След скъсването на мускула в Сеул`88 имах крещяща нужда от психолог, изпаднах в транс, спомня си Анелия
<em>Малко българки са били част от световния елит в дисциплината 100 метра в леката атлетика. Анелия Нунева е една от тях, 20 години я наричат Бялата негърка. Най-добрата спринтьорка на страната ни години наред. От 1982 до 1994 г. е в световния елит на 100 и 200 метра. Печели сребърни медали на 100 м и с щафетата 4 по 100 м на европейското през 1986 г. в Щутгарт. Има 3 сребърни медала на 60 метра от Европейското на закрито (Франция`87 и Италия`92) и Световното в зала (САЩ`87). Остава осма след контузия на финала на Олимпиадата в Сеул`88 и шеста в Барселона`92. <br /> <br /> Голяма част от времето си Анелия Нунева прекарва в САЩ, за няколко месеца си идва и в България. <br /> </em><br /> <strong>- Г-жо Нунева, постигнахте ли американската си мечта?<br /> </strong>- Аз не съм имала такава цел. Американска мечта?! Просто фамилията ми отиде там и аз трябваше да замина. За жалост не можах да свикна и продължавам да съм и там, и тук.<br /> <br /> <strong>- Как заминахте за Америка?<br /> </strong>- Съпругът ми спечели зелена карта. Винаги съм казвала, че това е <br /> <u><br /> нещастието на зелените карти<br /> </u><br /> Всеки си вика: &ldquo;Абе ще играя за зелена карта или ще подам документи за лотария, пък и да спечеля няма да отида.&rdquo; И така заминават всички. По този начин замина той, след това и синът ни, аз отидох последна, през 2003 г. <br /> <strong><br /> - Колко медала спечелихте в кариерата си?<br /> </strong>- Не мога да ви кажа точно, сложила съм ги в два куфара, от онези старинните. Имам и една секция с грамоти и купи.<br /> <strong><br /> - Говори ли ви се за драмата на Олимпиадата в Сеул?<br /> </strong>- (въздъхва). Вече минаха толкова години, никога няма да го забравя, като че ли беше вчера. Чувствах се превъзходно преди Олимпиадата. Бях на подготовка в Япония, поставях времена в рамките на 10,60-10,70 секунди. Казах си: &ldquo;В Сеул е моето състезание&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Но всичко се обърна с главата надолу...<br /> </strong>- Съдба, не можеш да избягаш от нея. Така е трябвало да се случи. Помня всичко в най-малките подробности. В сериите, четвъртфиналите и полуфиналите бягах като на шега, нарочно спирах в последните метри, за да се пазя за финала. И преди последното бягане се чувствах превъзходно. Помня, че имаше фалстарт. После тръгнахме, Грифит-Джойнър беше пред всички, тя беше великолепна. Стигнахме до 70-ия метър и се случи онова нещо. Опъна ме отзад на бедрото, <br /> <br /> <u>приклекнах заради високата скорост и финиширах почти на един крак <br /> </u><br /> След това специалистите измериха, че времето ми е било в порядъка на 10,62 секунди, т. е. сигурен сребърен медал. Грифит - Джойнър спечели титлата с 10,54 секунди. Трябваше да падна, за да не спечеля второто място. После гледах как всички ме задминават и разсъждавах какво се случи.<br /> <strong><br /> - Плакахте ли след финала, изпуснали сте златен шанс в цялата си кариера?<br /> </strong>- Да плача?! Аз не бях в кома, а в транс 3-4 часа. Никого не пусках в стаята, влачех се по пода и крещях. Треньорът на Таня Богомилова &ndash; Панчо Гюрков, счупил хладилника, като видял какво се случва с мен метри преди финала. Аз 24 часа не докосвах храна след бягането. Прибрах се в България малко инкогнито, с първия самолет. Пътувахме заедно с Катето Малеева. От целия този стрес получих бъбречна криза. Като пристигнахме в София ме откараха направо във Военна болница. След това около една година се възстановявах от скъсания мускул, първо в Австрия, след това в Германия и т.н. <br /> <strong><br /> - Как се възстановихте психически?<br /> </strong>- О, това беше най-трудно. Сега има специалисти, психолози, които помагат в подобни моменти. Тогава имах крещяща нужда от психолог. Бях смазана, години след това всички, като ме спираха, свързваха името ми със скъсването на мускула в Сеул. Радвам се обаче, че съм постигнала уникални резултати, с което също останах в съзнанието на хората.<br /> <strong><br /> - Какво казаха журналистите в България, казаха ли, че това е провал?<br /> </strong>- Не, бях любимка на медиите, съчувстваха ми, не ме смазаха с негативни коментари. Давах интервюта и не се срамувах, защото знам какво можех и на кое място щях да завърша, ако не беше това проклето скъсване на мускула.<br /> <strong><br /> - Какво казаха лекарите след контузията, на какво се дължи?<br /> </strong>- Какви доктори, медицината по това време не беше развита като днес. Кой да ми направи снимка или да мина прегледи? С моя треньор преценихме, че мускулатурата ми не е издържала на прекаленото натоварване. Започнах да тренирам лека атлетика професионално едва на 18 години. Прекалено късно, преди това съм се занимавала с различни спортове, но на училищно ниво. Родителите ми наблягаха на обучението ми, за тях това беше най-важно. Не искаха да чуят, че мога да отида в друг град, за да тренирам и правя кариера. Затова съм изпуснала 5-6 години професионална подготовка. Няколко месеца след началото на кариерата ми поставих първите национални рекорди. Но не бях тренирана, форсирах всичко изведнъж, а спортът изисква натрупване с години. Като ученичка бях <br /> <br /> <u>освободена от часовете по физкултура<br /> </u><br /> Имах изкривяване на гръбначния стълб. Трябваше да стана на 50 години, за да осъзная, че от това дойдоха проблемите ми. Просто гръбначният ми стълб не издържа и в онзи ден на финала в Сеул. Постигнах всичките си големи успехи, бягания за световен рекорд с изкривен гръбначен стълб. Сега се чувствам добре и ако не карам колело или бягам, няма да издържа.<br /> <br /> <strong>- Затова сега обръщате внимание на деца?<br /> </strong>- Да, правя всичко възможно да помагам на подготвителни групи, децата трябва да започнат да тренират от най-ранна възраст, ако искат да постигнат нещо сериозно. Брат ми ми помага, организираме турнири в Русе и в други градове. След месец и половина министър-председателят ще открие писта в Русе, трябва да запалим децата.<br /> <br /> <strong>- Дадоха ли ви апартамент или кола навремето, това бяха наградите за спортистите?<br /> </strong>- Първо получих чин капитан от &ldquo;Левски&rdquo;. Дадоха ми и апартамент в &ldquo;Овча купел&rdquo;, където живея и сега. По време на земетресението преди няколко седмици се разцепи една от вътрешните стени. Събудих се от люлеенето, изтръпнаха ми краката, все едно съм на изпит или на първо състезание. Не знаех какво става за няколко секунди, наистина много се изплаших. Питате дали съм взела кола? През 1984 г. участвахме на турнира &ldquo;Дружба&rdquo;, който замени бойкотираната Олимпиада в Лос Анджелис. <br /> <br /> <u>Спечелих един златен и два сребърни медала и държавата ми даде една &ldquo;Волга&rdquo;и две &ldquo;Лади&rdquo;<br /> <br /> </u>Подаряваха &ldquo;Волга&rdquo; за златен медал и &ldquo;Лада&rdquo; за сребърен. Лошото е, че след години не признаха постиженията ни, когато се определяха олимпийските пенсии. А ние на практика сме спечелили медали, не сме виновни, че някой е решил да бойкотира Олимпиадата.<br /> <strong><br /> - Някой от българските ръководители в спорта сети ли се за вас, да помагате поне със съвети?<br /> </strong>- Не, затова се ядосвам, че ние българите никога не зачитаме и не уважаваме известните си спортисти. Васил Иванов - Лучано, после Весела Лечева, никой не се сеща за нас. Не съм казала, че искам да ми дадат пост, политиката не ме блазни. Но съм видяла как стават нещата в Америка, мога да дам съвети и да помагам за развитието на леката атлетика. <br /> <strong><br /> - Колко пари ви даваше държавата навремето за медали от европейски или световни първенства?<br /> </strong>- За времето бяха доста пари, всички големи спортисти бяхме добре осигурени. Не си спомням, но може би 300-400 лева идваха от държавата за медал. Повечето пари идваха от лигата Гран при. <br /> <br /> <strong>- Имали ли сте предложения да получите американски или друг паспорт и да се състезавате за друга страна?<br /> </strong>- Не, получавала съм предложения единствено за работа. Станах шампионка в &ldquo;Медисън Скуеър Гардън&rdquo; на 55 ярда. Тогава имах предложение да остана в САЩ и да се състезавам за местен клуб. Отказах и не съжалявам. През целия си живот съм била истински щастлива. Отказах се навреме от спорта, а след това отново съм щастлива.