Става дума за тежко заболяване, но на един много жизнен организъм
Кольо Георгиев е български писател и драматург, роден на 26 декември 1926 г. в с. Голямо Ново, Търговищко. Участник в антифашистката съпротива и политзатворник. Работил е като журналист във в. "Работническо дело" и в Радио София. Бил е драматург на Народния театър за младежта, директор на Драматичен театър "София", председател на СБП и на Агенция "София прес".

Автор е на сборници с разкази и на пиесите "Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер", "Съдии на самите себе си", "Избор на вариантната система". “Изповеди на захождащото слънце" и "Разкази за четене при безсъница" са най-новите му творби. Носител на: Вазовата награда и наградата "Елин Пелин".

- Как поминувате, здрав ли сте? “Болката отляво”, каквото е заглавието на ваша творба, обажда ли се?
- Както виждате, горе-долу съм добре. Но аз съм човек, който много обича да слуша, а имам някакъв дефект и недочувам и по-конкретно това се отнася за някои музикални звуци. И затова съм привърженик на нещо като сентенцията, че именно изкуството съществува заради словото. Защото истинските внушения най-директно влизат чрез думите. Имам пейсмейкър заради проблем в лявата част, тъй като късно се погрижих за сърцето си.

- Чувам обаче, че продължавате да пишете. Вярно ли е?
- Сега съм се хванал да съчинявам разкази за една книга, в която по моя си начин, с моите позиции за предназначението на художественото слово, искам да пресъздам с чувство за хумор някои неща, които съм преживял или съм свидетел на тях. Струва ми се, че ми върви работата, предполагам, че до година ще мога да събера писания за един нов сборник. В подготовка съм и на издаването на един двутомник, може и трети том да се появи, сега са комплектувани първите два тома, с разкази, които не са печатани никъде, като във втория том пък влизат само разкази на антифашистки теми. Моят живот от много ранна младост е свързан с тези събития, които постепенно се заравят или притулват. Като по политически или идеологически причини почват да се изопачават, да се фалшифицират неща, които представляват много голям капитал в историята на нашия народ.

- Следите ли събитията и това, което става на улицата?
- Следя. Без да го правя много педантично, имам правилна представа, струва ми се, за това какво става. И с каква цел. Отнасям се със скептицизъм към онова, което приписват на протестните движения, става въпрос за тези разходки из центъра на София и скандирания, които постепенно се превръщат в пример за подражание на младото поколение. Мисля, че изопачават формата на всякакъв вид процес, че той трябва да отразява културата на един човек, което включва не само неговия мисловен интелектуален багаж, но и уважението към всички други, които не са заедно с него.

- Много режисьори, артисти от Народния театър, интелектуалци също подкрепиха протестите. Как ви се струва това?
- Моля ви се, става дума за подстрекатели, хора, на които познавам тяхната готовност за “жертви”. Не гледам с голямо доверие на тяхната политическа чувствителност, защото аз добре познавам природата на артистите. При тях емоциите и картинността на събитията по принцип са по-изразителни.

- Какво мислите за властта?
- Властта е такъв климат на обществения и личен живот, който може да промени и формира личности на едно общество. Не може да има чист въздух, чиста среда при нечистоплътни хора, които не използват предпазни средства. Винаги съм бил против политиците. За съжаление, не съм срещал политик, който отначало докрай да е издържал на моя тест за човек, който заслужава да бъде пример. Затуй че политиците, като подбират своите средства на действие чрез органите на властта, често губят своята душевна деликатност и почват да приспособяват своите решения, своите послания към потребностите на тези, които нарушават порядъка в обществото. Затуй винаги съм се примирявал с това, че не може без политици, но в същото време смятам, че над политиците трябва да стои чистата непокварена съвест на природно чистото мислене на обикновените хора.

- Свършиха ли се идеалистите у нас?
- Не. Никога няма да се свършат. Бих казал даже, че докато има хора, които се влюбват, идеализмът ще съществува. Защото каква по-възвишена идея да реализираш мечтата си в образа на любимия мъж или жена? Така че от любовта към красивото, към полезното се ражда и поддържа необходимият идеализъм като компонент на климата, на въздуха, който дишаме.

- Във вашето родно място Голямо Ново село има ли живот?
- Има. Живее. Обичам моя край като релеф, като природа. Там 11 месеца в годината е все зелено и привлекателно. Никога не задрямвам или заспивам във влака или в автомобила, като пътувам натам. За да не пропусна гледката. Но не съм се връщал от 5 години. Обичам в селото си много конкретни неща, например горските пътеки, изворчето в полето, има там едни потайни рекички, които се появяват и изчезват, и пак, и пак, има и едни пътечки, които са ми много трогателни... Знаете, че от 13-годишен живеех на разстояние от дома си. Нямах всекидневно съприкосновение с неговите прелести, а 16-годишен бях арестуван, лежах 2 години в затвора заедно с баща си. След като излязох, станах младежки деец, участвах във всички събития в Добруджа, след това отидох да следвам в бившия Съветски съюз, бях кореспондент и т. н. Тогава, когато се формираха най-трайните мои рефлекси, спомени и представи, аз не съм бил на село. Но когато искам да ми е хубаво, си спомням ореха в двора, градинката.

- Сещам се, че с писателя Дончо Цончев бяхте близки. Май и него го позабравихме?
- С Дончо бяхме много близки, даже бих казал, че той е любим мой разказвач. Винаги съм защитавал неговата проза, тематика, стил. Беше много спонтанен. Имам, разбира се, и други любими разказвачи, тъй като аз не съм от завистливите, да защитавам някакъв терен само за себе си. Ето, Радичков е от необикновените явления в българската проза, той е един феномен в нашите условия. Горд съм с Елин Пелин и Йовков с техните книги жалони в разказваческото изкуство. Естествено, от класиците почти боготворя Иван Вазов, възхищавам се на Захари Стоянов, Алеко Константинов...

- Като драматург кой или по-точно какъв театър най-много харесвате?
- В различно време – различни театри. Сега и винаги предпочитаният театър за мене е реалистичният, така нареченият Чехов театър, където чувствата, ако изразяват любов, са много нежни и възвишени, а отрицателните герои се разглеждат като... дяволи. Дълбоки рани на българската култура нанася този театър, който се отказа от българската тематика, от естетическата линия на развитие. Хронологически когато започнах да се занимавам с драматургия, естествено много близък и любим ми беше Младежкият театър, там бяха изиграни първите мои пиеси, макар че това не е било мой критерий да харесвам някой театър.

-Какво е най-добро за България сега, каква е надеждата ви?
- Аз съм абсолютно сигурен, че това, което е сега, ще бъде надживяно. Става дума за тежко заболяване, но на един много жизнен организъм. Нашият народ е издеянил на много големи беди, които за някои други са се оказвали смъртоносни. А ние сме ги понесли и преодолели. Но човек се натъжава, че това хубавото идва, когато вече ти приключва животът. Оптимизмът обаче при всички случаи трябва да присъства и за да стане по-скоро, хората трябва да бъдат по-отговорни при своите участия в обществените дела, които засягат съдбата на България.



Елена КОЦЕВА