Авторът на Кървавото писмо я посветил в плановете си да убие султана
„Рада Госпожина беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече… Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха.”

Така Иван Вазов описва в „Под игото” главната героиня Рада Госпожина. Оказва се, че младата учителка към женския метох си има свой прототип и това е годеницата на главния апостол на IV революционен окръг по време на Априлското въстание и автор на прочутото Кърваво писмо Тодор Каблешков.

- Известно е, че Каблешков загива само на 25 години и че своя кратък живот посвещава на духовното пробуждане на българите в Турската империя и на подготовката на Априлското въстание през 1876 година. Имал ли е време и за свой личен живот?
- Съвременниците му го описват като смел и самоотвержен младеж, тръгнал по един крайно опасен път. Проникнат дълбоко от идеите на Левски, едва 23-годишен той пише: „Трябва да знаеш, че человек кога се реши да бъде за полза на народа си, принуден е да изоставя по някой път собствената си работа, а понякогаш и най-приятните си минути за наслаждение.”

В същото време съвременниците му го описват и като много чиста и романтична душа, готова да се жертва за всеки, когото обикне. Още като ученик в Копривщица Тодор Каблешков е влюбен в едно момиче, на което посвещава няколко стихотворения. Непохватни, наивни, сантиментални, те не са интересни от литературна гледна точка, но пък ни дават представа за младежките му увлечения преди да грабне оръжието и да се хвърли в огъня на борбата. „Защо ли съм ся аз родил, защо ли да живея? Сълзи да роня ката час, животът си да губа…” На двайсет години, през далечната 1871-ва, той започва да превежда от френски език популярните приключенски романи

"Граф Монте Кристо" и „Тримата мускетари”,

което е още едно красноречиво свидетелство за романтичната му душа.

Висок и рус, той е много харесван от момичетата в Копривщица, но най-силно влюбена в него е младата учителка Мария Бочева Българова. Тя е с две години по-малка от него, изключително красива, завършила е с отличие девическото училище в Сопот и е свързана с рода на Минчо Вазов, бащата на бъдещия народен поет Иван Вазов. Но онова, което най-силно я свързва с Каблешков, е силното й желание да се включи във въстанието, за което той разпалено й говори. И още нещо, с което той я плаши, но и я кара да се чувства безкрайно горда, че го познава и че му се е врекла във вечна любов. Само на нея и на най-добрия си приятел и съученик от френския лицей „Мехтеп Султание” в Галата Сарай – поета Константин Величков, той доверява, че иска да убие султана, което според него ще създаде безредици в Османската империя, ще предизвика намесата на великите сили и ще доведе до освобождението на българите.

Ще замине за турската столица, ще наблюдава как Абдул Азис всеки петък излиза от двореца си, за да отиде в дворцовата джамия в Илдъз Кьошк, ще се изготви най-подробен план за действие и в един прекрасен момент ще се хвърли върху него, за да го ликвидира. Добре че малко преди да тръгне за Цариград е спрян от Величков, който едва успява да го убеди, че постъпката му е крайно неразумна.

- От какво семейство произхожда Мария?
- Родена е като пето дете в семейството на бедния гайтанджия Бочо Урумът, известен като изключителен патриот, ненавиждащ „всякакви потисници – турци и гърци”. Затова сменя фамилното си име Урумът, което смята, че е от гръцки произход, с нашето Българов. Дава най-малката си дъщеря в Сопотския женски манастир при леля й Евгения. Момичето завършва тамошното училище с отличие и едва 15-годишна става учителка в Копривщица. Именно тогава се запознава с Тодор Каблешков и местния революционер Петко Бояджиев и започва да им помага. Скоро обаче е принудена да се прибере при родителите си в Сопот. Такава е волята на баща й, тъй като местните големци са му обещали да я изпратят да продължи образованието си в Пловдивското девическо училище.

Тодор не й се сърди, защото и той смята, че Мария е много умно момиче и трябва да продължи да се учи. Нали се обичат, после пак ще са заедно. На прощаване й подарява своя снимка и една ножичка с думите: "Давам ти лика си, за да ти напомня по-често за мене, а ножичките ще ти потрябват, ако попаднеш някога беззащитна в турски ръце!"
Тези ножички Мария пази като скъп спомен до последните си дни.

- Каква е съдбата й по-нататък, след раздялата й с Каблешков?
- Завършва Пловдивското девическо училище и се отдава изцяло на учителската професия. Но участва много активно и в обществения живот на родния си град. Става секретарка на местното женско дружество, на което председателка е Съба Вазова, майката на поета.
В Сопот Мария отново се среща с Каблешков, който пристига в града като апостол, за да възроди революционния комитет. Тогава

сама му предлага да извезе знамето на свободата

със златния лъв, тъпчещ полумесеца, което сопотските въстаници трябва да носят в уречения ден. С нейно участие са ушити и извезани още 12 по-малки знамена за отделните чети.

На 20 април 1876-а черковните камбани в Копривщица започват да бият, въстаниците обличат униформите си, грабват пушките и по заповед на Каблешков се построяват в три групи. Две от тях се насочват към конака, където е отседнал Неджеб ага, а третата е изпратена на пътя за Пловдив, за да предотврати оттеглянето на турската команда.

На каменното мостче към конака пуква първата пушка и турското заптие Карахюсеин е убито, после пада и мюдюринът. Конакът е превзет и над него се развява въстаническото знаме.
Жребият е хвърлен и Каблешков написва
историческото кърваво писмо до Волов и Бенковски в Панагюрище, като изписва на него кръст от кръвта на убитите турци.
След потушаването на въстанието се изтегля в Балкана, но по-късно е заловен в Троянско и подложен на зверски изтезания в затворите на Ловеч и Търново.

Там и той като Левски смело казва името си и положението си в революционния комитет, поема цялата отговорност, но отказва да издаде всеки друг. Гордо заявява: "Моята младост принадлежи на Отечеството ми, паша ефенди, и ако ми е мъчно, то е затова, че бесилката ще ми отнеме възможността да се боря за свободата му против вашата омразна, тиранична власт. Нашата кръв ще обагри пътя към свободата и над измъчената ни родина ще изгрее слънцето на българската правда."

На 17 юни, крайно изтощен и болен, турците го повеждат заедно с други пленени бунтовници към Пловдив, за да ги предадат на тамошния съд. Каблешков знае какво ги чака - още мъчения и в крайна сметка бесило. Затова, когато керванът спира да нощува в габровския конак, издебва едно от задрямалите заптиета, грабва револвера му и се застрелва в главата. На другия ден габровският архиерейски наместник измолва Селями паша да му даде тялото, за да го погребе по християнски. Въстаникът е измит, облечен в нови дрехи и тялото му е погребано близо до гробовете на двама четници от четата на Хаджи Димитър, обесени в Габрово.

- Какво става с годеницата му Мария след това?
- След като той си заминава от Сопот, за да готви въстанието в Копривщица, тя дълго го чака. Не знае нито за залавянето му, нито за изтезанията, на които е подложен в ловешкия и търновския затвор, нито за това, че се е самоубил, за да се отърве от зверствата на турците. Едва след Освобождението научава всичко това и веднага отива да види майката на Тодор. Дава й портрета, който нейният син й е подарил, и после често я навестява, за да си поплачат заедно.
След време обаче минава под венчило за опълченеца Богдан Бракалов, участвал в боевете при Стара Загора, и му

ражда 9 деца,

но продължава да страда за убития си годеник и в писмо до жената на сподвижника на Левски Петко Кундурджията пише, че е най-злочестата жена на земята, тъй като е загубила завинаги мъжа на своя живот. Нещо повече, тя дава неговото име Тодор на един от синовете си. Другият й син Борис пише в спомените си: "В Копривщица майка ми привлича вниманието на Тодор Лулчов Каблешков, на когото в кратко време става доверено лице, а по-късно годеница. След смазване на Априлското въстание Каблешков минава през Сопот и в последната среща с майка ми оставя на съхранение при нея знамето на Копривщица, бинокъла си, часовника и няколко фотографски снимки... Заедно с цялото население на Сопот тя пренесла тежките изпитания, свързани с бягството към Балкана под напора на башибозушките орди."

Интересен момент от биографията на Мария Българова е, че преди да се омъжи, тя признава на бъдещия си съпруг, че е била годеница на Каблешков и че скоро няма да се раздели със спомена за него.

Богдан Бракалов е трогнат от изповедта й, веднага извиква свещеник да благослови годежа им и още същия ден я води в Калофер, за да я представи на майка си.

Мария Българова умира през 1919-а на 66 години.

Според изследователите на Иван Вазов той използва черти от нейната личност при изграждане образа на Рада от романа "Под игото".

Интересна съдба имат и някои от братята и сестрите на Тодор Каблешков, както и техни наследници. По-голямата сестра на революционера - Нона, открива в Битоля първото българско училище и посвещава живота си на образованието на българчетата в Македония. Единственият й син е убит в Балканската война, а тя умира в мизерия.

Единият от братята на Тодор – Стоян, завършва педагогика и философия в Цюрих. По-късно става главен директор на всички български училища в Македония. Той е един от организаторите на Илинденското въстание. От бесилка го спасява руският консул в Скопие.

От голямата копривщенска фамилия са и генералите Илия и Никола Каблешкови, които участват в Първата световна война и са дългогодишни преподаватели във Военното училище в София. Техен братовчед е Лука Каблешков – първият българин, защитил дисертация по стоматология в чужбина. От известния род е и Атанас Каблешков, който пръв въвежда лагерувано съхраняване на вина у нас. Бутилките, поставени под негово ръководство през 1893 г., са налети с червено гъмзово вино от Плевенско. Тази партида с вино, запазена и до днес, съдържа 200 бутилки, които не са променили своя вид. Това е най-старото вино в България.


Венелин МИТЕВ