Грубоват отвън, но мек отвътре, сърдечен и отзивчив домакин, той не умееше да омагьосва жената, която харесва
Запознахме се в Сливен по времето, когато аз работех във в. “Сливенско дело”, някъде между 1972-1974 г. Той, струва ми се, гостуваше с група писатели на литературните празници “Сливенски огньове”, трябва да е било през пролетта.

Не знам по какъв порив на приятелството или мъжката солидарност, моят колега от редакцията и приятел по перо Петър Борсуков (днес Петър Лозанов) го доведе вкъщи. Те бяха земляци и по един особен начин си приличаха – малко непохватни и грубовати отвън, но меки отвътре. Сега вече, през годините, не ми е трудно да разбера как е станало: идеята и подтикът са били на Яръмов. Той беше все още ерген, много предпазлив и боязлив по отношение на жените, но съзнаващ, че женитбата би му помогнала да се стабилизира като мъж, а и като личност. И по стародавен обичай е решил да види харесалата му мома откъм най-откровената светлина: в бащиния й дом. Спомням си само, че

влизайки в къщата, той ми подаде като дар една телена кошничка, купена на сливенския пазар и пълна с нещо,

може би ябълки да е било... А може би яйца. Един наистина затрогващ български навик: да не отиваш в чужда къща без армаган. Е, друг би взел букет цветя, но не и Яръмов, с неговата практичност. Между впрочем, тази кошничка още съществува у нас в Сливен – печален знак, че материалните неща ни надживяват. Не бях очарована от него на тази първа среща – той не беше словоохотлив, нито представителен, нито елегантен, нито загадъчен... Нисичък, набит, рошав, с криви зъбчета и говор, който трудно се разбираше, с цигари, които пушеше, докато почнат да изгарят пръстите му...

През есента на 1975 г. пристигнах в София с намерението да се преселя завинаги тук. Настаних се в една таванска стаичка в кооперация на “Красно село”, без никакви удобства, обща тоалетна и мивка - отвън на коридора. И почнах работа в радиовъзела на МК ”Кремиковци”. Първите месеци ми се видяха кошмарно дълги и студени. Мръзнех и в буквалния, и в преносния смисъл. София ми се виждаше чужда и недружелюбна, нямах познати, беше ми неловко в литературните тайфи, а Сливен беше далече. И тогава отново се видяхме с Митко.

Сближаваха ни много неща – литературата, землячеството, непредвзетият начин, по който гледахме на света, амбицията да станем “свои” в този неласкав към провинциалистите град...

Той говореше езика на майка ми, ямболлийката, беше естествен и спокоен човек, вдъхваше ми доверие, разбирахме се от половин дума. Така се стигна до поканата му да отида в някой от почивните дни в Нови хан. Отидох веднъж. Отидох два пъти. И накрая почнах да ходя почти всяка седмица, даже и без да го предупреждавам. При него бумтеше печката, нещо къкреше върху нея, имаше смях, интересни разговори, книги, които исках да прочета... Той

обичаше да ме въвежда в тайнствената мрежа от подмолни вражди и користни отношения, от привързаности, угодничество и амбиции, от любови и омрази,

характерна за нашите среди. Но самият той си оставаше странен, не вълнуваше нито душата, нито сърцето ми. Но предизвикваше любопитството ми. Винаги съм била любопитна и алчна за опознаването на хора, а той беше планета, която сякаш криеше нещо. В събота или неделя просто купувах торбичка ябълки или портокали и хващах влака за Елин Пелин, предвкусвайки удоволствието от засиялото му лице на вратата. Но отношенията ни оставаха неясни като параметри и бъдеще. Сърдечен и отзивчив като домакин, той не даваше обаче никакъв знак, че има чувства или намерения към мен, които биха ни направили “двойка”, а не просто приятели и земляци. Постепенно разбрах, че имаме различна нагласа и чувственост. Той мразеше демонстрацията на интимност, нежните думи и любовните излияния изобщо не му се побираха в устата, не умееше (а може би и не искаше да научи!) да омагьосва жената, която харесва... Начинът, по който беше устроил живота си в тази къща, ме очароваше, но и ме стряскаше със своята първобитност. Спомням си, че го заварих един ден да пере: легенът беше сложен в мивката, в стаята. Той

бързо и чисто по мъжки стискаше и извиваше няколко пъти дрехата, след което я хвърляше през отворения прозорец, за да цопне точно в друг леген на двора,

където се събираше дъждовна вода. Оттам също така набързо я изплакваше и мяташе на въжето както му дойде... В мазето беше си направил хитроумен душ от една каца, вдигната нависоко, която обаче трябваше първо да се напълни с топла вода.
В първата си книга имам едно стихотворение, посветено на Димитър Яръмов, където почти в прав текст го казвам: тази зима и тази къща в Нови хан ме спасиха, за да не се откажа и да се върна в Сливен. И да стана това, което съм сега. Но един ден си тръгнах от Нови хан огорчена и повече не отидох. Поводът беше дребен: вън валеше дъжд, аз се надявах, че той ще ме изпрати до спирката с чадъра си, но той ми отказа, даже ми се сопна, в смисъл: “Я не се глези, ей я спирката на две крачки, няма да се стопиш я!”. Да, аз бях градско момиче с романтично възвишена представа за жестовете на любовта, а той, усещайки у мен тази “жилка”, даваше сигнали, че предпочита аз, като всички селски жени, да бъда по-самостоятелна и приземена, да не го натоварвам с нищо излишно. Разминахме се и може би така трябваше. Всъщност тази случка с чадъра беше завършек на едни двусмислени приказки, които той неслучайно на няколко пъти беше изричал: че не ще се ожени за жена, която също прави литературна кариера, тъй като ще трябва да помага и на нея, а на него и без това му е трудно да тика собствената си такава... Той едва ли не направо ми заявяваше, че

ако се откажа от писането си, той би могъл да се престраши и да ми предложи нещо сериозно

Явно не ме смяташе за кой знае какъв талант, та да не мога да зарежа всичко в името на един удобен и перспективен брак. Е, аз не виждах така нещата.

Мина време, аз почнах работа във в. “Труд”. Трябваше ми жителство. Тогава за последен път ходих в Нови хан, за да го помоля за помощ, и той наистина ми помогна: заведе ме при своя приятел Димитър Ядков от гара Елин Пелин, който ме регистрира, че живея у тях, за да имам право да работя в София – по него време селищата от “голяма София” имаха право да дават работници на столицата. Тогава заварих в къщата да шета около печката едно едро момиче, което явно знаеше вече къде е солта и пиперът в долапа. Това беше бъдещата му съпруга.

Минаха години. Виждахме се понякога, все така сърдечно, но всеки в своята орбита на живот и интереси.

Харесвах неговата тежка, но точна и красива проза

Харесвах неговия естествен поглед върху събитията и хората. Той не обичаше сложните и “завързани” ситуации, беше директен и почтен. Един ден ми стана шеф в сп. “Родна реч”. И докато работехме в една стая, имах възможност да го видя, вече с опитен женски поглед, и да проумея, че наистина не сме един за друг. Неговата необщителност понякога дразнеше, нямаше никакъв нюх за дипломатически ходове. Трудно се вписваше в компания от сладкодумни и начетени хора, а такива в нашите среди имаше бол. У него все още живееше едно неприязнено чувство към родените в София, към писателските синове, към хората, които по-бързо и лесно са успели... А това се усещаше и го изолираше в едни по-тесни кръгове. Все още гризеше ноктите си до кръв, а дланите му, свикнали на какви ли не земеделски и дърводелски инструменти, направо дращеха с мазолите си.

Дойдоха промените, списанието беше на път да се срути като издание на Комсомола. За да оцелее, Яръмов трябваше да уволни няколко души. Първата бях аз. По свойствения си прям начин ми каза: “Тебе има кой да те храни”, визираше съпруга ми, който в неговите очи беше проспериращ инженер. Не се обидих, виждах нещата през неговите очи. По-късно и той самият остана без работа. Изгубих го от поглед, чувах, че се опитва да отглежда декоративни растения за продан. Като работех в сп. “Ревю”, идваше понякога – потъмнял, отслабнал, с най-евтините цигари в ръцете си. Говорехме си

дълго, с подробности, страстно и отчайващо безизходно раздипляше проточилите се стълкновения с Хайтов

Веднъж-дваж ме помоли да пусна нещичко в списанието, за да вземе някой лев хонорар. Беше ми мъчно за него, чувах, че и вкъщи има неприятности, но не беше от хората, които се жалват.

Видяхме се може би две седмици преди смъртта му. Бях го помолила да ми позволи да напиша нещо за него в една рубрика на седмичния “Труд”, посветена на хората с интересно хоби. Дойде в редакцията на “Родна реч” на “Гургулят” 1, извади от чантата си разни дребни изделия от кожа, кост и метал – грубички, но интересни. Подари ми едно ножче с дръжка от пуешки пищял и направена за него мъничка кожена кания, както и две самоделни пилички. Направих му снимка, на която изглежда измъчен и тъжен. Изгубих пиличките, но ножчето все още стои пред очите ми в една пролука между книгите в библиотеката. Става само да си обелиш ябълка, толкова е малко, като за детска ръка.



Петя АЛЕКСАНДРОВА