След изписването на пациента от болницата и прибирането му вкъщи понякога има огромна пропаст. Затова са необходими хосписите
Д-р Веселин Колчаков е трето поколение лекар. Специалист е по вътрешни болести и гастроентерология. Работи като главен административен асистент в Университетска болница “Св. Иван Рилски” - София в Клиниката по гастроентерология. Има разностранни научни интереси в областта на хепатологията, онкологията, психосоматичната медицина. Създател е на един от най-новите и съвременни хосписи в България.

- Д-р Колчаков, каква е ролята на един хоспис?
- Знаете ли какво е да си болен в последен стадий на раково заболяване и да няма кой да се грижи за теб? Или близките да не знаят как да помогнат? Освен болката и убитата надежда за бъдещ живот, се наслагва огромната горчилка от безизходицата - нито да умреш, нито да живееш.

Болниците не приемат такива пациенти, освен за някои спешни процедури или за доза обезболяващи инжекции. По клинична пътека от Здравната каса хора с инсулт се изписват след седмица. Претърпелите тежки операции се изписват три дни след тях, защото плащанията от Здравната каса покриват само интервенцията, но не и възстановяването след това.

- Искате да кажете, че в България няма къде да се долекуват изписаните от болницата хора?
- Да, в България няма болници за долекуване. Единствена възможност за достоен живот и лечение по време на тежко заболяване може да намерите в хосписите. Преди малко повече от година успях да открия такъв хоспис в София. За повечето запознати със спецификата на тези болнични заведения, откриването му в България, и то сега, по време на задълбочаващата се криза, е чисто и просто неоправдан риск. За да открия хосписа си “Голямата къща”, аз взех пари на заем от приятел, който реши да ми помогне при грижата за тежко болните хора.

- А откъде ви дойде идеята?
- Работя в една от най-големите университетски болници и многократно съм търсил място, където някой да продължи да се грижи за пациентите ми с тежки и сериозни заболявания след изписването им от клиниката.

Само в София всеки месец 400 онкологично болни търсят място, където да им се окаже помощ, но без успех. Заедно с тях съдбата им споделят хората с болестта на Алцхаймер, психиатрични заболявания, тежки ортопедични операции, инсулти ... Не забравяйте в тази статистика да включите и семействата на тези болни, които също са на прага на силите си. Те трябва

да работят, за да се грижат за болните

си близки, да им купуват храна и лекарства, а от друга страна, се налага да отсъстват от работа, защото те не могат да се обгрижват сами. Черен кръг на безизходица.

- Това ли ви накара да предприемете тази рискова стъпка и да откриете хоспис преди малко повече от година?
- Работейки в болница за активно лечение, видях голямата нужда от такъв тип услуга. С интензифициране на медицината, когато всичко става бързо и болните се изписват след 2-3 дни от болницата, а тези с по-тежките диагнози лежат 5-7 дни, остава един момент между изписването от болницата за активно лечение и прибирането в дома. Пациентите са все още в нестабилно състояние - не са за вкъщи, а не са и за болницата за активно лечение. В другите страни за тази цел има създадени т.нар. болници за долекуване, които някак си не се случиха тук в България.

Картината на необходимостта се допълва от тези, които са вече в края на живота си, но за тях

класическата медицина е изчерпала възможностите си

И никоя болница няма съответната клинична пътека, няма желание, няма и мотив дори да хоспитализира такива болни. Близките им са принудени да превърнат дома си в болница, да отсъстват от работа, да се опитват да облекчат мъките на болните или да им търсят медицински специалисти за грижа по домовете.

Това са хора, които всеки ден се сблъскват с факта, че в България няма как да се облекчат страданията в места, където хронично болните да могат да бъдат лекувани и гледани в човешки условия. И тези хора, всъщност, търсят някъде някой да им окаже помощ, каквато аз се опитвам да предоставя. Отчаяно и нелепо е близките на болните да са принудени да организират болница вкъщи.

- А сега вашият хоспис приема пациенти с всякакви заболявания?
- Да, на практика хоспитализирам пациенти дори и за долекуване, за възстановяване след операции, след инсулт, ставно протезиране, имаме тежко кардиологично болни, чернодробни болни (с цироза), терминални болни, с онкологични заболявания, психиатрично болни, деменции, с олигофрения, шизофрения, депресии - практически целия спектър на тежките заболявания и състояния. През тази година натрупахме много опит и смело мога да твърдя, че ставаме все по-добри с всеки изминал ден.

- Освен това, вие като търговско дружество, нямате право да се финансирате от донорски програми. Оптимист ли сте да се променят нещата поне в тази посока?
- Нещата си остават по старому. През миналата година имаше събиране на всички хосписи и хосписни отделения, които предоставят тази услуга в България. Създаде се дружество за хосписни и палиативни грижи, което така и си остана на книга, но тогава се дискутираше, че трябва да има промяна в закона. Но все още няма такава.

В Западна Европа има фондации, които изграждат и правят хосписи, а в Южна Европа най-вече църквата се занимава с тази дейност. И общо взето, там пациентите не плащат или плащат някаква символична сума (каквото имат желание или възможност да дадат). Там е застъпен и доброволческият труд и възпитанието в това отношение е много важно за младите. Тук за съжаление нищо от това не може да се случи в момента.

- Този вид услуга в хосписа достъпна ли е за бедни и самотни хора в България?
- Не. Казвам често, че дори и аз самият, ако се наложи, не дай Боже, повече от два-три месеца да ползвам грижи в хоспис, ще ми бъде много трудно финансово да издържа. Услугата наистина е скъпа. Сигурен съм, че и аз, и всички мои колеги в хосписите, работим на минимум печалба (аз лично съм почти на нулева печалба), само и само да преживеем този общо икономически спад в България, с надежда малко да потръгнат нещата. Сега всички цени са на дъното. Просто под това вече няма накъде - ще трябва да затворя хосписа и да не работя, защото ще генерирам загуба. Сега за хосписите, на практика, е период на оцеляване в следващите една-две години, като гледам как вървят нещата.

- Грижите, които полагате за болните във вашия хоспис, палиативни ли са?
- Част от грижите в нашия хоспис са и палиативни. И тъй като това е неприятна тема, реакцията е отказ да се говори по нея. А всъщност това се случва всеки ден и всяка секунда с български пациенти. И това, че някой си затваря очите, не значи, че проблемът не съществува. Но хората не трябва да се отчайват никога. Трябва винаги да споделят проблемите си и да търсят помощ, защото само така ще има чуваемост, а това е необходимо, за да се появи някой, който да се заеме с разрешаването им. Но не виждам никакво желание засега у управляващите да се заемат с тези проблеми. Поне желание да има! Разбирам, че сме в криза и държавата няма пари, но поне да се създаде система, а след това и да се осигурява стъпка по стъпка и финансиране. Но никой няма желание и система да създаде.

- Това е жестоко отношение към слабите хора в обществото ни. Необяснимо жестока е логиката, ако има такава, да се изписва човек с инсулт на петия ден от лечението!
- Тук, в София поне е така - на 5-ия - 7-ия ден се изписват болните с инсулт. Казват им: оправяйте се, имате право на рехабилитационна програма в Банкя или на друго такова място. А в тези центрове нямат такъв капацитет на леглата, че да могат да приемат болни веднага след изписването им от болницата. Те, например, имат 30 легла, а желаещите на ден са 300.

- А лечението трябва да се проведе веднага след изписването...
- Да. Колкото по-рано след инсулта се направи това, толкова по-добри резултати ще се постигнат във възстановяването на пациента и пораженията ще са по-малки. Освен нас и други се опитват тук да правят нещо в тази посока, но просто системата няма капацитет.

- Бихте ли разказали за някой по-специален случай? При вас попадат все хора с тежки съдби и предполагам е трудно да изберете само един.
- Ето един такъв случай. Дори може да го сложим и като емблема на вратата на нашия хоспис. Това е пациент, който получава трети поред много тежък мозъчен инсулт.

Всички консултанти тук вдигат ръце и казват, че няма бъдеще и няма за какво да се инвестира в него. И близките, и специалистите бяха напълно подготвени за лош край. Но този същият човек вече повече от година (той е един от първите ни пациенти) от наистина жив труп, който само лежеше и не можеше дори да мърда, сега се е подобрил до степен, че близките му вече обмислят да си го вземат вкъщи. Сега седи в количка, излиза на разходка, комуникира относително адекватно, храни се, ядосва се, когато падаме на футбол... Както се казва, чудо постигнахме с него. Това е един от случаите ни с наш пациент - гордост за труда ни. Друга наша болна, която я даваха по всички телевизии,

не беше ходила три-четири години -

не беше стъпвала на земята през това време. Сега се движи в рамките на стаята, без чужда помощ.

- Какво е заболяването й?
- Има заболяване по всички стави, но долните крайници бяха най-силно засегнати, със силни болки и тотално неподвижна. И тук, благодарение на нашите усилия, упоритост и от нейна страна, разбира се, и воля, която тя беше напълно загубила, постигаме изумителни резултати. Тя е още един пример за това, как професионализмът е необходим във всеки стадий от лечението. Важно е да кажа, че 75 на сто от нашите пациенти ги изписваме, т.е. нашият хоспис не е място, където хората идват да умират. Преобладаващата част от тях си тръгват, получавайки това, за което са се обърнали към нас. Вече могат да се грижат сами за себе си или се нуждаят от минимална чужда помощ. Като цяло сме постигнали много голям процент на изписани пациенти в подобрено състояние.

- Каква терапия прилагате, за да постигате такива успехи? Някакъв по-специфичен съвременен вид лечение или просто си вършите работата така, както трябва, с това, което знаят и другите лекари?
- Това, което ни отличава от другите, е, че можем да проследяваме пациентите си от много близко, като заедно с това провеждаме корекция на всички психични и соматични проблеми. Всеки ден се срещаме с пациента в продължение на седмица, две, три и много точно коригираме терапията (за кръвно, за диабет, за психично заболяване и т.н.) до дози, които напълно купират всички телесни и психични симптоми. Например, когато човек си е вкъщи, не знае каква е кръвната му захар сутрин и яде повече хляб или не яде нищо, защото го е страх. Ние имаме възможност на момента да измерим било кръвното налягане, било кръвната захар и да проследяваме пациентите си. Т.е. можем да провеждаме това дълго проследяващо лечение, което преди време се правеше във всички болници. Пациентите ни са много добре медицински гледани, отделно от това полагаме и чисто битовата грижа за тях - изключителна хигиена, подстригване, къпане, рязане на ноктите. За тази години нямаме нито един пациент, който да е направил декубитуси.

Излекували сме много хора с рани от залежаване,

но наш, лежащ пациент да направи декубитуси - това никога не се е случвало. Това също е повод за професионална гордост. И третото направление - това е активната рехабилитация, която прилагаме при по-голямата част от нашите пациенти. А тези, които нямат нужда от нея, може да излизат на разходка, с количката или сами, на пейките пред хосписа (имаме хубав двор). Пациентите ни не са изолирани в една стая само да гледат тавана. Всичко това е извън професионалната грижа на рехабилитатора, който прави масажи, раздвижвания, всякакъв вид упражнения.

- Бяхте споменали, че Здравната каса не иска да сключва договор с хосписите. Променило ли се е нещо днес, една година, откакто съществува вашият хоспис?
- Ако питате тях, ще ви кажат, че всички, които имат желание и изпълнят критериите, ще могат да сключат договор със Здравната каса. Но истината е, че критериите са така направени, че на практика никой нормален хоспис не може да ги изпълни, с изключение само на огромните и много мощни структури. А тези структури нямат икономическа изгода да направят хосписи. Разбира се, никой не отрича, че има клинична пътека за терминални грижи, но тя е такава, че сигурно само четири-пет болници в България - “Токуда”, ВМА, “Св. Марина” във Варна и в Пловдив “Св. Георги” могат да сключат договор.

Но ситуацията не е нормална и не в това е смисълът на идеята - хосписът не е мастодонтска институция. В света няма такова нещо, но тук чиновници диктуват правилата и затова нещата са в това състояние. Така че Касата няма желание да сключва договори и просто поставя такива условия, които са абсолютно неизпълними.



Милена ВАСИЛЕВА