Имаше опасност да остана парализирана
Теодора Духовникова често е наричана "българската Мишел Пфайфър". Топактрисата на Народния и лице на най-хитовите тв сериали рядко дава интервюта. И то само ако наистина има какво да каже. Оказва се, че зад пленителната й усмивка се крият не малко житейски изпитания. Моменти, за които актрисата и майка на две деца не е говорила досега...


- "Tеодора се ражда в една студена декемврийска нощ и била толкова грозно бебе, че дори майка й се усъмнила и се надявала тайно сестрите да са се объркали, и да са й подали нечие чуждо дете”... Наистина ли е такава историята?
- Да, не съм била от бебетата, на които всички се радват и искат да гушкат (усмихва се). Невзрачно и дребно такова... Но затова пък съм била царицата на детските площадки и всички деца са искали да играят с мен. Измислях ужасно интересни игри и никога не ги повтарях... та -компенсация някаква (усмихва се).

- Вие самата сте майка. Имаше ли изпитания, докато сбъднете тази мечта? Имаше ли страхове?
- Родих първото си дете много рано и страхът ми е бил съвсем нормален.

Чувствах се дете, което изведнъж трябва да се грижи за друго дете

Но затова пък сега с дъщеря ми сме наистина приятелки, общуваме пълноценно и си правим някакви наши си, женски дни (които задължително приключват с купон вкъщи с приятелите й).

- А кой е отец Михаил и каква роля играе в живота ви?
- Аз съм избрала за себе си православното християнство. По пътя си натам срещам такива достойни, благи, мъдри отци, които могат да говорят с младите хора на език, който те разбират; с думи, които им действат, без да им размахват високомерно и назидателно пръст. Благодарение на тях не съм извършила много от глупостите, които ми идват наум. И си мисля, че ако имаше повече такива православни свещеници, много от моите приятели нямаше да залитат по източните практики и философии, така "модерни" напоследък...

Актрисата среща съвсем случайно отец Михаил. "Сестра ми превеждаше една негова книга и се запознахме покрай това.

Той е човекът, който знае всичките ми тайни

Когато съм много разколебана, му се обаждам по телефона. Още на 14 години става монах в Синайския манастир в Египет. Сега е много възрастен, истински монах от приказките – с въже през кръста и с най-усмихнатите очи. Той знае, че сега, с изкушенията на съвременния живот, е много по-трудно да бъдеш вярващ по канона. Никога няма да те порицае, да ти вдигне пръст... Разбира много младостта. Няма да прогони от църквата пънкар или момиче с къса пола. Казва: защо да не влязат, ако искат – ще разберат сами, важното е да опитат. Отец Михаил има голяма роля при моята бременност. Аз бях много уплашена, бях супер егоист и не знаех дали искам да променям начина си на живот, който толкова ми харесваше. Не знаех дали имам нужда от дете.

Говорили сме си часове наред, той се смееше и ми казваше, че е нормално да се страхувам. Сега, когато имам Бояна, знам, че това са били страхотни глупости. После – след катастрофата, когато сестра ми се е обадила да му каже, той е изкрещял, не е можел да повярва. А когато аз му се обадих, ми каза: “Обещавам ти, че всичко ще е наред. Влязла си в един тунел като малко дете, но ще излезеш като победител”. Затова се оправих много бързо и после настъпиха едни от най-щастливите месеци в живота ми – слънчеви, топли, проветрени”.

- Били сте само на 3 годинки, когато задавате въпроса: „Как да живеем, като трябва да умрем?”… Навярно близките ви са се притеснили доста от тази мисъл?!
- Ами, да, сигурно са се притеснили, но така или иначе, смъртта е единственото сигурно обещано нещо в тоя живот, нали? И осъзнаването й е хубаво нещо, макар и много, много болезнено. За мен тя е и единственият коректив на това, като сме тук отскоро и за малко, как живеем, на какво наистина държим и какво искаме да оставим след себе си. Действа много отрезвяващо. За да не вземем да се самозабравим.

В живота си до момента Теодора Духовникова е преминавала през не една или две перипетии. Едно от най-стряскащите е тежък автоинцидент преди време. Катастрофата се случва, когато Теди и мъжът й се връщат с кола от фестивала „Варненско лято“. Бързат за пиесата „Дон Жуан“ в Народния, в която Духовникова е в ролята на изоставената доня Елвира. Катастрофират много тежко – Теодора е без колан, защото си почива на задната седалка. Счупва гръбначния си стълб. Перспективата е,

ако изобщо оцелее, да остане парализирана

Но се разминава с по-малкия дявол. Слагат й титанови щифтове на мястото на смачканите прешлени. Връща се в театъра за рекордно кратък срок. И се омъжва за Стефан. С него се е запознала преди 7 години на морето. Било една сутрин, на плажа. Той е толкова важен за Теодора, че тя дори дели живота си на преди и след Стефан. Той е син на известния гинеколог д-р Духовников, бил е манекен, сега има сериозен частен бизнес – държи в съдружие столичен ресторант - б.а.

- Завършвате театралното си образование с пълно отличие, но в личния си живот правите рязък завой - правите своята дълга, луда любовна история с нощния живот на София. Какво по-конкретно илюстрира този период?
- Ами аз винаги съм си била бохема (смее се). Спомням си шумните компании на мама и татко, като бяха млади, а после и моите компании все бяха такива. На 20 години определено повече се вълнувах от нощта. Денят според мен обитаваха скучни, работещи и неинтересни хора, с проблеми и задачки... Хубаво е да си вземеш задължителната порция нощен живот навреме! Аз и сега обичам да излизам, макар и доста по-рядко. И пак го правя шумно, разкошно и напоително (усмихва се).

- Кое е най-върховното усещане за вас?
- Най-върховното усещане е, когато съм в театъра, на представление, на репетиции или просто в гримьорната... Мога да стоя там с часове, с дни, най-нежното ми спасение от света навън, най-мощното ми бягство!

- А коя е голямата ви любов в човешки план, ако приемем, че театърът също е такава?
- Имайки предвид, че най-големият ми страх е смъртта, най-голямата ми любов е животът.

- А колко силно е приятелството ви с Владо Карамазов?
- Приятелството ми с Владо премина през всички възможни фази и затова ми е ценно! Той е изключителен мъж и безобразно талантлив актьор, който

може да ти скъса нервите за 2 секунди

и да те вдъхнови за 100 други неща едновременно. Най-важното е, че като си партнирам с него в театъра или киното, и не ме е страх от нищо, и е непредсказуемо, и много вълнуващо...

- Ако приемем, че наистина творците и хората на изкуството са в пъти по-чувствителни от останалите, то в какво се изразява вашата чувствителност и какво е в състояние да ви трогне, да ви разплаче, да ви извади извън строя, както се казва?
- Преди някак ми беше достатъчно аз и важните ми хора да са добре и това стигаше за щастието ми. Сега обаче усещам, че спектърът ми на щастие се разширява до територии, над които нямам никакъв контрол. Нищо не зависи от мен и това ме вбесява!

Политика, несправедливости някакви, искам да помагам на хора, дето аз не трябва да им помагам или не мога. Вбесява ме клюкарството, което е обладало София, хиляди човешки съдби вечер след вечер се разцъкват на маса, колкото да върви ракията и да убием времето. Вбесява ме, че вече няма много истински мъже - ама такива - с мъжката дума, с честта, със силата да помнят доброто и да се бият с лошото. Ей такива неща... а уж човек, като пораствал и почвал да става циник (усмихва се). А аз, колкото повече остарявам, все по-див идеализъм ме гони!

Едно интервю на Анелия ПОПОВА