Премиер и военен министър гушват стотици хиляди левове и се измъкват сухи от правосъдието
Преди век това е една от големите сензации в българското общество. Пример за корупционна практика по най-високите етажи на властта - премиер и военен министър, разкрита от смелата родна преса, за което тя плаща скъпа цена. И сега се носи легендата за опустошителния ефект на публикацията в “Мир” от 20 март 1906 г., като се припомня фактът, че срещу отговорния редактор на вестника Васил Христов двамата засегнати министри завеждат дело.

Пропуска се дребната подробност, че те спечелват делото за клевета. Колкото до обвиненията срещу тях в корупция, е по-добре да се обърнем към документите. Те най-точно и безпристрастно отразяват драмите на нашенския бел епок.

Обвинението, отправено срещу Рачо Петров – премиер, и Михаил Савов - военен министър, на 25 февруари 1910 г. от парламентарната изпитателна комисия, е свързано с

доставката през 1903 г. на 9 милиона манлихерови патрони

от будапещенската фабрика “Манфред Вайс”. Първоначалното решение за закупуване на патрони е взето от правителството на Стоян Данев през април 1903 г., като отпуснатата сума от 400 хил. лева остава неизползвана поради падането на правителството от власт на 6 май. Една седмица по-късно кабинетът на Рачо Петров отпуска милионен свръхсметен кредит за нуждите на войската.

Представителите на военното министерство се свързват с фабриките “Келер” и “Рот” и започват преговори за предстоящата сделка. В края на май 1903 г. във военното ведомство се появява стамболовисткият депутат Добри Петков, който предлага за търга да бъде поканена и фабриката “Манфред Вайс”. Въпреки протестите на началника на артилерията ген. Балабанов, че фабриката не е сериозна, ген. Савов заповядва да се установят връзки и с нейните представители.

А действията на военния министър около и след търга са направо класика за виртуозни действия


През юли се провежда търгът за 15 млн. патрони. Той е спечелен с най-добра оферта от фабрика “Келер”, като срокът за доставката е цели 13 седмици. На 18 юли 1903 г. Савов подписва протокола, подготвен от тръжната комисия, и разрешава сключването на договор с фирмата при условие, касаещо качеството на барута.

Седмица по-късно е свикана специална комисия, която трябва да промени взетото вече решение, тъй като в докладна записка до нея министърът препоръчва: “Предвид на развиващите се събития в Македония и евентуалността от една война с Турция трябва да се реши: да се вземат ли готовите унгарски патрони за попълване недостига на манлихеровите патрони...” Готови патрони, и то в размер на 15 млн. бройки, предлага само “Манфред Вайс”, поради което комисията препоръчва “при определени обстоятелства да се сключи сделка с Вайс”.

Ген. Савов се хваща за това становище и обобщава подхода си така: “Отношенията на България с Турция ще решат с кого да се подпише контракт - с Келер или с Вайс.”

На 14 август 1903 г. правителството издава постановление, подписано само от премиера Рачо Петров. То предвижда да се възложи на фирмата “Манфред Вайс” доставката на 10 млн. манлихерови патрона по 125,50 лева на хилядата. Мотивът е, че държавата е изправена пред евентуален военен конфликт с Османската империя.
В същото време военният министър действа бързо за фаворизирането на фирма “Манфред Вайс”.

Възникват неочаквани пречки

Назначеният на 19 август 1903 г. за шеф на приемателната комисия полк. Белов рапортува след седмица от Виена, че австро-унгарското правителство забранява на “Манфред Вайс” износа на договореното количество патрони. Налага се намесата на външния министър и премиер Рачо Петров на 28 август, след което се постига споразумение за доставката на 1 млн. броя патрони, които са натоварени за изпращане в началото на септември, а още толкова чакат да бъдат доставени в най-скоро време.

На 2 септември Белов докладва, че фирмата “Манфред Вайс” сключва договор с българското правителство за доставка на стока, с която тя очевидно не разполага.

Вместо търсене на неустойка от будапещенската фабрика на 7 септември под давление на Михаил Савов военното министерство отново започва преговори за доставката на 7 млн. манлихерови патрона при цена 120 лева на хилядата за срок от 5 седмици. Договорът с фирмата е одобрен от правителството на 13 септември 1903 г.

Интерес и тогава, а и сега предизвикват действията на ген. Савов

Защо той пренебрегва изискванията на Закона за публичните търгове, защо пренебрегва преговорите с представителите на оръжейните фирми, а търси директни контакти само с една от тях? Отговора ще открием в писмо на фирмата “Манфред Вайс” до софийския й агент Киселов, в което се посочва, че при условие, че не е проведен официален търг, на определени лица ще се осигурят комисиони в размер на 150 000 лева. По-късно Киселов ще посочи, че практиката на фирмата е премиите по сделката да са обвързани с продажната цена на предлаганата стока.

В 1910 г. пред парламентарната изпитателна комисия, разследваща Савов и Рачо Петров, Киселов в качеството си на свидетел ще посочи, че един от шефовете на фирмата Фон Вал му съобщава, че издава в София лично на Рачо Петров, конспиративно наречен Шарл, открито писмо за 75 000 лева. Такова писмо, или тестамент, е дадено и на ген. Савов – Жан, за 50 000 лева и на ген. Балабанов - за 40 000 лева.

Излиза, че сумата за комисиони е надхвърлена с 15 000 лева!

Ген. Савов се обвинява във фаворизиране на фирмата с користни цели. Военният може да се защити само с обтекаемата формулировка за спешност и конфиденциалност на сделката. Действително 2 млн. патрона фирмата “Манфред Вайс” изпраща сравнително бързо в България, но останалите 8 млн. са произведени и доставени с доста по-мудни темпове. Оправданията на Рачо Петров и ген. Савов, че действат в условия на военна опасност, са преувеличени, тъй като според държавния обвинител Георги Данаилов през 1903 г. такава заплаха липсва. Вероятно в един момент и двамата министри осъзнават какъв риск поемат с обвързването си с фирмата “Манфред Вайс” и е логично да не са доволни от комисионата, която получават.

Твърдението на Киселов, че са поделени още 15 000 лева между него и двамата заподозрени министри, няма как да бъде документирано. Военният министър е обвинен от парламентарната изпитателна комисия, че нарушава Закона за публичните търгове и Закона за снабдяване на войската, а премиерът, че съзнателно нарушава членове 42 и 44 от Конституцията, с които ощетява държавата за лична изгода.

Обвинените в корупция безочливо се защитават

В своя защита и Михаил Савов, и Рачо Петров посочват, че през 1903 г. е било абсолютно необходимо отпускането на свръхсметни кредити за нуждите на войската, а за опасността от конфликт с Турция са били информирани от самия руски външен министър граф Ламсдорф. По тази причина се стига до сключването на сделката без санкция на парламента, вследствие на което, според Рачо Петров, това “накара Турция да спре вилнеенето си”. Двамата отхвърлят и обвинението за фаворизиране на фирмата “Вайс” като несъстоятелно. Нещо повече - Рачо Петров разкрива пред парламентаристите, че внесените от компетентните министри въпроси на заседание на правителството се решават не с вишегласие, а солидарно.

По обвинението за подкуп и Рачо Петров, а и Михаил Савов се защитават самоотвержено. И двамата между 16 и 21 декември 1910 г. твърдят, че обвинението се осланя единствено на показанията на Киселов, които не са документално подплатени, а в добавка малко по-късно той самият се отказва от тях! Обвиняемите припомнят и известния факт, че още през 1906 г. водят дело за клевета срещу отговорния редактор на “Мир” Васил Христов, което спечелват и са обявени за невинни.

Показателно е становището на члена на парламентарната изпитателна комисия Петър Пешев, изказано на 9 февруари 1911 г. Той смята, че “по аферата “Шарл-Жан” общите наши съдилища са се произнесли окончателно, че обвинението, хвърлено върху генералите, че са вземали подкуп, е клевета и никакви нови обстоятелства не подкрепят това обвинение.”

Двамата генерали - Петров и Савов, по същото време стават още по-самоуверени, тъй като Киселов се отказва от показанията си пред комисията. Вероятно под натиск от хората на двамата обвиняеми, но доказателства за това няма. По тази причина Рачо Петров ще заяви на същия 9 февруари 1911 г., че за съжаление комисията се е осланяла на “неверни или изопачени данни, или пък на казуистични съждения”.

Така подозренията в корупционна практика към двамата министри - генерали си остават, но същевременно трябва да им се признае, че те са действали много вещо и хитро. Съмненията за облагите са налице, но няма юридическо основание за тяхното осъждане.

Между другото, и днес няма документ, който да установи истината за тази раздухана афера, както и евентуалните щети, които тя е причинила.