Какво значи над 55? Докато човек диша и може да се усмихва на слънцето, е млад! Така че – усмихвайте се, съветва всички народната певица
Любка Рондова е народна певица с много интересна история. Родена е през 1936 г. в Егейския край, село Шестево, Костурско. По време на гръцката гражданска война се озовава сред 28 000 деца бежанци и е изведена извън страната. С братята си попада в Румъния, а оттам в Полша, където тръгва на училище. Завършва чешко-полска гимназия и филология в Карловия университет в Прага. През 1954 г. баща им се връща от емиграция от Австралия и в Прага се срещат отново с майка им. Тогава баща й решава, че всички ще се заселят в България.

Сериозният̀ й път на народна певица започва, след като се премества в София и постъпва в най-стария в България ансамбъл за народни песни и танци „Гоце Делчев”. В него остава 30 г., като дълго време е солистка и лице на ансамбъла. Тук, в средата на българи бежанци от всички македонски краища, оформя и обогатява своя песенен репертоар, изграден основно върху песни, наследени от майка ѝ и баба ѝ, усъвършенства и своите изпълнителски умения. През 1980 г. прави първите си записи в Българското радио, а след това и в Балкантон, БНТ, Радио Благоевград. Те са тиражирани в множество грамофонни плочи, аудио- и видеоалбуми. Любка Рондова прави достояние на нашия народ богатството на песенното творчество на българите от Македония. Тя даде живот на десетки песни от сборниците на братя Миладинови, на Кузман Шапкарев и други наши възрожденци, с които може да се гордее всеки българин. Наред с огромния си репертоар от автентични народни песни, тя създава и авторски песни по свои стихове или на други поети. Огромният й опит и доброто познаване на народното творчество й дават възможност да създава музика по оригинални народни текстове, чиито мелодии са потънали безследно в мелницата на времето. Компактдисковете „Смиляна“, “Песните са моите деца“ и „Дъщеря на Егея“ включват най-популярните и обичани песни от цялото ѝ богато, почти 40-годишно музикално наследство. За приноса ѝ към развитието и популяризирането на българската култура Любка Рондова е удостоена с орден „Стара планина“, носител е и на орден „Кирил и Методий“ II степен и златен медал „Петко Войвода“. През юни 2008 г. е призната за действителен член на БАН.

Посещавали ли сте родното си място?
- Да, имах такава възможност. Дори телевизията направи филм за това. Там майка ми възкликна: „Тук всеки камък за мен е сълза!” И аз й вярвам, защото трагедията е била голяма и ако не са пеели, е трябвало само да плачат. Песента "Беломорие" напомня на всички нас, потомците на беломорските българи, че не всичко на света се свежда до днешното ни забързано всекидневие, че има неща, за които е хубаво от време на време да се замисляме, едно от тези неща е нашият дълбоко прерязан корен - Беломорието. В Гърция случайно срещнах участник в гражданската война, но на другата страна. Той много тъжно ми каза: „Ние ви победихме, но вие спечелихте! Намерихте своето място, изучихте се, реализирахте се, въпреки трудностите на емигранти, или може би точно заради това.”

Скоро след като семейството ви се установява в България, вие се насочвате към народната музика. Какво провокира това желание у вас?
- Цялата ми дейност оттогава и досега е насочена към събуждане на чувството на привързаност към българската духовност. Старала съм се през годините да запазя оригиналния език на песните. Винаги съм била горда, че съм българка и че пея песните на българите от Македония. Родината е майка, а майката не се забравя.

В последните години сте част от екипа на Илия Луков. Представяте в България и чужбина българското народно творчество. Какво е вашето мнение, младите хора обръщат ли се към своите традиции, към корените си?
- С Илия Луков се познавам от доста отдавна, когато беше в началото на своята кариера. Покойната Анна Караангелова ме покани да пея в концерта “За децата с любов”, посветен на сираците. Аз самата съм израснала без родители. В момента също преживявам труден период – моят съпруг, бащата и майката на моята внучка починаха. Отгледах я, тя завърши висшето си образование тук. Обича България и иска тук да продължи да живее и работи. Докато съм жива, ще помагам не само на Илия Луков, а и на всички млади хора, които обичат българската песен, традиционните ценности, човещината, топлината и любовта към семейството. Много млади пред очите ми се обръщат към своите корени. Ако не тачиш предците си, все едно не почиташ майка си, баща си, баба си, дядо си... Човек трябва да знае откъде е дошъл, откъде произхожда. Духът е свързан с вяра и любов. Трябва да гледаме старите българи как са успявали да съхранят душата си, дома си, как са възпитавали и как са се борели. Ние сме техни деца, нека да сме силни!

А инициативата „Камбана”?
- Тя също е на Илия Луков и Анна Караангелова. Камбани има вече на много места по света. За българските общности извън страната ни камбаната е знак, че в България не сме ги забравили. Знаете ли какво е чувството, когато си далеч, когато си чужденец! Аз знам, познавам това усещане от детските си години. Българските общности, пръснати в различни страни, са все хора, прогонени от родината си заради някаква нужда. Когато камбаната забие, сякаш родината ти говори – така са ми казвали хората. Радвам се, че инициативата продължава. Обичам да участвам в подобни събития, ще се раздавам, докогато и колкото мога.

Как хората в чужбина усещат българския фолклор?
- Сигурна съм, че няма да кажа нещо ново, ако споделя, че гостуванията ни са преминавали при изключителен интерес и хората са били възхитени. Навсякъде се чудеха на музиката, носиите, на българските занаяти. Европа ни открива отново и трябва да помогнем да ни опознае. Знаете ли с каква любов хората в чужбина се отнасят към нашата музика, към фолклора ни? Те се чудят какво богато наследство имаме. Благодарни са ни, че сме го споделили с тях! И ние ще осъзнаем какво имаме, мисля, че този ден ще настъпи скоро.

Посветихте песен на София, какво ви провокира?
- В началото, когато се установихме в България, работех като екскурзовод, защото знаех много чужди езици. Зная не всеки камък, а и най-малкото камъче и неговото значение в историята на столицата ни. А иначе в песента съм го казала, че тук слънцето грее по-ярко, а здравецът ухае по-силно.

Имате ли любима песен?
- Една от любимите ми е „Смиляна”. Мелодията е на майка ми, а текстът е народен, от моето село. Но истината е, че си обичам песните. Те ме правят щастлива.

Задавали ли сте си въпроса с какво щяхте да се занимавате, ако не пеехте?
- Исках да стана учителка. И сега, на тези години, преподавам народно пеене. Мисля, че каквото и да бях правила, щях да стигна до пеенето. Даден ли ти е талант, един ден той ще се прояви и трябва да решиш какво ще правиш. При мен този талант, даден от Бога, се прояви много рано. Пеех още съвсем малка – качвах се на един бадем като на сцена и пеех песните, които бях чула от мама и от момите пред къщите.

На какво се надявате, имате ли виждане за промяната, към която трябва да се стремим?

- Иска ми се да се обърнем към истинските неща. Културата е едно от тях, а също и стремежът към знание. Българите са били под робство, но са строели училища и читалища, пращали са децата си да учат далеч с цената на много лишения. Вярвам, че ще вървим към добро. Древен народ като нашия трябва да намери мястото и пътя си и в новото време. Нуждаем се от самоуважение, защото така и другите ще ни уважават.

Какво бихте споделили с читателите на вестник „Над 55”?
- Какво значи над 55!? Докато човек диша и може да се усмихва на слънцето, е МЛАД! Така че – усмихвайте се…

Eдно интервю на Станислава ГРИГОРОВА