Съпругата на Стенли се снима в календар с благотворителна цел в защита на малтретираните жени
Людмила Сланева-Локо е родена на 25 февруари 1975 г. в Тетевен. Завършила е НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян. Играла е в постановки на Малък градски театър “Зад канала”, Сатиричния театър, Театър Българска Армия, Пловдивския театър и др. Заедно с 14 други популярни и обичани театрални актриси участва безвъзмездно в арт-фотосесии, за да финансират гореща телефонна линия за жени, пострадали от домашно насилие. Снимките са част от луксозен календар за 2011 г. Омъжена е за един от най-ярките гласове в модерната ни музика – Стенли.

„Продължавам да вярвам в духовното партньорство и не вярвам на никакви подписи и обещания. Омъжена съм от 13 години за певеца Стенли, имам дъщеря от него, но никога не съм криела, че съм против брака. Навремето той каза, че за него без брак нещата не биха стояли сериозно и аз се съгласих, въпреки че за мен подписът няма никакво значение”, споделя Локо.

- Говорите така, сякаш съжалявате, че сте се омъжили?
- Не, не съжалявам, просто разказвам моята лична история. Казах си тогава, че ако обичам този мъж и че ако той така ще се чувства спокойно, добре, нека го направим. За мен нещата стоят по малко по-различен начин. Може би заради разликата в годините.

Стенли е с 16 години по-голям от мен.

- В интервютата си той често споделя, че с вас е намерил щастието най-после след толкова години. Къде се срещнахте?
- Запознахме се през 1994-та в моя роден град Тетевен. Аз бях водеща в местен предизборен концерт, на който той пееше. После аз дойдох в София, отначало да уча културология, но на втората година ме приеха в НАТФИЗ, в класа на Коко Азарян. Тогава се и оженихме. Дъщеря ни Никол се роди, когато вече бях в IV курс.

- Творческият тандем има ли го във вашето семейство?
- Творческият тандем винаги го е имало, но аз никога не съм харесвала дуетите, колкото и да уважавам Стенли като музикант. Преди години направихме две песни в дует, но след това реших да се изявявам сама. Може и да изглежда неразумно, но винаги съм искала да търся своя път, да знам докъде мога да стигна сама, а не с помощта на друг. Ако пеех в дует със Стенли, това директно би ме изпратило в категорията „той и тя”, при положение че той вече беше име, а аз бях никоя.
Разбира се, Стенли е човекът, до когото винаги се допитвам най-напред, имам му голямо доверие. Той е човекът, от когото съм научила всичко, което трябва да знае един професионалист за музиката.

- Защо изоставихте театъра?
- Навремето влязох в театъра доста мощно – още същата година, когато ме приеха в Театралната академия, беше първата ми роля в Малък градски театър „Зад канала” – циганката Маша от „Живият труп” на Толстой. Веднага започнах да играя в добри постановки в професионални театри и Коко Азарян ме предупреждаваше, че това може да бъде опасно, но аз тогава не го разбрах, разбрах го много по-късно. И в един момент си дадох сметка, че нещо върви по инерция, че имам нужда от почивка, за да се презаредя по някакъв начин, да се преоткрия. Когато нещата се случват с голяма скорост, както беше при мен – и кариерата, и личният ми живот - нямаш време за обмисляне. Бях изтощена чисто емоционално. И сметнах, че е по-честно да се оттегля. Не знам докога.

- Може би изчаквате да завърши театралната реформа и тогава да се върнете?
- Тази реформа е толкова неясна, че никой не може да даде конкретен отговор какво точно се прави и кога ще се излезе от кризата.

Актьорите са в безтегловност и не знаят какво ще им се случи.

Българският театър не отглежда своите артисти. И държавата - също. Липсва критерий за това кое е съществено и кое по-малко съществено. На хората им писна от телевизия и шоу.
Иначе според мен имаме отделни актьори и няколко постановки, които са на световно равнище.

- На какво ви научи вашият учител Крикор Азарян?
- На много неща!... Животът е пълен с фалшификации. Коко Азарян ме научи да различавам фалша и онова, което те докосва вътре в сърцето. То не може да бъде фалшиво! То е, което те кара да си себе си! Затова професорът много ми липсва! Понякога, когато се чувствам изгубена в този объркан свят, си вземам тетрадките с неговите лекции и това ми дава някакъв център.

- Откога се занимавате с музика?
- Откакто се помня, съм в компанията на разни момчетии с китари. Била съм в няколко групи като ученичка. Но след като ме приеха в НАТФИЗ, се посветих изцяло на театъра – цели 12 години.
Върнах се отново към музиката и през 2004 г. записах първата си песен – „Малките чудеса”, която заедно с успешни сингли, като „Под дъгата” и „Облаци”, влезе в първия ми албум „Можеш”.
От две години пък се занимавам само с музика, имам си група, която се казва „Локо”.

- Какво означава Локо?
- На испански „локо” означава магьосник и луд. Измислих си този псевдоним (ударението пада на второто „о”), когато тръгнах да правя музика. По това време учех в НАТФИЗ, вече играех по театрите и сметнах, че попмузиката може да пречи на театралните ми изяви.

- Песните ви авторски ли са?
- Последните ми неща – да! В предишния ми албум по-голяма част от музиката е на Стенли. Има и мои текстове, и на други автори. Стилът ми, най-общо казано, е близък до британския поп. Нещата, които сега ще пусна, ще бъдат още по` рокендрол от тези, които излязоха досега. До месец ще пусна нов сингъл.

- Записахте песен, която стана мото на кампанията „Зад вратата”. Защо я нарекохте така?
- „Зад вратата” е метафора на това, че много често оставяме много важни неща настрани и ги намитаме някъде там, зад вратата. Целта на кампанията е чрез творчество, изкуство и желанието и ангажираността както на млади и перспективни творци, така и на доказали се, да се даде гласност на проблема с домашното насилие, да се поощри здравословното общуване между хората и равнопоставеността между половете. Идеята за създаване на проекта се зароди в края на август 2010 г., когато сдружението с идеална цел „Б плюс” започва да организира първата инициатива, ориентирана към събиране на средства за поддържане на безплатна гореща телефонна линия, чрез която жени, пострадали от домашно насилие, получават помощ, съвет и подкрепа.

- Така линия, доколкото знам, съществува?
- За съжаление в момента финансирането от спомоществователи на безплатния телефон е изцяло прекратено и в случай че не бъдат набавени средства, телефонът ще бъде изцяло закрит.

- Кои са останалите ваши колежки, които участват в „Зад вратата”?
- Това са Миглена Караламбова, Станка Калчева, Койна Русева, Невена Калудова, Ярослава Павлова-Велкова, Силвия Лулчева, Йоанна Темелкова, Ирина Андреева, Петя Йосифова, Анастасия Лютова, Йоана Буковска, Росица Огнянова, Йорданка Стефанова, Александра Василева. Имена, които бяха обединени от режисьорите Йордан Славейков и Димитър Димитров.

- Проблемът с домашното насилие наистина ли е толкова голям, че чак кампания да се организира срещу него?
- Според проучвания на неправителствени организации

всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие.

В 92 на сто от случаите извършителите са мъже. Повечето от представителите на „силния пол”, за съжаление, смятат, че е в правото си да заповядват и да държат в подчинение своите половинки.
Докато подготвяхме кампанията и обсъждахме какво може да се направи, аз си мислех не толкова за насилника, колкото за този, който получава ритниците. Смятам, че ние като жени прекалено много позволяваме това да се случва. Никой не ни е учил да се заявяваме, да имаме съзнанието “това съм аз, мисля това, правя това, живея така!” Нашият манталитет е: вкъщи е едно, а навън - съвсем друго. Това е ужасно еснафско!

- Едно време домашното насилие се е обяснявало с това, че жената е била финансово зависима от мъжа, тъй като не е работила, и поради това е била принудена да търпи. Сега с какво да си обясним насилието?
- Сега нещата не стоят по-различно отпреди. Специално за България, ако една жена е принудена да живее сама, да работи и да се грижи сама за децата, тя много трудно може да свърже двата края. Така че проблемът продължава да е икономически.

- Четох някъде, че на 16 години сте имали рокля с цепка до дупето. Сега много често ви виждаме с черни кожени якета...
- Винаги съм била в rock’n’roll-a. Да, имаше такава рокля – сценична, която сама уших. Цепката беше голяма, за да бъдат нарушени правилата.

Моята музика е далече от хард рока. Смятам, че говоря на езика на младите хора, а хард рокът не е тяхната музика. В началото, когато току-що бях създала моята група, на едно голямо събитие излязох след няколко утвърдени групи, които свирят хард рок. И единственото нещо, което чух отдолу, беше:

„AC/DC. Мацката е много готина!”

Омръзнало ми е вече от тези “AC/DC” и “Мацката е много готина!” . Има и друг език, и друг рок.

- С вашата група свирите по клубове, не си ли мечтаете за истински концерти?
- Не бих казала, че клубните ми концерти са неистински! Не свиря в кръчми – нека уточним! И свиря авторски неща! Сега по-малките сцени са начин да свириш на живо. Големи концерти в този жанр се правят рядко, да не кажа, никак. Говоря за концерт – свирене на живо, звук, светлина – спектакъл, който да ти носи преживяване, а не естрадна програма, в която просто да се посмеем. Мечтая за спектакли, в които артист и публика да се срещнат някъде в мислите си. Тогава си направил нещо, тогава ти и публиката сте преживели неща на един и същ език...


Венелин МИТЕВ