Докоснах се до моя кумир Атанас Далчев и изпитах огромно блаженство
Проф. Владимир Янев е преподавател в ПУ “Паисий Хилендарски”. От 1996 до 2000 г. е лектор по българска литература в Санктпетербургския университет. Автор е на над 20 книги със стихове, разкази, есета, критика. Режисьорът Николай Георгиев създава по творбата му “Цигулката на Енгр. Строшени огледала” оригиналния спектакъл “Скоростта на мрака” в Университетския театър “Алма Матер”, София. Член е на СБП и на българския ПЕН клуб. Янев е виден представител на хипарската бохема от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век.

Не е изневерил на нрава си и досега. На 6 септември т.г. прие наградата на Литературната лига “Стига” в Първото частно поетично лозе, връчена му от Брата Георги Янев. Получи грамота, с която е обявен за “Класик №1”, както и едни ботуши от Първата световна война, с които да гази по-смело из българската литературна кал. Призът за “полукласика” от Ямбол Христо Карастоянов пък беше…френски ключ. За най-щурите си преживявания през ерата на Тодор-Живковия соц, когато всеки един инакомислещ попадаше в графата “неудобни”, интелектуалецът “развързва торбата” с пикантерии единствено пред “Над 55”. Езикът му е цветисто-пиперлив, обилно “напоен” с качествен алкохол и няма нищо общо с познатата академична сухарска лексика.

- Навремето прохождащите поети и писатели задължително си избираха кумир, нещо като пътеводна звезда. Вие на кой фетиш се спряхте, професоре?
- Сам открих за себе си Атанас Далчев. В София заварих още неколцина поети, за които класикът беше всичко. Един от тях беше Иван Цанев. В края на 67-а излязоха гениалните Далчеви “Фрагменти”. Живеех с Далчев. Лягах си с Далчев, а една негова малка книжки не излизаше от джоба ми.

- Успяхте ли все пак да се докоснете на живо до него?
- Пътувам си веднъж в трамвая. Чета си джобното издание на “Фрагменти”, някой наднича над рамото ми. Тогава бях безпардонен, отвратителен в отношенията си с хората юноша. Обръщам се, троснато питам нахала: “Кажи бе, Петров, какво става?!” В онези години всички за мен бяха “Петров”. Наругах го. Той ми се усмихва, аз си прехвърлям Далчевата стихосбирка. Оня пак ме гледа.

Писна ми: “Хайде бе, Петров, стига бе!” Пита ме какво чета. “Чета тук един голям български поет. На вас, естествено, няма да ви хареса”, отбивам атаките. Занитва ме с реплика: “Ами наистина няма да ми хареса, понеже аз съм я писал.” Едва тогава се вгледах в “нахала” – възрастен, ама много възрастен. Тогава да е бил на 64 години, абсолютен дъртак с очила. За нищо не става, а изведнъж се оказва, че това е самият... Атанас Далчев! И въпреки че бях нахакан келеш, панирах се. “Искате ли да слезем и да се поразходим малко”, предлага ми той. Как да не искам?! Хвана ме под ръка, а аз съм си глътнал граматиката. Разпитва ме кои поети харесвам, накара ме да му цитирам едно мое стихотворение. “А-аа, краят е много хубав!”, похвали ме Далчев. Но удоволствието беше друго – “тайната, гордостта, порокът ти” те е хванал под ръка. Никога не съм изпитвал по-голямо блаженство! Дори и в отношенията си с жени.

- Известно е, че сте били много близки и с Хайтов?
- Бяхме веднъж във вилата му в Яврово. Така се надпреварвахме да си говорим, че след като поизчезна напрежението от общуването с голям писател, усетих по едно време как се радваме взаимно един на друг. Като деца! Аз не съм само един мухлясал университетски преподавател.

Врял и кипял съм в родопските работи, 4 години даскалувах в Неделино и Златоград. Вече взех да се закачам с Хайтов, да го дразня, че той е от “по-другите” Родопи, докато аз съм потомствена майничка. Та го питам знае ли как “даръдерлии”, сиреч златоградчани, превеждат “Да бъдеш или да не бъдеш” на небезизвестния Уилям Шекспир. Вдига рамене!. Закопавам го, понеже местните наши са много по-гениални от Шекспир. Те доста по-кратко и синтетично го казват – “Ъль-дъль”.

Хайтов се пуква от смях. Мир на праха му!

- В Пловдив няма как да не са се засекли пътищата ви с Катя Паскалева, Цветана Манева, Стефан Цанев, Георги Божилов-Слона?
- Когато ги видях, те вече бяха божества, но пък аз бях в кръга на иконоборците. На млада възраст за нас божества нямаше. Катя Паскалева – великолепна актриса, Жоро Слона, пред чиито картини мълчиш, и той мълчи. Вселенско мълчание! В този кръг беше младият тогава поет Петър Анастасов, написал едно великолепно стихотворение за актрисата “Тройно огледало”. Най-ярките мои спомени са от края на 60-те, началото на 70-те от миналия век.

- С кои други видни наши поети сте кръстосвали чаши, пардон шпаги?
- Страшно много обичах да общувам с Иван Динков и да го съзерцавам как красиво пиеше. Всяко пиене е красиво, то не е някаква касапска история. Винаги до него присъстваше прекрасната му съпруга. С Христо Фотев имам много ярък ранен спомен, когато говореше на една жена до него.

Видя ми се изключително грозна, беше с някаква брадавица, но той й говореше така, че пред моите смаяни юношески очи тя ставаше все по-хубава и по-хубава благодарение на Христо. А бе пълен отврат! Забравих всичко. Тя се разхубавяваше с всеки миг, погалена от словата му.

Известен сте като най-лудият фен на “Локомотив”, Пловдив. Посветили сте на футболния тим, бивша собственост на гръмнатите вече кюстендилски ъндърграунд босове Георги Илиев и Александър
- Тасев-Остап, цяла книга.

- Това е една голяма тема. На Георги Божилов-Слона, най-големият запалянко, се приписва абревиатурата “Локо” – “Любим Отбор на Културната Общественост”, също и култовата фраза, че локомотивецът не се създава, а се ражда, и че фланелката му не се облича върху тялото, а на душата. Да погледнем нещата от друг ъгъл. “Ботев” – отбор на армията, “Спартак” – на милицията, а “Локомотив” нищо и никакъв там тим на железничарите. При нас беше избор на някаква опозиционност. Изградихме много добра спретната бойна дружинка от хора на вече средна възраст, които редовно ходехме на мачове.

- Кои влизаха в състава на четата ви?

- Жоро Слона - №1. В компанията беше и д-р Златко Илиев, изтъкнат сексолог. За него Добромир Тонев написа едно стихотворение: “От ниското да тръгнем към дълбокото, дали съм сексолог, аз само знам. Защо не ме попитате за “Локо”-то? За мен това не е отбор, а храм!” В последните 10 години от живота си Слона вече не стъпваше на стадиона – беше уморен от емоции. Начо Културата пък беше зле с очите, но така или иначе си остават култови запалянковци.

- Кои бяха най-шеметните ви емоции?
- Отиваме чак до Свищов, ще играем с местния “Академик”. Посещаваме, разбира се, първо музея на Алеко Константинов. Виждаме пробитото му от куршума сърце. Казваме си, че и нашите са по-пробити, но по-устойчиви, понеже къде ли не са ни били. Този път обаче разгромихме дунавския тим. На връщане оставаме да преспим в село Миндя, Великотърновско, при родителите на един наш приятел. В селото е роден и великият писател Васил Попов. Чудна августовска нощ, щурци, мирише на... всичко. Майката на авера, стара българка, ни носи ядене, пиене. Пет гърла трудно се засищат. По едно време женицата вика: “Димо, мама, тъй и тъй сте тук, здрави и прави, да вземете утре да оправите лявата стена, че къщата хептен ще рухне!” Синът й люто й отговаря: “А бе, мамо, ние ляв бег нямаме, ти за лява стена ще ни говориш. Какви са тия простотии!”

Връщат се Добромир Тонев и Златко, сексологът, от най-голямата загуба на “Локо” от “Славия” – 9:0.

Мръсниците ни отпрали и 10-ти гол, но съдията кой знае защо го отменил. Двама слависти в недоумение отдалеч вдигат ръце. Д-р Илиев ми разказва: “Тогава в мен трепна надеждата, че съдията ще прекрати мача поради грубия протест на “Славия”. С Добри отиваме на мач с ЦСКА с надежди за победа. До 30-тата минута – 0:0. Зад нас едни чорбари беснеят как с тия майнички техните играели лошо, трудно. Вкраха ни един гол, после още няколко. Когато стана 7:0 за тях, Добромир кипна и възмутено се обърна към един от червените: “Играели сте трудно срещу нас, а?! Ти си бил голям лъжец бе, мръсник такъв!”

Едно интервю на Георги АНДОНОВ