Росица Иванова, майката на Златната флейта Кристиян Коев: Не мога да се оплача от живота си, даже Тодор Живков не е пътувал като мен в клас “Махараджа”

Флейтистката Росица Иванова има живот като по филмите. Била е солистка в оркестъра на Националното радио. Заедно с мъжа си и бебето им Кристиян заминава да свири като солистка в оркестъра на Хаванската филхармония. После в Мексико.<br /> <br /> <em>Днес сама се чуди възможно ли е да са се случили всички нейни приключения, да е пребродила света от Куба до Шри Ланка, от Мексико до Индия, от Мурманск до Токио, Париж, Рим и Виена.<br /> </em><hr /> <br /> <strong>Какво представлява този аеробус клас &ldquo;махараджа&rdquo;? <br /> </strong>- Клас &ldquo;махараджа&rdquo; по лукс от това няма. Това е времето, когато бях в Азия. Азия е друг свят, Азия е бъдещето. Червен килим те отвежда към самолета. А вътре е като в градините на Семирамида. Все едно си в &ldquo;Джордж V&rdquo; и &ldquo;Шератон&rdquo; едновременно. Глезят те като единствен на света. Поднасят ти през 10 минути нечувана и невиждана храна. На концертите ни в Коломбо (Шри Ланка) идваше да ни слуша най-големият чаен магнат. Седеше в ложата, хвърляше ни цветя. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Аз си мислех, ех, да можеше сега наместо цветя да ни хвърля скъпоценни камъни...<br /> </strong></span><br /> Правех си шега с всичко. Получих в стаята си кошница, по-точно &ldquo;кашон&rdquo; с орхидеи и всяка в отделна стъкленичка с вода. Раздавах ги. Магнатът дойде да ни изпрати на летището и на всеки от квинтета подари кутии с чай. На тях пишеше: &ldquo;Не е за продан, произведен специално за датската кралица&rdquo;. Дълго пих с моите приятели кралския чай. И това е отношение на един супербогаташ заради преклонението му пред музиката. А каква красота е да плуваш сред прозрачна вода с рибки белоснежни, розови, блестят около краката ти. Мога да кажа, че съм видяла най-красивите места по света, била съм в най-луксозните хотели. Та сега като се оклюмам, припомням си и ми идва настроението.<br /> <br /> <strong>Я почни отначало...<br /> </strong>- Пристигнахме в Куба с мъжа ми и бебето Кристиян и станах солистка на Хаванската филхармония. Но не се мина много, започнахме разправии с мъжа ми, джан-джун, разведохме се. Той се върна в България, а аз останах. Беше по времето на нобелиста Николас Гилен. Пиехме си заедно мухитото в двора на клуба на артистите и писателите. Аз също станах член на тяхното дружество. Разказваха ми как и Хемингуей е пиел там мухито с джоджен. <br /> <br /> <strong>Каква е рецептата?<br /> </strong>- Във високи чаши бучка лед, ром, бяло или черно питие с много лимон и клонче джоджен да плава &ndash; придава велик вкус. Седяхме там, разговаряхме за прекрасни неща и щом ме подканеха, веднага започвах да свиря. Не съм от тези, дето се назлъндисват. В Куба имам много плочи със записи на мои изпълнения в &ldquo;Егрем&rdquo;. Вече са на компактдискове и се продават в Канада от &ldquo;Полиграм&rdquo;. Идваше и писателят Марио Бенедети, тъкмо го бяха изгонили от Уругвай, а Куба го приюти. Почетен председател на клуба беше Габриел Гарсия Маркес, често седеше с нас. На Хаванската филхармония диригент беше Мануел Дучесне. Същият този Дучесне, дето съдбата беше отредила да ми стане втори съпруг.<br /> <br /> <strong>Това ли е първата история от житейския ти роман?<br /> </strong>- На някои хора се случват истории и аз съм сред тях. Един ден диригентът ме вика да ме изпрати. Стои един напет пред мен &ndash; смесица от пуерториканец и френска майка. Като спря колата пред нас, и той замръзна. Веднага се прегърнахме. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Там природата е такава, че всичко те моли за любов<br /> </strong></span><br /> Там хората си говорят такива прекрасни думи, дето тук в Европа едвам ще се отронят от устата на някой мъж, даже няма да се отронят. Можеш да чуеш най-прекрасните комплименти за себе си. А на една жена колко й трябва. От думите е всичко - чувствата са думи. Аз загубих ума и дума. Влюбих се. Почнахме да се срещаме. Беше много трудно тогава той да се ожени за чужденка. Но му разрешиха. <br /> <br /> <strong>Този човек ли е бил адютантът на Че Гевара?<br /> </strong>- Да, това ме втрещи, съвсем ме побърка. Моят Дучесне е бил много млад и го е гледал в очите Че Гевара. И днес Гевара е икона за Латинска Америка. Обожаван е. Както Левски за нас. Ако не бяхме малка държава, и Левски щеше да е световен кумир. &ldquo;Че&rdquo; е като нашето &ldquo;Бай&rdquo;, уважително към по-големия.<br /> <br /> <strong>Да си дойдем на историята за голямата любов. <br /> </strong>- Страшно бях влюбена. Дучесне беше учил музика при Маркевич &ndash; светило! Това още повече добавяше емоция. Той не беше хубав, даже малко грозноват падаше. Ама чар за милиони. И по-нисък от мен с три пръста. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Ама височината на мъжа не е важна, ако той има плам, нежни ръце и приказка в устата <br /> </strong></span><br /> Пазеше един лист от дневника на Че Гевара като очите си. Не даваше никой да се докосне до този лист. Дневникът на Че Гевара е бил иззет от един боливийски генерал и дълги години не е видял бял свят.<br /> <br /> <strong>Какво имаше написано на този лист?<br /> </strong>- Горе-долу като при нашия Левски. Обикновени, простички неща.<br /> <br /> <strong>И после какво стана между вас и Дучесне?<br /> </strong>- Тринайсет години живяхме заедно. Кристиян Коев, синът ми, дето го наричат &ldquo;златната флейта&rdquo;, израсна с него... Ами, какво стана, моят Маноло се влюби в младата си секретарка. След тринайсет години брак!?<br /> <br /> <strong>Позната история, нищо ново под слънцето...<br /> </strong>- Баба ми ме посъветва да чакам две години, че да му мине. Чаках, но не му мина. Така се разведох за втори път. Хем плача с часове, но не мога да споделя с никого колко страдам. Български инат. Реших да се върна в България. Връщането ми трая 8 години. Дойде промяната и аз виждам, че тук нищо не става, само ядове и мизерия. И хайде със 100 долара в джоба в Мексико. Леле, докато се оправя, какво съм преживяла... Имало е дни, в които съм гладувала. Отивам обаче в някой голям магазин и там от промоциите се нахранвам. Българите се крият, когато търсиш помощ. Виж, поляците са друго - видя ме един поляк от хотела и веднага ме взе да паркирам колите на пристигащите. После всичко се уреди и станах солистка на Националната мексиканска филхармония. Взимах големи пари. Преподавах и в консерваторията. <br /> <br /> <strong>Кое е най-щурото ти пътуване?<br /> </strong>- От Владивосток до Токио. Бяхме на турне в Москва, Ленинград, Чита, Владивосток. Запознахме се там с шефа на адмиралтейството, което отговаря за флота на Дальный Восток. Викам му на една вечеря, я ни уредете да се качим на някой кораб за Токио. И ни качиха направо на един танкер. По пътя съобщиха на капитана, че са му се родили тризначета. Като почна едно веселие, по руски... А на другия ден в океана се разрази &ldquo;малък щорм&rdquo;, според тях. Че като се разлюля този тежък танкер, леле, щях да умра от повръщане. А момчетата от квинтета се настанали при готвачките, млади рускини, и нищо не разбраха нито от щорма, нито им стана лошо.<br /> <br /> <strong>Сега защо не заминеш да преподаваш в Куба, Мексико?<br /> </strong>- Стига ми, където съм ходила по света. Добре че е синът ми Кристиян, аз лекарствата не мога да си платя..., ако не е той. От кубинците съм възприела една максима - &ldquo;гледай проблема от шест метра височина&rdquo;. Те не се притесняват, като имат проблем, ами казват, &ldquo;ще видим&rdquo;, &ldquo;ще решим по-нататък&rdquo;... Пък и кого ще одумвам там, я вижте колко е смешно у нас...<br /> <br /> <br /> <strong>Савка ЧОЛАКОВА<br /> </strong><br /> <br />