Бях при него, когато тогавашната власт го беше нарочила за престъпник. Генерал Михайлов и Людмила Живкова помогнаха отново да приема пациенти, спомня си възрастната жена
Кина Спасова днес е на повече от 80 години. Част от тях са свързани с народния лечител Петър Димков, на когото тя дължи живота си. Кина къта като евангелие посвещението на Димков върху една от книгите му, които той є е подарявал през годините. Това посвещение твърде красноречиво говори за смисъла на дългогодишната дружба между двамата: “На милата Кина Спасова (Кинчето) знаменосеца на Българската народна медицина за вечен спомен. Петър Димков”. Дали съм знаменосец, не знам, усмихва се Кина, но съм с една клапа на сърцето и докторите ми бяха дали няколко месеца живот. А бях толкова млада, въздиша днес по миналото Кина Спасова.

- Как се случи така, че попадна при Петър Димков?
- Това беше през 1960 година. Работех в “Марбас” Димитровград и страдах от жестока бронхиална астма. Лекарите отказаха да се занимават с мен, защото лекарствата не ми помагаха. Казаха ми, че само Петър Димков може да ми помогне, но било забранено да се ходи при него. Добрах се до къщата на ул. “Лука Кунин”, но на вратата имаше залепена табела: “Петър Димков не приема”. Аз обаче реших, че каквото и да става, ще вляза при него. Бях на 30 години, имах две деца, а

докторите ми даваха малко живот

Бях си наумила, че само Петър Димков ще ми помогне. Започнах да обикалям по улицата и да чакам някой да се покаже от дома на Димков и да ме вкара при него. Валеше дъжд, обувките ми бяха стари и се разлепиха, но продължих да кръстосвам улицата трети ден. Една негова съседка, която ме гледала през прозореца, ме съжали и ми каза да дебна, когато детето отива на училище, и да се опитам да вляза. Така се срещнах с моя спасител. Той също ме наблюдавал от прозореца, но не смеел да ми се обади. Тогава властите така го дебнеха, че той не смееше да приеме нито един човек. По-късно от самия него разбрах, че е бил жестоко заплашван.

- А теб защо те прие?
- Защото му станало жал за мене. За да стоя в дъжда три дни пред дома му, значи не току-така съм се мотала. Като ме видя в какво състояние съм, въздъхна. Каза, че съм толкова млада, но не може да ми помогне, защото властта е поставила очи и уши по стените и ако разберат, че помага на някого, ще пострада. Навярно е пожалил младостта ми, защото ми каза да отида у кака Славка на ул. “Витошка” и той ще дойде там да ме прегледа. Кака Славка пък ме заведе в трета квартира вероятно за да се избягнат преследвачите, ако има такива. Така най-после останахме насаме с Петър Димков. Прегледа ме, каза, че състоянието ми наистина е тревожно и че той ще ме излекува само за три месеца, ако правя това, което ми каже.

- Искаш да кажеш, че той те излекува от тежка, хронична бронхиална астма с билки?
- Не, не с билки. Рецептата беше друга и не всеки може да я изпълни. Забърквах тесто от типово брашно, настъргани диви кестени и квас.

С това тесто намазвах главата си като шапка,

завивах се с кърпа и така прекарвах нощта. Децата ми викаха, че съм била майка космонавтка. Освен това трябваше да се обличам с вълнени жилетки, а беше лято, в най-горещите месеци. Аз правех всичко каквото ми беше казал Димков, защото той ме предупреди, че ако само една от препоръките му не изпълня, ефектът ще е никакъв. През първите 15 дни изпитвах ужасни болки, не можех да търпя каската от тесто и му позвъних по телефона, за да му кажа, че не издържам повече. А той започна да се смее, беше доволен, че всичко според него върви както трябва.

- И какво, оздравя ли?
- Разбира се, че оздравях. Ето вече съм на 80 години и през всичкото това време болестта дори не е намекнала за себе си. Само косата ми пострада - изправи се от тези тестени шапки, а преди беше къдрава.

- Казваш, че си и с една клапа на сърцето?
- Да така е, но не пия хапчета като много други хора в моето положение. Така ме научи Димков. С него станахме много близки. Дори известно време останах у тях да работя за него, когато му разрешиха да приема пациенти, събирах му билки, докато беше жив.

- Кой му разреши да приема пациенти?
- Излекува генерал Михайлов. Той страдаше от тежка болест и само Димков можа да му помогне. Когато генералът оздравя, вратата на Димков се отвори за посетители. Не се мина много време, дойде и самата Людмила Живкова, започнаха да идват хора от Москва, от Ленинград.

- За какво идва Людмила, да не беше болна?
- Не знам, не съм от любопитните. А и Димков беше особняк, не обичаше когато работи с хора някой да влиза и излиза в кабинета му. В ония години той не разрешаваше да му казват “другарю”, държеше да се обръщат към него с “господин Димков”. И ние предупреждавахме хората, които влизат при него, да спазват това негово изискване. Иначе се сърдеше...

- Той беше известен и като добър диагностик, нали?
- Да, и знаеш ли колко пъти ме е молил да се науча да гледам през лупата? Не пожелах да се науча, защото това не е моя работа.

- Какво още не е казано за Петър Димков, което ти знаеш?
- Както казах, беше особен човек. Държеше много на дивия кестен и винаги носеше в джобовете си по два-три кестена. Беше убеден, че те покриват с лъчението си цялото му тяло и въздействат положително на всичките му органи. Не спираше да повтаря, че

ако човек носи диви кестени в джобовете си, ставите ще престанат да болят

Димков казваше на хората да си събират по 2-3 килограма от този плод и да ги държат цялата зима вкъщи, излъчвали слънчева светлина. Той си правеше шапка от тензух, в нея зашиваше около двайсетина кестена и така спеше. Хората, които вече са на възраст, съветваше да си слагат по два-три кестена под възглавницата, за да не страдат от склероза.

- Много хора ли идваха при него?
- Толкова много, че се наложи на външната страна да сложим табела: “Невъзможно ми е да ви приема, добри хора. Идете в Окръжната болница в София!” Но хората чакаха дни наред, не искаха болница, искаха при него...

- Имаше ли нещо, което да го разплаче?
- Насълзяваше се, когато си спомняше как като командир на Карловската пехотна дружина успял да спаси от пълно разрушаване родната къща на Апостола Васил Левски.

- Спомняш ли си как се посрещна неговата първа книга с рецепти?
- Хората се редяха на опашки, но не всеки можеше да си я купи. Тя беше издадена в само 10 000 тираж. И на кого по-напред? А във вестниците отзивите бяха невероятни. Академик Георги Караславов написа в “Народна култура”: “Най-после на забележителния труд на Петър Димков е дадена зелена улица, макар че повече от 75 години народният лечител издирва, проучва, проверява на практика лечебните резултати на богатството на народната медицина”. Много хора го питаха защо не преиздаде книгата, но той какво можеше да направи. От него нищо не зависеше. Много хора от провинцията се обърнаха към издателството на БАН, чийто директор тогава беше Кръстьо Кръстев. Наложи се той да дава официален отговор по вестниците, че тиражът на книгата “Българска народна медицина” наистина е 10 000 броя, от които осем хиляди са в търговската мрежа, а 2 хиляди са разпределени в системата на БАН. Председателят на Комитета по печата Крум Василев отправи

молба към самия Тодор Живков

да се преиздаде поне още един 30-хиляден тираж. След известно време от БАН съобщиха, че книгата няма да се преиздава, без да се съобщават причините за това решение.

- Колко време събира билки за Димков?
- Откакто се познаваме. Той ме научи как и кои билки да събирам, как да ги суша, за да не изгубят лечебните си качества. Това са най-хубавите години от живота ми. Ходех по полето, събирах билките и от тогава до сега никога не съм боледувала. Общуването с този човек ми даде сили да изживея пълноценно живота си, като го докарам до сто години.


Тодорка НИКОЛОВА