• В детството ми от Витоша по-високо нямаше, спомня си алпинистът • Поставих българско знаме на 8463 метра, сега ми е един от най-хубавите спомени
Дойчин Василев е роден на 12 юни 1944 г. Алпинист, антарктически изследовател и кинодокументалист. Участвал в 3 експедиции в Хималаите, изкачил 5 осемхилядника: Дхаулагири (1995), Еверест (1997, откъм Тибет, Китайският маршрут), Макалу (1998) и Шиша Пангма и Чо Ою (1999). Участва и в българската експедиция, при която за пръв път е покорен осемхилядник (Лхоце през 1981 г.), както и в експедицията през 1984 г., когато Христо Проданов покорява Еверест и подвигът му е избран за българското спортно събитие на ХХ век. Участник в антарктическата експедиция “Тангра” 2004-2005 г.

Инженер-полиграфист по образование, запален фотограф с 5 самостоятелни изложби. Автор е на документалните филми: „Джомолунгма” (1997), „Макалу” (1998), „Бялата планина” (1998), „Манаслу” (1999), „Бели мечти” (2001) и „Децата на Еверест” (2003). Работил е 6 години в Министерството на външните работи.

Преди 30 години България отбеляза своята 1300-годишнина. А ЦК на БКП възложи на Българския туристически съюз да организира първата българска хималайска експедиция до връх Лхоце. Сред участниците бяхте и вие...
- Някой да си спомня за това? Да сте прочели нещо? Няма. Въпросът е до манталитета на хората, които седят начело на алпинизма. Изкачването на Лхоце (8511 м) имаше колкото спортно, толкова и политическо измерение. То трябваше да покаже, че българските алпинисти не отстъпват на чуждите хималайски покорители и че могат да премерят сили и с Еверест, когато експедицията е национална...

Как живеете в момента?
- Подреждам си архивите, почти съм готов да започна да пиша книга или книги, подготвям и една много богата фотоизложба. Търся начини всичко да стане истински професионално, за което са необходими и доста средства. За изложбата вече съм подбрал 200 фотоса, невероятни са. Последната ми изложба беше през 1999 г. Оттогава не съм показвал нищо. А пък имам заснети много хубави и невидени неща. Търся и подходяща зала в София, но проблем ще бъде наемът, който във всички случаи ще е доста солен. Аз съм пенсионер и едва ли ще мога да си го позволя. От снимките, колкото и да са красиви, възвръщаемост няма, това не са картини на художници, нали? Е, ходя и по планините, водя групи, преди седмица водих туристи до Олимп.

По принцип вие, алпинистите, залагате ли на късмет?
- За мен лично е абсурд! Никога не разчитам на късмета, на шанса, на съдбата, ако щете. В планината когато трябва да рискувам, аз преценявам всичко много точно. Освен да покориш един връх, трябва да се върнеш жив. Със здравето и с живота шега не бива, а в планината винаги или много често това е основното. Иначе в града, в обществото каквито и рискове човек да предприеме – те са свързани с някакви материални неща, които не са чак толкова важни, можеш да загубиш дадена сума, автомобил, служебното си място, това за мен е дребнаво и без значение. Аз не съм някакъв играч, който да залага, да губи, да печели.

Коя е най-вълнуващата експедиция за вас, ама не като спортно постижение, а като чисто човешко изживяване?
- Най-голямо удоволствие ми е доставила експедицията до връх Макалу. Това е петият връх в света. Изкачихме го четирима българи на 19 май 1998 г. Четиримата заедно, и то без кислород. Бяхме много освободени, аз бях и в отлична форма, тъй като предишната година изкачих Еверест сам и след това не спрях да тренирам. И това ми донесе успех. Експедицията беше българо-руска и бе организирана по повод 120 години от освобождението на България от турците. Аз занесох копие на знамето на трета опълченска дружина, а тъй като руснаците бяха спонсорирани от тяхното вътрешно министерство, един генерал беше дошъл като турист с тях и той много искаше да му подаря тази светиня. Нямаше как – отказах му. Занесох знамето чак на Хималаите, изкачих го на 8463 метра и сега ми е просто един от най-хубавите спомени.

В детството ви Витоша ви се е струвала много висока планина?
- Огромна планина. Аз винаги съм живял в квартал Малашевци, от който добре се виждаше Витоша, ама навремето, тъй като тогава нямаше високи сгради, дори нямаше двуетажни къщи... И си спомням бялото петно, преспите сняг, които си стояха до средата на лятото. Беше ми много интересно и чудно, когато се докосвах през лятото до сняг там. Иначе съм късметлия, че съм роден в София, тъй като, ако бях в друг град, може би нямаше да съм алпинист.

Възрастта ви пречка за какво е днес?
- Е, в един момент сигурно ще се окаже и пречка, но с годините човек преосмисля много неща. Имам много експедиции зад гърба си, често ги анализирам, преосмислям ги и онова, което е останало, хубавото от спомените ми, се удвоява и утроява. Жалкото е, че вече времето започна много бързо да лети и всичко това, което съм направил, се отдалечава, минава на все по-заден план.

Можете ли да живеете без планините?
- Абе, ако се наложи, ще живея. Човек знае две и двеста. София е обградена отвсякъде с планини, така че дори и при лоши метеорологични условия човек може да намери разтуха било в Плана, било Лозенската, Верила, естествено, и на Витоша.

Работихте 6 години в Министерството на външните работи. Изкушихте ли се от политиката?
- Не, не. Бях съветник на Соломон Паси, но останах малко и при Ивайло Калфин, докато той беше министър. “Движех” само спортни и културни въпроси в министерството. С политика не съм се занимавал, следя всичко, симпатизирам на тези, които движат България напред, независимо от какъв цвят са. И се възмущавам на нашата съдебна система, която е една незаслужена спирачка в развитието на страната ни. Виждаме как завършват знакови дела, но няма как. За съжаление, си мисля, че все още не всички българи могат да “избягат” от страната ни, както направиха хиляди младежи. Ако бях по-млад, сигурно щеше да ми мине и тази мисъл през главата, но всичко само временно. Като млад аз съм отсъствал от България, бях студент в ГДР, а навремето там социализмът беше най-хубав. Живееше се много приятно, по немски всичко беше точно. Вярвам, че животът у нас също може да бъде хубав, стига да се намерят хората, които да го направят. Мой приятел, живеещ в Япония, казваше, че един българин автоматично струва там колкото 15 японци, във всяко отношение, но ако се съберат 15 българи заедно – те и един японец не струват. Вижте какво нещо.

Вие какво сте жертвал?
- За щастие, не ми се е налагало да жертвам нищо от тялото си, от здравето си, имал съм други загуби – крали са ми фотоапарати, вещи, но всичко това остава някъде на заден план... Пред голямата планина и големите цели това са незначителни неща, макар че са и много дразнещи. Защото точно когато ви потрябва една газена бутилка, а някой я е откраднал... В планината всичко трябва и дребните неща имат огромно значение. Когато изкачвах Еверест през 1997 г., имах 4 сникърса, с които да изкарам 4 дни. Един французин ми изяде 3 още в началото. И аз не знаех какво да правя. Нямам резерв. Изкарах на глад изкачването само с едно бурканче мед. А четвъртия сникърс не смеех да го изям, защото не знаех колко време ще продължи сагата там. И дали няма да се наложи накрая точно това десертче да ме спасява. И така го изкачих до върха, свалих после до базовия лагер и там го изядох. На пръв поглед много дребно нещо, но липсата му може да се окаже фатална. Не всеки би разбрал.

Едно интервю на Елена КОЦЕВА