Стреляха по мен, опитаха се да ме изкарат луда, но няма да ме уплашат!
Ангелина Бонева е известна тв журналистка. Работила е в "Господари на ефира", "Огледала". Навремето беше лице на култовото предаване “Нощен магазин”. Ани е вторият човек след Теодора Захариева, която се осмели да заведе дело срещу Министерството на здравеопазването. През 2011 г. съдът определи здравното ведомство да заплати на болната от рак Бонева неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. – причинени от незаконосъобразно и безотговорно бездействие от страна на тогавашния министър на здравеопазването (Радослав Гайдарски, б.а.). Той е трябвало да изпълни задължение да осигури необходим за лечение и диагностика радиоактивен лекарствен продукт – йод 131. Именно поради липсата на адекватно лечение и навременна диагностика Ани Бонева се принуждава да поведе съдебна битка срещу институциите, за да защити правото си на живот.

Към днешна дата обаче, в живота на Ани има друга заслужаваща вниманието новина, този път - от щастлив характер - тя се омъжи за индиеца Сухил Рана, а любовната им история е досущ като приказка от „1001 нощи”! Единствено пред репортер на „ШОУ” Ани Бонева споделя факти, зад които се крият не само истинска любов, но и много сила и устойчивост на характера.


- Ани, разбрах, че преди няколко дни си се омъжила - доста ненадейно дори за приятелите ти! Как се запознахте с индиеца Сухил Рана?
- Не мога да повярвам, че някой знае за тази сватба, пазехме се, но сега само пред теб ще споделя историята. Всъщност аз работя със Сухил. Той е собственик на фабрика за органичен памук, който аз внасям от три години. Двамата в един момент започнахме да споделяме времето си не само на работното място, но и извън него...

- ...и се стигна до сватба!
- Когато той ми предложи, за мен бе много странно. Преди това само сме се закачали, ей така, на шега. А и аз съм човек, който винаги се закача. Но не съм очаквала, че ще ми предложи брак. И когато го направи, аз отново се пошегувах – че го искам в писмен вид. И той вечерта ми го направи и в писмен вид! (смее се) Сухил е от Лахор, което в днешната карта на света е Пакистан. Лахор е люлката на културата в древна Индия. Дойде ми на гости. Отворихме нов магазин... И се влюбихме. Предложи ми една вечер да се оженим – с много красив пръстен. Той е много романтичен, изключително романтичен.

Не мислих дълго, съгласих се

(смее се).

- Звучи досущ като приказка! Кога започна този романс?
- (усмихва се) Ами да, то е малко като приказките от „1001 нощи”. Аз даже съм се шегувала с него: „Айде, хващай летящия килим и идвай...”, а той се смее и отвръща: „...и две камили в резерва”. Има хубаво, фино чувство за хумор. Заедно сме от около година, година и нещо. Но истината е, че аз винаги само съм се закачала. Не съм и предполагала, че той наистина ще дойде. Винаги гледахме да се чуем, да се видим. Той работеше с целия свят, но на мен обръщаше специално внимание. И нещата просто се получиха от само себе си. Даже Сухил ми казва, че аз винаги съм била негова. И преди, и по-преди...

- В смисъл? Че връзката ви е съдба?
- Ами да! Така казва. Аз, когато Сухил дойде на летището, вече знаех, че е Той! Разпознах го моментално. От другия край на света, но, въпреки всичко, дойде! Но не си мисли, че съм се оставила само на емоцията... Аз съм го проверила – още когато трябваше да започна да работя с него. Трябваше да съм сигурна, че не е менте-човек. Да се уверя, че няма да ме излъже.

- Имала си доста премеждия в живота си до момента. Може би, след тях, обикновено идват красивите изненади?!
- Може... Не знам. Но Сухил знае и за делата, и за болестта, за моята битка. Знае за лекарствата, идва с мен на прегледите. Наясно е с абсолютно всичко. Дори в центъра, който посещавам, се шегуват, че Сухил трябва да им поиска разрешение, за да ме вземе. Нали моите родители са починали...

Майка ми почина много отдавна, още преди аз да се разболея. Бях на 21. Трудна възраст... Майка ми имаше рак на гърдата. А тогава нямаше лекарства – не и такива, каквито дават и има възможност да се получат сега. Ситуацията беше различна. Майка си отиде с много мъка, с много болка. Аз се грижех за нея до последно. Тя се мъчеше близо три години, преди да си отиде. И това бяха изключително тежки години. Преди това беше минала една операция, шест поредни терапии... Но искам да ти кажа, че в лицето на родителите на Сухил, както и на моите приятели, срещам пълна подкрепа. Не съм усещала липса, старали са се да е така. Имам страхотни приятели, които винаги са били до мен. Майка ми ми липсва, разбира се...

- А баща ти?
- Той също. Отиде си преди четири години, получи сърдечен удар. Баща ми беше веселяк човек. Правеше вино, когато се пенсионира. Правеше козе сирене. И ми пращаше ябълки, козе сирене, чушки, и казваше: „Истински са, домашни са...”.

- Какво изпита, когато научи за своята диагноза преди време? Чувството вероятно е на шок?
- Не, не беше шок. Даже напротив! Аз казах на доктора:

„Мен рак няма да ме убие!”

и той ме гледаше сащисано, шокирано. А аз просто знаех пътя, който трябва да извървя. Не съм се чувствала изобщо учудена, че ми откриха рак – защото дълго време ме баламосваха какво ми има... Лекуваха ме грешно в продължение на една година – от какво ли не. И когато вече се установи диагнозата, ми стана леко, че знаем поне от какво ще се лекуваме оттук-нататък. Много е странно това, което ти казвам, но е самата истина. А е странно, защото не е типично, не е очаквана реакцията ми.

- Откъде идва тази наистина нетипична сигурност, увереност – цялото непоколебимо знание относно това как стоят нещата?
- Ами аз се влошавах... Но след като започнах същинското лечение, нещата бяха различни. Стъпих си на краката. Хората в такава ситуация плачат, изпадат в истерия – че умират, с какво ще ги облекат в последния им път и т.н.... Аз съм точно обратното! Няма такова нещо! Няма да се случи!

- Звучиш като човек, който никога и при никакви обстоятелства не би изпаднал в психически срив!
- Всъщност моите сривове дойдоха в момента, в който се оказа, че не мога да си влезна в дрехите, в които можех да изглеждам нормално. Говоря за чисто визуалната представа. Като отвориш гардероба и установяваш, че не можеш да облечеш нищо от това, в което изглеждаш добре, и трябва да излезеш в ужасни дрехи, и да изглеждаш ужасно – това те побърква. После – когато казаха, че няма лекарства и не се знае кога ще има, моята реакция беше само „Ще има лекарства!”. Години наред се борехме за тези лекарства! Така че сривовете при мен са били изцяло на лична основа – когато, колкото и да искаш да изглеждаш добре, това просто не се случва.

- Крепила те е през цялото време и може би продължава да го прави – една силна надежда?...
- Искам да ти кажа, че аз не съм била сама през цялото това време. Имам до себе си човек, който винаги ми е помагал – както може. И който бе сега до мен на сватбата ми... Не съм се борила сама, той е бил до мен. А и другото е важно –

трябва да си малко луд, за да оцелееш

Иначе няма как да се случи. Не можеш да мислиш нормално, защото ситуацията не е нормална. Трябва да си откачен, трябва да мислиш нестандартно, да търсиш нестандартни решения. Иначе няма да стане.

Когато ми бяха казали, че лекарства не се знае кога ще има, аз трябваше да отида на опашката, да наведа главата и да се наредя да чакам. И да бъда 81-ва поред! Години наред вече минаха, а беше 2006 г., когато ме записаха в листата на чакащите. И още не са ми се обадили, че ми е дошъл номерът...

- Още не са се обадили?!?
- Да! То вече и няма нужда за какво да ми се обаждат. Но тогава, ако аз не бях борбена и не кажех: е не, сега ще се борим, както аз искам и както аз мога! – нямаше да се получи нищо. Гайдарски (Радослав Гайдарски, б.а.) щеше да продължи да рецитира стихове по сутрешните блокове... и да обяснява, че всъщност пациентите са тъпи и не знаят. Оцелях напук на Гайдарски!

- Имаше ли някакви политически последици спрямо теб – форма на натиск, заплахи? Все пак си застанала и воювала срещу системата!
- О, да! През цялото време. Спираха дела – защото нашите съдии не са независими. Всякакви неща... Опитваха се да ме изкарват луда, ненормална. А моят коментар беше: „Аз съм луда, но не си давате сметка колко... ”. Имаше и стрелба.

- Каква стрелба?! Кога?
- През 2009 г. От съседна сграда в 1:40 ч. през нощта се стреля в моя апартамент. Делото, разбира се, е спряно! Правиха възстановки и откриха от кой етаж е стреляно, откриха пушката, всичко... Откриха мястото, от където е стреляно, но стрелецът не се казва кой е. Казва се само от показанията – че единият е бил дрогиран, а другият е собственик на пушката. Обясняваха как двамата били наркомани и твърдят, че не ме познават. А истината е, че се познаваме!

- Замисляла ли си след всичко това да живееш извън България?
- На мен ми предлагаха тогава да напусна България – и приятели, и посланици. Даже имах предложение още на същия ден на стрелбата да ми купят билет и да замина. Аз обаче не заминах! Останах. Защо да заминавам?!

Мен ракът не ме уплаши - мислиш ли, че тия путьовци ще ме уплашат?!

- Страх ли те е от нещо към днешна дата? Защото звучиш направо като човек, на когото цялата диаграма на живота му е ясна!
- Всъщност аз съм един много ведър човек. Жизнена, весела, постоянно се шегувам. Чувството ми на самоирония – от скала до 10, моето е на 11. Човекът дойде от другия край на земята заради мен, от какво да се оплаквам?! Надявам се магазинът да върви. Приятелите ми ми вярват и ме обичат. Няма от какво да ме е страх!

- Тривиално, но как си? Как се чувстваш здравословно?
- Добре, зле... продължаваме битката (усмихва се). Миналата година например ми казаха, че нямам никакъв шанс!...

- Не знам какво да ти кажа...
- Тогава и аз не знаех какво да кажа. Около две седмици исках да асимилирам какво всъщност ми казват, защото аз наистина не мога да разбера какво значи това. И досега не знам.

Аз продължавам напред. Продължавам да ходя и в съда. Продължавам да помагам на колеги. Продължавам да ходя на скрийнингите, които правим из цяла България. Организирам своите задачи...

- ...междувременно се и омъжи!
- Да (смее се). Но аз наистина мисля, че съм добре. Аз се чувствам добре! Не знам какво още хубаво трябва да се случи... Аз наистина се чувствам добре. Когато Сухил е до мен и като ми каже „Ейнджъл” (в превод от английски – ангел, б.а.), защото друг не ми е казвал така - и ми стига!

Едно интервю на Анелия ПОПОВА