /> <br /> Ще изпуша цигара, както правехме някога на плаца, след като си лъскахме чепиците с черната вакса. И ще си спомня за две неща. Открихме между Вардим и Новград паметника на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Жега. Возим се на открит паром по Дунава, слънцето ни убива. Потапяме колан с манерка и пием вода от реката, мирише на тиня и нафта. Прибираме се в спалното, лягаме пребити. От болницата в Свищов спешно молят за кръв: зидар паднал от скеле, а наш войник с избушила язва! Ефрейтор Костов вдига своето прекрасно отделение с момчета от Южна България. Лаборатория, съблазнителни лаборантки мушкат вените ни, маркучетата аленеят. Браво, момчета, откъде извадихте този чудесен хемоглобин, какво сте яли? Рапортуваме бодро: чушки и домати! После към казармата разпускам строя, всички си пеем от сърце! Човешка радост, мъжка сила!<br /> <br /> Март 1977-а. Земята се премята. В Свищов рухва жилищен блок. Първите, които тичат на помощ, са войниците от близкото поделение. Запомнете го: поделение 80 750 на Българската народна армия. МОЕТО поделение! Не остана и тухла от него...<br /> Къде е днес знамето, което целунах и обещах вярност към НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА?<br /> <br /> <br /> <strong>Мл. с-т Борислав КОСТОВ</strong><br />