Понякога се опитвам да разбера какво отличава българина от китаеца, казва един от най-интересните писатели
Палми Ранчев е роден на 9 февруари 1950 г. в София. Завършва Националната спортна академия "В. Левски". Пише поезия, разкази и романи. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност може да прибави още няколко начина (да речем, десетина), с които си е изкарвал прехраната.

Автор е на над 20 книги, сред които стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии", "Любовник на самотни улици и запустели къщи" (2004) и "Такова синьо: видимо и скрито" (2007), на сборниците с разкази "Анонимни снайперисти" (2006) и "Малко късмет за по-късно" (2007), както и на 4 романа. Носител е на няколко литературни награди.

Кога започна да пишеш? Имаш ли и други важни за теб занимания?...

- От най-ранна възраст се занимавам с бокс, карате, таекуондо. Привличат ме двубоите. Искам да знам какво мислят хората тогава, кога са готови да атакуват или да отстъпят. Но и лека атлетика съм тренирал. Все още обичам да тичам в парка, понякога толкова дълго, че ако ме гледа някой отстрани, ще си каже, този май не е с всичкия си. Другото ми занимание, пак от юношеска възраст, е писането. И не знам защо тези неща у нас се изключват. Много писатели са се занимавали със спорт. Например Харуки Мураками участва в маратони. Освен това, сега се сещам, е имал и кафе-бар. Затова ще добавя, че едно време и аз имах кафене. Казвам го не за да се сравнявам с когото и да било, дори и с любими писатели. Просто искам да обясня определено отношение.

И докога така?
- Не съм сигурен. Винаги съм готов, поне в очакванията си, да започна нещо ново. Като започнах да публикувам, бях на 27 години. Но повече от десет години вече пишех като луд, почти всеки ден, разкази и стихове. Започвах на няколко пъти по-дълги текстове, нещо като романи, но не ги довършвах. Сега правя същото. Пиша разкази и стихове. И имам четири завършени романа. Това е крачката ми напред. Или назад. Защото истински пълноценен се чувствам, когато пиша нещо кратко. Целият се разтварям в него. Докато в писането на романи има и известна доза канцеларски усилия. Преписваш, редактираш, пишеш всеки ден, отново преписваш, редактираш, добавяш текст, отнемаш...

И все пак кога за първи път видя името си напечатано?
- Започнах да публикувам очерци в списание “Патриот”. Един приятел ми възлагаше темите. Водех рубриката „Спортно семейство”, нещо такова. Беше ми интересно. Тогава за първи път разбрах, че един текст не само трябва да се напише, но и да го редактираш десет пъти, понякога повече, и чак тогава става за печат. После започнах да публикувам в “Пулс”, в “Старт”. Първият писател, с когото разговарях за свои стихове, беше Иван Пейчев. После и Станка Пенчева прочете мои работи. След това имах един дълъг период, в който пишех и не давах на никого да чете. Живеех в паралелен свят, който ми се струваше не само интересен, а и единствено заслужаващ да пребивавам по-дълго в него. Имам от този период цял чувал тетрадки, но едва ли някога ще ги препиша.

Пишеш за аутсайдерите с много голямо уважение. Защо?
- Уважението не е основното чувство, което изпитвам към героите си. Но разбирам въпроса. Ще отговоря, че за мен аутсайдерите не са на улицата, не са тези, които бързат за някъде, където не ги очакват, а и те не очакват да намерят който им трябва. Истинските аутсайдери винаги са на точното място, в подножието на правилните хора, и знаят какво искат. Намират се, например, в парламента. Всъщност там понякога е дъното на обществото. В продължение на години, колкото и да се взираш, не можеш да видиш и един свестен човек. Търся в тях струната, която издава звуци, допълващи вселенската мелодия.

Какво търсиш? Нещо специално или просто си си такъв...
- Писането е начин да намираш и когато не търсиш нещо специално. Вид откривателство. И постоянна изненада от случващото се. По-конкретно, понякога се опитвам да разбера какво отличава българина от китаеца и какво е общото помежду им. Разплитам българското ДНК и се опитвам да разбера как и на какво разстояние ще ни пренесе във времето.

А как посягаш към отделните истории, които разказваш?
- Историите понякога ги улавям във въздуха, дори буквално, поглеждам, разминавам се с някого и виждам случката или дори драмата на този човек. Всъщност стига да искам, винаги мога да съчиня някаква история за когото и да е. Но обикновено чакам разказа сам да се напише. Понякога започва от една дума. Момиче говори по телефона и аз си представям, че мъж я прекъсва, хваща я за ръката и й нарежда да каже еди-какво си. После иска друго. Накрая се извинява за грубите думи. И се обяснява в любов. Тогава момичето изважда нервнопаралитичен спрей. И вече не той, а тя е насилникът. Но не обичам да разказвам дори обикновените си хрумвания. Разкажа ли ги, после не ги записвам. Пиша най-добре, когато едновременно с писането живея в разказа. Ще прибавя, че за да пишеш стихове и разкази, трябва да имаш талант, което често означава способност за максимална искреност.

Сега като те питат защо се върна в бокса, какво казваш?
- Беше ми писнало да живея прекалено спокойно. Всъщност почти ненавиждах дневния си режим. Това, да знаеш винаги какво ще ти се случи на следващия ден. Все още имам нужда светът да се случва освен в историите и романите ми, и в действителност. Освен това обичам бокса. Винаги ми е бил интересен. Сега българският е в голяма дупка. Знам как може да излезе от нея. И отново да имаме много шампиони. Освен това е голямо удоволствие едно обикновено момче да го направиш необикновено, шампион, спортист, за когото се говори.

А това не е ли крачка назад, някакво отстъпление от литературата?
- Литературата и спортът нямат много общо. Освен в моя случай, че понякога героите ми се занимават с някакъв вид спорт. А и никога не съм мислил, че настъпвам, тоест, че се развивам. Моите представи за добро, лошо, за лъжа и истина се оформиха още когато бях 18-годишен. Оттогава не мисля, че имам някакви кой знае какви промени, или така наречения прогрес, поне що се отнася до моралните оценки. Иначе за повечето хора развитието е изкачване в служебната йерархия. Не го приемам. Нито ме интересува. За мен е по-важно търсенето на удобно място, откъдето да общувам с другите. Защото винаги нещо не ми достига. И се опитвам да го правя по-добре. Да не забравяме, че литературата е начини да пренареждаш света и хората. Вид сложна, понякога забавна, понякога опасна и отчайваща игра. Все пак учи на смирение, тъй като хубавият разказ се пише сам, както вече споменах, а ти само го записваш.

Много скромно... Какво ти липсва?
- В момента ми липсва най-важното. Защото сега, след като се занимавам с боксьорите от националния отбор, се отдавам 100-процентово на работата. От сутрин до вечер. Много има да се наваксва, тъй като преди това десет и повече години не се е работило както трябва. Според моите критерии. Ставам в шест и се прибирам след осем. Имаме много да наваксваме до последния квалификационен турнир преди олимпиадата. Намалим ли тренировките, ще си взема лаптопа и ще продължа работата върху сборник с уникални разкази. За бокс. Няма такъв в световната литература. Разкази за това особено племе от луди, полулуди и само понякога нормални боксьори. Разкази и за мен самия като луд, полулуд и само понякога нормален.

Доста писатели са писали за бокс. А примерно Павел Вежинов, който е организатор на първия турнир “Странджа”, не е написал нито ред...
- През 1950 г. Павел Вежинов е председател на федерацията, когато е първото издание на “Странджата”. Той не е бил боксьор и е казвал в интервюта, че не може да се пише интересно за бокс и няма нищо написано за този спорт. Аз съм написал роман (“Библейски графити”), в който главният ми герой е бивш боксьор, както и десетки разкази. Боксът е част от мене, от живота ми, и е съвсем естествено да пиша за бокс. За този спорт с различен успех са писали Бърнард Шоу, Хемингуей, Джек Лондон, Ринг Ларднър, но те са хора, които познават отблизо какво се случва на ринга. Позната им е миризмата на овлажнелите ръкавици и на кръвта след удар, а и на потта, когато си загубил. Да си в администрацията на боксовата федерация, е скучно. Затова Павел Вежинов не е писал за бокс. Поначало почти всяка администрация е скучна. Освен ако чиновникът не се казва Франц Кафка.

А ти като бивш боксьор агресивен ли си?
- В живота си съм бил най-разнообразен. Дълго търсих своя начин на поведение. Накрая разбрах, че ненавиждам хората, които не могат да се разминат. Участвам много успешно във всекидневните разминавания, защото винаги съм готов да отстъпя. С готовност влизам в дълбокия сняг и давам път на мерцедеса, и дори да ме изпръска, не се безпокоя. Голямо удоволствие ми доставя да отстъпя пред някой устремил се с желание за сблъсък.

Минал си през какви ли не перипетии, какво ти е най-приятно?
- Независимо че много съм работил, че и сега го правя, най обичам да седя неподвижно и безцелно, докато медитирам над чашка кафе, освен това ми харесва да говоря с приятели или само да гледам през прозореца. Спомням си, че в едно интервю поетът Александър Геров казваше, че човек не трябва да работи повече от 2-3 часа дневно. Иначе се превръща в работно животно. Приемам, че в някои дейности като писането можеш да работиш по 2 часа, но и по 10 часа, без да си друго, освен писател.

Известно е, че нищо даром не си получил. И все пак какви подаръци обичаш?
- Не обичам подаръци точно защото отдавна съм приел, че нищо няма да ми бъде дадено даром. А и с времето все по-малко ми трябва. Имам ли някакви нужди от книги или дрехи, си ги купувам. Предпочитам аз да правя подаръци. Но случи ли се някой да ми подари, каквото и да е, винаги му се радвам, без да имам специални желания и очаквания. Достатъчно ми е и ъгълче от вестник. Желанието да ти подарят е по-вдъхновяващо. И понякога дори невероятно.

Елена КОЦЕВА