• Един човек е здрав, докато може да върши онова, което обича • Аз съм като кучетата, приема ли някого за приятел, съм му верен докрай
Петко Маринов е един от най-големите и утвърдени специалисти в историята на родния баскетбол. Роден е на 11 юни 1949 г. в Бургас. Като дете играе нелошо футбол и за кратко бокс. Отказва се още докато носът му е цял. Е, след първия си официален мач, на който яде бой на ринга, същото му се случва и у дома - родителите му не знаели, че се е записал да тренира бокс, и не били доволни от това.

Затова пък баскетболът завинаги се настанява в голямото сърце на Петко Маринов. Започва спортната си кариера като състезател в местния баскетболен клуб "Ботев". С него става републикански и балкански шампион. След това две години е шампион на България с отбора на "Академик" - София. С ЦСКА е двукратен първенец на страната и пет пъти носител на купата на България. Два пъти е играл на полуфинал за Купа Европа. Има 150 мача за националния ни отбор по баскетбол, с който се е класирал на пето и шесто място на европейските първенства в Белград и Лиеж. Треньорската му кариера започва в ЦСКА. С този отбор става три пъти шампион и четири пъти носител на купата на България. Три години работи като треньор във Франция. Прибира се у нас и печели купата на България с "Компакт" - Димитровград. С мъжкия тим на "Лукойл Академик" е шампион и два пъти носител на купата на страната. След завръщането му в родния Бургас преди 5 г. неизменно е старши треньор на женския баскетболен отбор на "Лукойл Нефтохимик".


Петко, много години са минали от първия ти спечелен медал, но пък си натрупал и много опит...
- Струва ми се, че нямам нужда от толкова много опит. (Смее се.) Предпочитам годините да бяха по-малко. За мен по-важното са спомените, а най-радващото е, че са ми много приятелите.

Какво не знаят за тебе твоите фенове, освен че пееш хубаво?
- Моята съпруга също играеше баскетбол в отбора на "Кремиковци". По това време бяха силни вицешампионки. След един победен мач вечерта отидох да я взема от дискотеката. Бяха заключили вратата. Чукнах, дойде управителят на заведението и като ме видя, каза, че въобще няма да ми отвори. Намесиха се шефовете на комбината, които също бяха вътре. Пуснаха ме да вляза. И в един момент аз нещо се усмихвах, а управителят, който бил някакъв "долен" левскар, дойде при мене и каза: "Трябва да те почерпя, защото никога не съм допускал, че можеш да се усмихваш. Само съм ти гледал разярената физиономия по терена и на мачовете". Та с други думи, има голямо разминаване между това, което съм на терена и в живота. Огромна разлика. Вероятно хората не знаят и това, че не държа толкова на това какво ще спечеля - и материално, и като титли и медали, а винаги съм се стремял да бъда изключителен спортсмен. Дали винаги съм успявал, вероятно могат да кажат хората, с които съм работил.

Познавам един човек, който много държи на приятелството ти и от него знам, че всеки може да мечтае да му "пазиш гърба". Защо си толкова ценен в тази си роля?
- Сещам се горе-долу за кого говориш и мога да кажа, че силното ни чувство е взаимно. Моята съпруга най-точно ме характеризира - аз съм като кучетата, приема ли някого за приятел, съм му верен докрай.

Освен че си много емоционален като треньор, какво друго правиш преди мач? Имаш ли си някакви заклинания, талисмани?
- Преди мач, общо взето, "давам заето". Моята съпруга обикновено ме пита в такива моменти: Къде да се изнасяме с дъщерята? Всъщност съм много благ човек, но тогава ставам страшно нервен. Още предния ден започвам да "играя". Заклинания нямам, но най-често ползвам някои атрибути, с които съм бил на предишен печеливш мач. И признавам, че съм уникален фаталист. Никога не съм си позволявал преди състезание, колкото и да съм бил сигурен във възможностите ни, да кажа - да, ние ще победим.

Легенда ли е, че българите сме много добри спортисти?
- Никаква легенда не е, това си е неоспорима истина. Ние сме страшно талантлив народ. Няма да си кривя душата, че много сме се поизкривили като нация и като народ. Аз много обичам да чета народопсихология. Имам един кумир - Иван Хаджийски, който съм препрочитал неведнъж. Обичам да чета и книгите на покойния Марко Семов, а сега и на моя добър приятел проф. Драгомир Драганов. Мога да кажа, че хората въобще на Балканите са много талантливи в тази област – виж югославяни, гърци, турци, всички са бум в спорта... Може би е свързано с темперамента, не знам. Единственото, което малко позагубихме, е, че вече не сме толкова трудолюбиви, колкото сме били в миналото. Като че ли последните 50 г. ни понаучиха на тарикатщина, отколкото да бъдем всеотдайни и искрени. Но аз мисля, че всичко ще си дойде на мястото.

Какво ти се ще да бяхме забравили в миналото хилядолетие?
- Труден въпрос, не бих отговорил спонтанно. Може би трябва да изхвърлим тази демагогия, която се ширеше между нас, да се научим да си казваме истината в очите, колкото и да е неприятна. Да се научим да я приемаме, колкото и да ни тежи. И да продължаваме напред. Една вечер бях с поета Любомир Левчев, който ми разказа, че някакъв тибетски учен още преди много години изследвал България и дал описание за българите - много работливи, много дисциплинирани, но и много завистливи. Едно от нещата, с които се гордея, е, че не познавам това чувство. Може би така ми се е развил животът - имам неуспехи, но като че ли успехите ми са повече. Виждам, че някой си е направил хубава къща – радвам се. Тайничко може да мечтая и аз да имам такава, но за секунда не ми минава на ум да си помисля - ей, тоя пък как си е спечелил парите.

Кое е най-важното нещо, на което те научи баскетболът и което си пренесъл в живота?
- Най-вече да бъда много толерантен. Битката е на терена. В момента, в който свърши, аз съм в състояние да отида и да прегърна и целуна играчите от противниковия отбор, да им пожелая по-нататъшни успехи, независимо дали съм загубил или спечелил.

А би ли могъл изведнъж да спреш да се занимаваш с баскетбол и да превключиш на друга вълна?
- Имало е моменти, когато много ми е било тежко и съм казвал - мечтая да имам една къщичка някъде в Родопите и да се занимавам само с пиленца, кокошки, козички, овце... Да не виждам хора. И един мой приятел в такива случаи ми казва - пак те хвана "овчарският синдром". Случвало се е да поискам да се разделя с баскетбола, но знам, че това ще бъде един миг, след който трябва да се върна отново. Винаги съм си мислил, че писателите и художниците живеят дълго, защото работят това, което обичат. И го правят, докато са живи. Един човек е здрав, докато може да върши онова, което обича. И затова много мразя тази дума "пенсионери". Поставят на хората една диагноза "пенсионер" и го приемат като заболяване, а не като част от живота. Може би трябва да се премахне тази дума.

Запазил ли си от времето, когато си тренирал активно, лична програма за здраве и добра форма?
- С жена ми сутрин като станем от леглото, си личи, че сме били спортисти. Започват охкания, ахкания, пъшкания... И двамата имаме по няколко комоциума. Изпивам опаковка беналгин за месец за главоболието, което имам. За болките в ставите да не ти разправям. И малко се натъжавам, когато чуя - какво толкова им плащат на тия спортисти... Хората не знаят, че един спортист до 33-34 години вече е потенциален инвалид. Може да ти се струва пресилено, но е така.

Казват, че един мъж трябва да остави след себе си друг мъж, една война, една книга... Ти си създал много мъже в спорта, какво още?
- Оставил съм след себе си и много "войни" (смее се) - на спортния фронт. Мисля си, че някои хора все ще ме запомнят с нещо. А иначе, знае ли човек, може да пропиша и аз на стари години. Щом моят добър приятел Пената написа книга... Всеки има какво да каже.


Милена МИТКОВА