Тогава имаше Родина, имаше лозунг: „Всичко за фронта, всичко за Победата!”
<i>85-годишната Мими Пизанти-Петкова живее в София. Едва 17-годишна заминава на фронта, където воюва 188 дни. Наградена е с два ордена за храброст, много юбилейни ордени и медали. Поводът да се срещнем с нея е 65-ата годишнина от победата над хитлеристка Германия.<br /> .............................................<br /> </i><br /> <b>Г-жо Петкова, какво може да накара едно толкова младо момиче да замине на фронта?</b><br /> - Родена съм в един хубав, китен град, сгушил се в завоя на Дунав - Видин. Там премина моето детство, юношество и младост. От там тръгнах за фронта. Имах две сестри, майка и баща. Моят прадядо е загинал на Шипка. Дядо ми е бил на Балканската война и са го убили. Баща ми е участвал в Първата световна война, носител на два ордена за храброст. И България за мене беше нещо изключително. Но ме изключиха от гимназията - аз съм еврейка, от еврейско потекло. Немците вече си тръгваха и аз бях много огорчена, че носех жълтата значка... Строиха ни един ден в двора на девическата гимназия и ми прочетоха името &ldquo;Мими Пизанти &ndash; две крачки напред&rdquo;. Директорът каза: &bdquo;От днес не сте желана в нашето училище&rdquo;. Това беше по Закона за защита на нацията (ЗЗН) на Гешев, издаден през 1943 г. Знаете ли колко боли да си отидеш вкъщи и да кажеш, че вече няма да ходиш на училище, как те боли от всичко това? <br /> <br /> <span style="color: #800000"><b>Реших, че трябва да отмъстя за всичко, което са направили - за татко, който беше 4 години затворник - антифашист, за загиналите момчета партизани, за моето поругано детство и младост <br /> </b></span><br /> Затова реших да замина. Тогава имаше Родина, имаше лозунг &bdquo;Всичко за фронта, всичко за Родината!&rdquo; И хората, не само аз, и други, плетяха чорапи и ръкавици, изпращаха ги на фронта. Всички тръгнаха да защитават родината. На 8.9.1944 г. в града слезе партизанският отряд &bdquo;Георги Бенковски&rdquo;. Посрещнахме го с радост, с песни, с щастие. Родена съм на 6.9.1927 г. Рожденият ми ден беше минал, но това беше страхотен подарък за мен. Веднага отидох в щаба. Исках да се запиша доброволец, а те не ме приемат. Бях много малка, с едни плитчици, 45 килограма тежах. Казват - ние не се занимаваме с деца. Добре, ама толкова ми стана мъчно, че се разплаках и командирът по политическата част, Витан, рече: &bdquo;Хайде да я вземем и ще й викаме 6 на 35&rdquo; (това е най-малкият калибър пистолет). Така ме приеха. Говоря за 8 септември 1944 г. <br /> <br /> <b>Имахте ли някаква предварителна подготовка, какви бяха вашите задължения?</b><br /> - Аз бях боец. Имах карабина на рамо. Първият ни бой беше на 6 км от Видин, при село Смърдан. Във Видин имаше немско поделение &ndash; изпращаха колони с кожухчета, храна за Източния фронт на немските войски по понтонен временен мост до Калафат. И когато партизаните дойдоха, немците тръгнаха за Кула, но се върнаха, защото бяха забравили да взривят ферибота. Там загина прекрасният, чаровният ни другар Жак Коен, който беше 4 години политически затворник. Излезе на 8.9.1944 г. от затвора и на 11 септември немците го убиха. <br /> <br /> Тръгнахме от Видин доброволческа дружина &bdquo;Георги Бенковски&rdquo;, стигнахме до Югославия &ndash; Вараждин. Там вече ни настигна редовната армия, дойдоха и съветските войски и разпуснаха доброволческата дружина. Министърът на войната тогава издал една заповед &ldquo;всички под 18 години да бъдат демобилизирани&rdquo;. Обаче аз отидох при командира и излъгах, че съм на 18 години. И понеже много настоявах, той се съгласи: &bdquo;Хайде да я вземем, като талисман&rdquo;. Служехме в 41-ви Дравски полк. Изкарах 188 дни. Девети май ме завари в Грац, на 60 км от Виена. <br /> <br /> <b>За какво получихте ордените за храброст?</b><br /> - Имам 2 ордена за храброст, медал, който ми е много скъп - &bdquo;Наше дело правое, мы победили&rdquo;, много български юбилейни и военни медали. Не съм ранявана, но давах кръв на фронта. Първия си орден получих на Връшка чука, на секретен пост. Трябваше трима души да хванем &bdquo;език&rdquo;. Седим, тихо е, изведнъж в горичката пред нас нещо изшумя. Появиха се двама германци. Момчетата ги хванаха, но единият се освободи от ръцете на другарите ми и можеше да ни убие. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><b>От страх дори не съм хванала карабината откъм приклада, та го ударих колкото сили имах по главата с щика <br /> </b></span><br /> На сутринта командирът строи ротата в каре, извика ни и тримата и ни награди с орден за храброст &ndash; III степен. Смятам, че първия орден за храброст получих от страх. Втория го получих, след като минахме Драва &ndash; тогава наградиха всички момичета. <br /> <br /> <b>Дори и тези, които не са били на война, знаят колко ужасно и страшно е всичко. Кой е най-силният ви спомен, който продължава и днес да бъде с вас? <br /> </b>- През много места минахме, но ще ви разкажа за едно унгарско дете. Това се случи, когато стигнахме до Драва &ndash; във Вайсло (Унгария). Близо до моста имаше една църква и горе на камбанарията двама немци стреляха с картечница, пиле не можеше да прехвръкне. Бяха минирали през нощта полето до моста и ние чакахме сапьорите. По едно време нашите другари почнаха да викат, че едно кученце върви към моста, но като се загледаха по-добре, разбрахме, че е дете. И изведнъж земята под краката му изригна. Такова нещо повече не съм видяла в живота си. Разхвърчаха се части от човешко тяло. Двама от нашите грабнаха едно платнище и стигнаха до там. Дори немците спряха да стрелят. Събраха каквото беше останало в една бохчица. Това дете се казваше Илонка, предишния ден дядо й я беше довел в щаба и тя остана при нас, девойките. Ние бяхме четири. Беше 6 март - тогава и разбрах, че 8 март е празник на жената - от едно от нашите момичета, рускиня. Решихме да не изяждаме сухарите си, а да почерпим другарите по случай празника. Илонка беше подразбрала нещо от нашия разговор... Когато развързаха бохчата, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><b>в нея имаше един хляб и четири букетчета с теменужки, събрани от ръчичките й - на 8 март беше тръгнала да дойде при нас, за да ни поздрави<br /> </b></span><br /> Дълго време след победата ходихме във Вайсло и на църквата имаше паметна плоча: &bdquo;Малката Илонка загина, за да посрещне българските жени - освободителки&rdquo;. Това не се забравя. <br /> Знаете ли какво значи да седиш в окопа преди атака и как тишината ти звучи в ушите, и как като на лента ти минава животът, родители, сестри, приятели? И как си спомняш, че твоите съученици вече са започнали училище, а аз бях завършила тогава само четвърти гимназиален клас, сега по новото &ndash; VIII клас, и трябваше да си завърша образованието, но тръгнах на война. И когато седиш и чакаш да кажат &bdquo;Атака&rdquo;, ставаш и отиваш, защото знаеш, че се бориш за правдата, за истината. Така си мислех тогава! Лошото е, че сега подрастващото поколение не знае нищо за войната. А тя е нещо чудовищно и човек не може да свикне с нея и смъртта. <br /> <br /> <b>Вероятно всички са били много щастливи, когато сте се прибрали жива и здрава?</b><br /> - Много се страхувах как ще ме посрещнат родителите ми, защото аз не се обадих на никого. Избягах и заминах на фронта. 188 дни бях там, но нито едно писмо не написах, макар че при нас имаше поща. Когато се прибрах, мама каза: &bdquo;Дано децата ти да не ти направят това, което ни направи ти!&rdquo; Едва тогава си дадох сметка какво съм им причинила. <br /> <br /> <b>Как премина животът на Мими Пизанти след това? Кое днес ви радва най-много?</b><br /> - Като се върнах, завърших гимназия, а след това техникум, полувисше. Работих като проектант в Енергопроект. Заплатата ми беше висока, сега пенсията ми е прилична. Получавам и 100 лв. като ветеран от войната. <br /> <br /> Съученици сме със съпруга ми от техникума. В Бяла Слатина го намерих. Тази година правим 59 години заедно. Имаме две деца. Дъщеря ми е по-голямата &ndash; на 59 години, а синът е на 54 години. Тя е преподавател в НБУ, а синът ми е инженер. Най-много ме радват успехите на внуците ми. Имам ги трима &ndash; момчета. Наскоро срещнах един съученик и на въпроса му какво съм спечелила през тези години отговорих: &ldquo;Спечелих 3 милиона &ndash; най-големият е на 29, другият на 26, а най-малкият е на 20&rdquo;. <br /> <br /> Не се оплаквам, но е обидно, когато влизаш в магазин, поглеждаш и... си излизаш. Бях се заклела да не давам интервюта. Обидно ми е от това, което става днес. Дано хората поне запазят уважението &ndash; към себе си и към другите.<br /> <br /> <i>Едно интервю на <b>Ася ЧОБАНОВА</b></i>