Онези като мен, живели много време в комунизма, трудно се пренастройват
Маститият кино- и литературен критик Атанас Свиленов комай още не е избрал позиция – да се срамува или гордее с донесенията си до Държавна сигурност за видни и не толкова български писатели, драматурзи и кинодейци, които е пишел преди 10 ноември от името на агент „Пламенов”. В докладите пък, които е оформил въз основа на тях неговият вербовчик и водещ офицер ОР (оперативен работник) кап. Петко Михов, Свиленов е наречен „нашият приятел”.

Оценяват го така: “Той пише красиво, дори изящно, находчиво, точно, просто и ясно. Атанас Свиленов е майстор на интервюто и анкетата. Разговорите му с български и чуждестранни писатели са образец в жанра, но и увлекателно четиво с интересни сюжети и герои...“

В едно признание пред медиите по повод 70-годишнината му Атанас Свиленов обаче вижда Атанас Свиленов като един човек, който някога, преди 50 години, е имал много планове, много сини мечти за постигане и който разбира колко малко е постигнал... Така се преценява. “... Живях и живея във време, в което бях и съм принуден да се съобразявам с неща, които би трябвало да пренебрегвам. Време, в което съм поел твърде много илюзии. А прозрението, че са илюзии, е дошло твърде късно. Може би не съм проявявал достатъчно силен характер. Както казваше Атанас Далчев: В българската литература таланти колкото щеш, характерите са кът! Поне така се преценявам аз...”

Като на повечето хора, изкушени от писаното слово,

досието на ДС доносника с „огнения” псевдоним е доста обемно – нали литератор описва литератори, с присъщата за съсловието словоохотливост. Навредили ли са на някого тези доноси? Еднозначен отговор могат да ни дадат липсващите страници, онова, което е останало извън кориците на извехтялата сиво-зелена папка. От съхраненото “за поколенията” се вижда, че само в един случай е предписано да се предприеме репресивна мярка – когато в навечерието на поредната априлска литературна дискусия в паркхотел „Москва” литературоведът Светлозар Игов изпада в крайно възбудено състояние и заплашва, че ще предизвика огромен скандал на Запад с изобличителна книга за Людмила Живкова, ако неговият заклет враг Любомир Левчев дръзне дори да спомене името му в доклада си. След като агент „Пламенов” описва с най-големи подробности разговора си с Игов и душевното състояние на своя колега, е резолирано „обектът” да бъде настанен (не е уточнено как, но се подразбира – принудително) в психиатрия.

С най-видим хъс литературният критик се поставил в услуга на политическата милиция,

когато срещу него е заведено следствено дело още през 1964-та (за хомосексуални прояви - Атанас Свиленов е имал прякор “Шоколадовата Зизи”, лепнат му заради влечението към циганетата и младите негри...), клейми пиесата на нашумелия по това време драматург Константин Илиев „Великденско вино”. В нея той открива – ни повече, ни по-малко, аналогии със съвременното боричкане за власт, което я прави идеологически вредна и опасна.

Около пиесата царяла психоза, че е едва ли не гениална, но „нашият приятел” не е съгласен с това. За гениална я провъзгласявали главният драматург на Народния театър Чавдар Добрев и художникът Георги Иванов. И какво да си мисли за тях властта, щом агент „Пламенов” я громи като пълна с намеци за това кой да води бащина дружина… с идеологическа нечистоплътност…, мръсни намеци и обобщения за целия ни народ… и за величието на революцията изобщо…

И това се е откъснало от перото на един културтрегер, който след 10 ноември години наред бе рупор на разкрепостеното мислене, противник на цензурата и идеологическите клишета, радетел за творческа свобода и писателска неприкосновеност, за ангажираност само с каузата на демокрацията… Думи… думи – и преди, и тогава.

Всеки народ си заслужава “писателите”. И “двойното счетоводство” на интелектуалци като Атанас Свиленов и подобните нему по слово и дело.

Наум ВИКТОРОВ