Не изпълних съдебно решение и получих три месеца затвор
Писателят, драматург и сценарист Рангел Игнатов е роден в Пловдив на 5 декември 1927 г. Завършва НВАУ "Георги Димитров", а после и българска филология. Пише романи, сред които са "Сбогом, любов", “Големият жребий”, „През бурята”, „Късче небе за трима”, наскоро излезлият "Разгневеното слънце", както и новели („Покойникът”) и пиеси („Съд на честта”). Негови са сценариите за филмите „Зарево над Драва”, „Бялата одисея”, „Цитаделата отговори”.

Как се чувствате днес?
- Неведнъж напоследък се уподобявам на добър майстор дърводелец. Зная отлично занаята. Мога да направя хубави столове и маси, да седнеш и с удоволствие да се нахраниш. Имам и материал. Но никой вече не ми прави поръчка. За кого тогава да дялкам изделията си? Да ги държа по мазета и тавани ли!?

Какво e вашето послание към четящите българи?
- Моето послание е към всички българи. Борете се никой никога да не смачка достойнството и честта ви, както мачкаха нашите. Не позволявайте на никого да заграбва гражданските ви права, както бяха заграбили нашите. Със зъби и нокти защитавайте СВОБОДАТА си да разполагате със себе си и съдбата си! Изгубите ли всичко това, превръщате се в роби на държавната система, все едно как ще я назовавате.

Има ли тема, която ви е вълнувала преди години и която да е актуална и днес?
- Някога много ме вълнуваше темата за корупцията в съдебната система. За да я развия, трябваше да се върна в историята ни. Написах пиесата "Законодателят" (1977 г.). Чрез словото на героя си хан Крум заявявах, че народът се консолидира не чрез религията – идеология (Тангра, Перун или марксизма-ленинизма), а чрез ЗАКОНА. Когато обявява пред стълпените в Плиска славяни и прабългари своите закони, хан Крум извиква: "Ето, давам ви закон, еднакъв за всички. И всички да сте равни пред закона!" Тази истина е актуална и днес.

Каква беше реакцията?
- Направиха се, че не са ме разбрали. В ония години нашият народ беше трагично разделен и разединен: комунисти и безпартийни, активни борци (те пък на три категории!) и обикновени борци, привилегировани и непривилегировани, наши и чужди, с връзки и без връзки. Имаше и такъв социален хермафродит – безпартиен комунист!

Какво друго ви притесняваше?
- И срещу нарушенията на закона имах своите основания. Като началник на Военния театър (1971-1974 г.) месеци наред водих безуспешна битка с различни съдебни инстанции, за да не възстановя на работа в театъра един тип, изгонен от предшественика ми заради грубо нарушение на министерска заповед. И тъй като накрая не изпълних решението на Върховния административен съд, той за назидание ме наказа с три месеца затвор в Белене. Реших твърдо да отида в лагера, но да разоблича продажното съдийство. Пък и актьорите ме окуражаваха, че ще ми носят там цигари (?!). Дни преди ареста ми в театъра дойдоха да гледат драматизацията на "Осъдени души" Тодор Живков, военният министър генерал Добри Джуров и завеждащият отдел "Военен" на ЦК на БКП генерал Велко Палин. През антракта в приемната стая пред чашки с коняк разказах всички перипетии на моята съдебна сага. Живков се смееше, Палин изпод вежди ме следеше с ирония, а Джуров побеляваше от гняв. Щом свърших, Джуров заповяда да скъсам решението на Върховния съд, да не допускам оня тип да припари в театъра... и тресна вратата след себе си. И тримата бяха силни мъже, и тримата знаеха за какво става дума, но явно бяха безпомощни да се борят с опасно социално зло, може би защото го практикуваха НАШИТЕ хора.

Защо при тези ваши съдбовни участия не съм чувала да сте сред претендентите за ненадминат дисидент?
- Така наречените дисиденти в литературата у нас се брояха на пръсти. Най-изявени бяха Блага Димитрова, Радой Ралин, донякъде Станислав Сивриев. Шапка им свалям за дързостта да се опълчат на системата, за преживените неприятности. Уволнявани, подритвани, приласкавани. Живков умело прилагаше политиката на тоягата и моркова. Прогоненият отвсякъде Радой Ралин получаваше добра заплата от Фонда на писателите. Опитите на ревностни комунисти да изгонят Блага от Съюза на писателите, особено след интервюто й във френски вестник, Живков парираше. Сивриев беше прикоткан за депутат... С примера си те крепяха у всички ни чувството на срам и самоосъждане заради мълчанието ни.

Какво се случи със социализма? Кой го уби - капитализмът или ние?
- В края на 1990 г. публикувах във в. "Дума" с главен редактор Стефан Продев статията "Вината". Силна, откровена, болезнена. В нея описвах причините за рухването на социализма, за ролята на личности като Живков и други ПЪРВИ, получили, както пише в завещанието си Ленин, необятна власт да ръководят и моделират обществото по свой образ и подобие. Определях самата система като умозрително създадена, а не като неизбежно следствие на социално-политическото и икономическото развитие на обществото. Признавах и своята вина като член на партията за тежкото състояние, в което бе изпаднал народът ни, и призовавах партията ръководителка да стори същото. Изядоха ме с парцалите: ренегат, предател на светлия идеал и не знам какво си – обвиненията идеха най-много от оялите се, облагодетелстваните ортодокси. След десет години пак в "Дума" публикувах втора статия "Равносметката", в която доказвах правотата на своите тревожни призиви, обяснявах, че да признаеш вина означава да осъзнаеш греховете и недъзите си, че се променяш. И чак тогава да претендираш да ръководиш държавата. Но най-добрия и пълен отговор на вашия въпрос давам в романа си „Разгневеното слънце”.

Разкажете за съдбата на романа.
- Романът "Разгневеното слънце" е последната книга от трилогия с един главен герой – Лазар Вангелов. Първите две книги - "Големият жребий" (1979 г.) и "През бурята" (1983 г.), излязоха в две издания и бяха преведени на руски. В тях по съвсем нов начин, от нова гледна точка описвах и художествено изследвах драматични събития от новата ни история: Съпротивата, Въстанието, Отечествената война. "Разгневеното слънце" започнах да пиша през 1989 г. Вече явно се усещаше разклащането на социализма, набъбваха застрашително желанията и исканията за радикални промени сред писателите, художниците, филмовите дейци, имаше силно брожение. Но че социализмът ще се срине така скоропостижно, едва ли някой е помислял. Привърших книгата на следващата година. Предадох ръкописа в "Партиздат". Приеха го радушно, набраха голям тираж (80 000), подготвиха го за печат. Ала в започналата по нашенски Промяна, в която повече се рушеше, отколкото да се гради, бърже се скапа разпространението на печата, сетне издателствата. Сменяха се ръководства, приватизираха се и грабеха богатства и в един Божи ден разпиляха набора. Шестнадесет години чаках да се сдобия с пари и да го отпечатам, макар през цялото време да съм смятал самоиздаването за унизително графоманство.

Романът „Разгневеното слънце” житейска равносметка на Рангел Игнатов ли е?
– Може да се каже, че „Разгневеното слънце” е моята нравствена автобиография. Той е моя изповед, моя политическа и философска равносметка, моето скъсване с призраците на миналото. В него описвам трагичното десетилетие от новата ни история – периода 1945-1953 г. Когато у нас с жесток терор се насаждаше сталинският социализъм, когато се изменяше естественият път на икономическото, социалното и духовното ни развитие. Разрушаваха се традиции и нравственост, а народът ни се разделяше на свои и чужди с непоносима омраза. Последиците от това ще се чувстват и носят от поколения занапред. Но аз не бих могъл да проникна в сърцевината на сталинизма като явление, в неговата чудовищна философия с догматика, ритуали и църковна йерархия, ако не влезнех в Храма чрез героя си Лазар Вангелов – сляпо вярващ мирянин. Неговата история, освестяването му, трагичната му съдба, изкуплението на греха – това е същността на романа.

Станислава ГАВРИЛОВА