Искам неродените ми още внуци да ме помнят като топъл и ласкав човек
Пламен Панчев е роден през 1948 г. в Разград. Завършил е в Пловдив ВИХВП, а по-късно - Националната спортна академия. Майстор на спорта по баскетбол. Треньор. Издал е стихосбирките “Връхна нота”, „Все по-далеч от думата надежда”, “Тревожен хляб”, “Спиралата на спомена”, “Целувай ме, змия великолепна”, „Добро утро на залеза“. Член е на СБП и на „Славянска литературна и артистична академия”. Носител на много национални награди. Живее в родния си град.

- Пламене, знам, че не е никак лесно да си писател в Разград. Какво все пак му е доброто и хубавото на провинцията?
- Хубавото е, че си далеч от шума, многолюдието и пъстротата на столицата, можеш да чуеш мислите си. Ето още едно добро нещо: по-бързо забелязваш детайла, по-ярко се открояват абсурдите, по-лесно те докосва емоцията.

- Пример?
- Наблизо до нас в една градинка имаше украса – малко бронзово конче. Една сутрин гледам – няма го, отмъкнали го апаши. Заболя ме сърцето. Така се роди стихотворението „Кончето”, което завършва така: Не го застреляха в окото./Децата не разбраха как/в нощта го грабнаха, горкото/и го продадоха за скрап.

- Знам, че нямаш още внуци, дъщеря ти още учи в чужбина. Но с какво би искал да те запомнят бъдещите ти внуци?
- Искам да ме помнят като топъл и ласкав човек. И те да са като мен – да не са груби прагматици, а да носят у себе си една нежност, една чувствителност... Може и да не съм прав – чувствителните хора живеят трудно.

- Какво остана у теб от страните, които си посетил?
- Професията ми беше такава, че поскитах доста по света. Но хората са еднакви навсякъде - искат мир и сигурност, искат бъдеще за децата си. Сега вече трудно пътувам и предпочитам вечер да съм си вкъщи, със семейството си.

- Успяваш ли истински да общуваш с дъщеря си и нейните приятели?
- За съжаление - все по-трудно. Опитвам се да не изоставам, но не става дума вече за компютри, джиесеми и други технически джаджи, а за цялостен поглед върху света и проблемите му. Те виждат нещата по друг начин. Радвам им се.

- Докъде ти стига пенсията?
- Пенсията?! Имаш предвид малкото дребни пари, с които си купуваме по една доза малък живот? У нас това са средства, които автоматично те правят аутсайдер. Обидно е.

- Здравната система удовлетворява ли те?
- Развитите, цивилизовани страни се отличават с това на първо място – с грижите за възрастните, за децата, за инвалидите... Ние сме бедна и корумпирана страна с объркани млади хора и отчаяни възрастни, това е засега – през моите очи, дай Боже да се промени.

- Какво мислиш за обществените настроения в момента?
- Наскоро написах едно много мрачно стихотворение - „Голгота”. Позволявам си да цитирам част от него: Голгота вече има друго име!/Тя почва не от хълм в Ерусалим,/а в Българско, от калните квартали -/към пътищата лъскави за Рим./И тръгнахме, измамени, смутени, /отровени с изписани лъжи./Излъгани брутално, озлобени,/че на Европа вечно й дължим.

- Какъв лек имаш срещу умората, болестите, лошото настроение?
- Опитвам се да живея здравословно, доколкото мога. Не мога вече да спортувам пълноценно. Търся позитивните си приятели и познати и отбягвам хленчещите.

- Правиш ли си планове?
- Краткотрайни планове – да. Опитвам се обаче да не дърпам времето и късмета си за опашката. Колкото – толкова! Каквото – такова. Докогато – дотам.

- В часове на безсъние правиш ли равносметки?
- Първо: спя добре, като човек, който няма дългове и съвестта за нищо не го гризе. Второ: винаги съм се изправял с лице към идващото, каквото и да е. Готов съм да посрещна и хубавото, и лошото – щом ми е отредено.

- Казват, че писателите имат пророчески дар, ти какво провиждаш в бъдещето за българите, за България?
- Ние, българите, живеем трудно... Някаква клетва сякаш тегне над нас. Баба Ванга беше предрекла хубаво бъдеще, аз съм по-резервиран.

- Какво би казал на връстниците си от тази трибуна?
- Най-хубавото българско пожелание: Бъдете живи и здрави!


Петя ИВАНОВА