Вазовите „Чичовци” и сега са сред нас, казва известната литераторка
Проф. Милена Цанева е родена на 20 май 1930 г. в семейството на литературния критик и историк акад. Георги Цанев и на поетесата Бленика. Работи в Института за литература към БАН и повече от 20 години е ръководител на Катедрата по българска литература в СУ "Св. Климент Охридски". Носител е на орден „Стара планина” първа степен „за извънредно големите й заслуги към Република България в областта на литературата“.

Проф. Цанева, вие сте най-големият изследовател у нас на творчеството на Иван Вазов – посветили сте му повече от 50 години. Какво е той за вас и какво ние, другите, не знаем за него?
- Вазов ми е дал много, както е дал и на всички българи, които го познават. Той ти дава самочувствие, че да си българин е гордост, че зад нас, българите, стои една история, с която трябва да се гордеем. Винаги ми е правило много силно впечатление именно това самочувствие, което той носи, национално самочувствие. Няма никаква травмираност от това, че сме били дълго време в робство, че сме малък народ, напротив - той извлича от историята ни всичко онова, което може да ни даде самочувствие. Мисля, че с това Вазов е крайно необходим за всеки българин не само като литератор, просто необходим е за националното ни самосъзнание. Той е много по-широк от това, което се изучава в училище. Като депутат в Областното събрание в Пловдив, журналист, преводач, редактор, съставител на учебници, книги участва най-активно в изграждането на българската наука, култура, литература, театър, изкуство.

Никой автор не е толкова широк – жанрово и стилово. Невероятни разлики – вземете, от една страна, “Епопея на забравените”, от друга – “Чичовци”? Каква разлика в начина на възприемане на живота изобщо? А се е готвел да издаде и стихосбирка с любовни стихове, но му е попречило това, че е емигрирал.

Днешните “чичовци” приличат ли на тогавашните политикани?
- За съжаление много приличат. И това според мен е доказателство за силата на неговия талант. Той е дал на своите чичовци не много блестящи черти на националния ни характер, които и до днес се проявяват.

Разбира се, не са така примитивни. Но и това е условно, някои не са мръднали оттогава. Уви. Може би затова младите са толкова индиферентни. По-другояче са настроени. Мислят предимно за лична реализация, не са склонни да се отдават на идеи за общо благо.

Според вас "българският елит" държа ли се добре по време на прехода? Оправда ли това, което се очакваше от него?
- Не съм склонна да слагам елита под общ знаменател. Политическият е едно, духовният - друго... Фактът, че сме още в това положение, говори, че всички не сме се справили. По съм склонна да говоря за поколения. Най-старите вече нямат възможност да влияят, те излязоха от активния живот. Най-младите пък ми се струват прекалено приспособими. Не виждам хора, отдадени на някаква мисия, хора, способни на самоотверженост, подобно на Вазов, подобно на възрожденците.

Дъщеря сте на акад. Георги Цанев и на поетесата Бленика, а домът ви е известен като “културния салон на Цаневи”. Кои бяха хората, с които сте се срещали, и какви спомени пазите за тях?
- При татко идваха много хора. Ангел Каралийчев и жена му ми бяха кръстници. В различни периоди, когато бях малка, идваха Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников. Христо Радевски също ни биваше гост. Художникът Кирил Цонев, Мара Цончева, Илия Бешков. А после дойдоха младите. Групата Валери Петров, Богомил Райнов, Павел Вежинов... Много обичах един от най-добрите приятели на баща ми - композитора Любомир Пипков, който беше невероятно интересен човек. Той можеше всичко да направи интересно. По време на бомбардировките дойде в селото, където се намирахме. Беше ми много скучно, кално, безинтересно. Аз се оплаках и той рече: „Как така? Виж колко е кално, вземи да чистиш обувките от калта. Знаеш ли колко е интересно да вземеш една кална обувка и да я направиш лъщяща!”. И така ми го разказа, че честно слово, аз и до ден днешен обичам да чистя обувки – от нищото можеше да направи нещо интересно. Беше невероятен човек!

Има ли една нация бъдеще без паметта, без миналото?
- Няма. Вярвам, че е невъзможно бъдещето без памет за миналото. Аз се занимавам с класическа литература, която е нашата памет за големи исторически периоди, и не мога да си представя как бих се чувствала без тази памет и като човек, и като българка. Това минало не може всеки да го прекроява. Не може да не се слага в учебниците, да не се изучава. Трябва да се помни и да се правят изводи от това.

Какво казвате на студентите си? Днешните млади по-различни ли са?
- Старая се да говоря истини, но гледам и да не ги отчайвам. Много неща им липсват – материалните условия. Ето, даже стачкуват. Но като изключим материалните проблеми, аз много се радвам на това поколение. Те са с много по-широка култура от нас, знаят много езици. Имат редица предимства – могат да пътуват, могат да четат по интернет много неща на чужди езици. Новите млади са много по-подготвени от нас. Ние бяхме по-наивни и необразовани, докато сега езиците са им приоритет. По наше време те бяха на последно място. Струва ми се, че е по-прагматично. Мъчно ми е също, че предпочита да се осъществява извън България, не че го обвинявам за този избор, но ме боли.

Вие сте една от основателките на олимпиадата по литература и вече почти 30 години се занимавате с тези деца. Какви са впечатленията ви от тях?
- Да, така е. Аз съм от основателите на олимпиадата по литература в България. Привилегирована съм, защото контактувам с най-добрите. Има място за оптимизъм, но ми става много тъжно, като ги питам, като завършат средното си образование, какво ще учат, защото класиралите се на първо място имат право да постъпят в университета без кандидатстудентски изпит. Попитахме едно момиче, което беше направило чудесна работа, какво ще запише, а тя ни съобщи някаква техническа дисциплина в технически ВУЗ, където първото място в олимпиадата не й върши никаква работа. Питаме я защо, а тя отвръща: "Аз много обичам литературата и винаги ще си чета, но какво ще правя с такова образование?" И е права, какво ще работи освен учителка по литература? А това е много тежка професия, пък е платена обидно ниско... Има много талантливи деца, надарени литературно, но тази професия им се вижда вече много рискована... Явно литературата ще става нещо като хоби, за по-одухотворените хора, но хляб едва ли ще дава...

Изглеждате чудесно. Как успявате да се поддържате в такава форма? Духът ли определя възрастта на един човек?
- Това, че продължавам да работя, помага. Смятам, че съм по-нервна и затова изглеждам по-енергична. Лесно се изморявам. Доскоро пътувах редовно до Бургас, но се отказах. Духът, разбира се, е определящ, но човек не може да избяга от биологията.

Как живеете сега? Вие сте много известен учен, наградена сте с най-високо отличие - неща, с които малцина може да се похвалят, но все пак живеете тук, в България. Как възприемате сега битието на възрастните хора?
- По различен начин на всички е тежко сега. Аз не мога да се оплача. Това, което имаме, ни стига. Аз умишлено съкращавам някои разходи. Но много от възрастните хора просто мизерстват и това е ужасно. Това е много ужасно. Има хора, които буквално не могат да се хранят, камо ли лекарства да си купуват. Е, позитивно настроен човек съм. Не мога да повярвам, че докрай ще бъде така. Но за възрастното поколение, за тези, за които и няколко години са от значение... Те са дали много и дълго са се ограничавали с мисълта, че все пак строят едно ново бъдеще. За съжаление това бъдеще сега е много хаотично. Иска ми се наистина за една-две години нещата да се оправят, но истината е, че не виждам светлина... Вместо да си поживеят сега, се мъчат... Иска ми се да не беше така, но...

Какво ще пожелаете на възрастните хора, на нашите читатели?
- Желая им живот и здраве преди всичко. Да могат да издържат на трудностите и да дочакат по-хубавите дни. (Смее се.)

Бъдете все така мила, енергична и позитивна. Да сте жива и здрава още дълги години и не губете младежкия си дух. Честит юбилей!

Едно интервю на Ася ЧОБАНОВА


Съпругът проф. Иван Пенев

Независимо че по професия е лекар гинеколог, той не само обича поезия, но и пише стихове. По повод 75-годишния юбилей на съпругата си издава стихосбирката “Не, не беше илюзия”, посветена на нея. И както в повечето случаи, стиховете казват онова, което дори думите не могат:

Пак поглеждам скришом
любимото лице,
годините не са написали
нищичко излишно,
освен горещото сърце.
Разплавени, пиляни
емоции и плам –
настилката попътна
на твоя дух голям.