Преди 58 години бунтът на тютюноработниците е удавен в кръв под командата на Иван Пръмов
От поне два-три месеца Сергей Станишев лека-полека пробутва на БСП кандидатурата на Меглена Кунева за президент на изборите през есента. По този въпрос Георги Първанов, Ахмед Доган и Симеон Сакскобургготски отдавна са се разбрали, задачата на позитанския председател е да обработи своите влиятелни партийци за чуждата кауза. БСП от евентуална победа на Кунева няма да види нищо изгодно за себе си.

Сергейчо обаче ще има. Баща му и свекърът на Кунева дълги години са седели редом в ЦК на БКП като секретари на партията, от една порода са синчетата и снахичките на комунистическите велможи.

4 май 1953 г. Пловдив. По икиндия на сегашния бул. „Руски” се стоварват министрите Георги Цанков (на МВР), Антон Югов (на промишлеността), Райко Дамянов (подпредседател на Министерския съвет), Станко Тодоров (на земеделието), Георги Чанков - на държавната планова комисия. Придружавани са от кмета на града Никола Балканджиев и секретаря на Окръжния комитет на БКП в Пловдив Иван Пръмов.

Да, да, свекърът на еврокомисарката на кадета Рилски, другарката Меглена. Булевардът е отцепен от стотици милиционери. Тежката комунистическа делегация е проводена по необичаен и стряскащ повод – първата стачка в пределите на Източния блок, окончателно предаден под господството на Съветския съюз.

За това събитие няма да прочетете никъде в официалните хроники и исторически съчинителства,

много малко са останали и живите, които помнят пролетните дни на 1953 г. в Пловдив, а настоящите пловдивски краеведи и „местни патриоти” умишлено избягват темата просто защото са си производни на същата БКП, която удавя стачката в кръв и множество съдебни процеси, завършили с присъди за Белене, Стара Загора, Скравена, Сливен или Огняново.

Сблъсъкът се разиграва на живо в центъра на Пловдив - сблъсъкът от романа „Тютюн”, но вече в „демократичните и щастливи” времена на втория петгодишен план на родната икономика. И тук се намесват местните величия. Другарят Иван Пръмов като пловдивски комунистически шеф се хвърля да спасява министъра, а милицията стреля във въздуха. Протестите не спират и думата взима другарят Станко Тодоров като земеделски шеф, но следва същата реакция – камъни, псувни, викове.

Тогава другарят Иван Пръмов извиква от трибуната „Стреляйте!!!” и народната милиция го прави – стреля в телата на стачкуващите

Комунистическата историчка Баева и самата БКП признават за 3 (трима) убити, 50 ранени и стотина арестувани. Моите източници говорят за доста повече. Протестиращите се разбягват, милиционерите стрелят сред викове, псувни и проклетисване. От трибуната разправата командват другарят Пръмов от Войнягово и пловдивският кмет Балканджиев. Делегацията от министри е прибрана под конвой от милиционери по улица „Ив. Вазов”. Хаосът става пълен. Докарани са душегубки и директно тъпчат в тях арестуваните.

Партията пък се отблагодарява подобаващо на верните си другари, потушили стачката с цената на невинни жертви.

Командващият разстрелите тогавашен секретар на БКП в Пловдив Иван Пръмов е произведен в министър на земеделието

Сега се питам дали е разказвал на снаха си Меглена Кунева-Пръмова за „подвизите си” на трудовия фронт, та и тя да осветли Барозу и компания за „тежкия живот на семейството си”??? Кметът Балканджиев е награден с орден за „гражданска доблест”, а шефът на пловдивската милиция е направен… шеф на обединението “Тютюнева промишленост”. За проявеното малодушие и недостатъчен плам в речите са наказани по партийна линия Югов и Дамянов, а след смяната на Червенков са отстреляни въобще от състава на ЦК. Припомнено им е за тютюневата стачка, както дълги години ще е наричан протестът от 4 май 1953 г.

Въобще, от потушителите на стачката след десетилетия оцелява по върховете на комунистическата власт само тогавашният земеделски министър Станко Тодоров, но при тях нещата са винаги абсурдни и идиотски.

Ами това е. Бях длъжен да напиша горното. През годините правих опити да разкажа за ония зловещи времена, но никой не се заинтересува. Правя го сега с леката надежда, че ще остане в паметта на читающите люде.

Христо МАРКОВ