Никой от главните престъпници и убийци от службите на ДС не е потърсен за престъпленията си или наказан
“Аз помня”, това ще бъде първото изречение на автобиографичната ми книга”, казва д-р Любомир Канов - психиатър, писател и производител на вина. Формалният повод за срещата ни е току-що излязлата му книга “Вселената според Гуидо”.

През 1977 г. д-р Канов е обвинен в „контрареволюционна пропаганда. През 1977 г. присъдата на „врага на народа” е потвърдена и следващите две години от живота на психиатъра са белязани с безнадеждността на Старозагорския затвор. Емигрира при брат си в Канада през 1984 г., където започва тежка битка за оцеляването си. Работи като санитар с минимална заплата. Учи английски и си взима изпитите като лекар.

След 1990 г. Любо заживява на два континента - в Америка заради своята професия, в България заради всичко, което един човек обича. Пише книгите си, прави и хубавото си вино “Канов винярд” в ломското село Комощица.


- През последните години разделяте времето си между Ню Йорк и София. Това носталгия по родината ли е или опит за реванш за погубената ви младост?

- Аз имам нотариален и морален акт от своята родина, която ми принадлежи точно толкова, колкото й принадлежа и аз. Разбира се, имам носталгия – дума, която в превод означава „болка по своето”, но никога не мога да се реванширам за погубените ми години в казарми, лудници и затвори, освен като видя опита си в миналото като изпитание, което ми е било дадено, за да проумея кое е важно и кое - не.

- Били сте психиатър в соцклиниките. Каква беше съдбата на обитателите на тези заведения?
- Бях лекар на „унижените и оскърбените” хора в Лом, в Карлуково и Курило, както и в Градския психоневрологичен диспансер в София. Мизерията беше неописуема, понякога спяха по двама в едно легло и сцените на тяхното живеене в тези „клиники” напомнят на сцени от Страшния съд или картини на Йеронимус Бош. Опитвахме се да направим онова, което можехме за тези онеправдани от живота и обществото хора, и знам, че ги обичахме и имахме към тях истинско състрадание.

- Защо ви арестуваха през 1977 г.?

- Това е доста дълга история. Но с две думи, аз бях арестуван и осъден за „контрареволюционна пропаганда, целяща да отслаби социалистическия строй у нас и в Съветския съюз” и „опит за приготовление за бягство на Запад”. Тъкмо бях успял след шест години митарства да получа работа като психиатър в Градския психодиспансер в София, и след едно много тежко нощно дежурство ме арестуваха на работното ми място. Беше 3 март 1977 г. След обиск в кабинета ме закараха в килиите на “Развигор”, където беше следственото на Държавна сигурност. Там попаднах в ръцете на следователя Любомир Коцев. Той беше истинско чудовище, което съдбата избра да убие в автомобилна катастрофа преди няколко години. Но съм сигурен, че бе успял да погуби доста хора и да прекърши доста човешки съдби, преди да се блъсне в трактор на пътя.

Той вече беше станал най-високопоставеният масон в България, освен това адвокат, завършил право в школата в Симеоново, и богат капиталист от „прехода”. За подлостта на следствието, методите и изтезанието без въздух и храна, за издевателствата съм говорил преди, но е достатъчно да кажа сега, че следствието продължи 60 дни, максималният срок тогава, без никакви права, без никакви адвокати, без никаква защита - сам срещу тоталитарната система за насилие. На следващия ден след арестуването ми стана зловещото земетресение във Вранча и всички пазачи и служители избягаха от сградата, оставяйки клетниците арестанти на произвола на стихиите.

- Изтезание без въздух и храна. Това наистина е жестоко!

- Който не е минал през килиите на ДС, не може да си представи за какво става дума. Разпитите се провеждаха въз основа на най-перфидните правила на човешката подлост, което беше основната методология на службите. Следователят използваше записи от подслушвания на апартамента ни, писма от брат ми от Канада, подслушани телефонни разговори, за да шантажира моите приятели, които бяха заставени да свидетелстват срещу мен, че съм изказвал „вражески” мнения за комунизма. А аз просто бях говорил с тях за очевидното. Трябваше да се сражавам със следователя за всяка дума и запетая при разпитите, за да не му позволя да записва в протоколите неща, които биха ме осъдили на дълги години затвор.

- На колко години ви осъдиха?
- Осъден бях на година и половина, които излежах в Старозагорския затвор. Работех в дърводелския цех към затвора, където се налагаше да пръскам мебели с отровни лакове без особена защита. Развих тежък тендинит на дясната ръка. Слава Богу, освободиха ме, преди да увредя ръката си невъзвратимо. Да, нямах надежда в това прокълнато каре на затвора, че ще бъда свободен човек, който ще може да лети в самолет високо над облаците и ще мога да видя света, да работя своята професия, че ще видя някога брат си. Но човек трябва винаги да има упование, надежда. Трябва винаги, дори в най-тежките времена да запази достойнството си, гордостта си и да вярва, че не всичко е загубено, докато сме живи.

- Как успяхте да заминете за Америка?
- Единственият път да се напусне България в онези години беше брак с гражданин с чуждо поданство, което направих около 5-6 години след излизането ми от затвора. Мисля, че властите не искаха повече да се занимават с мен. Аз бях „непоправим”, а по-нататъшните репресии в този момент над такива като мен бяха започнали да стават безсмислени в зората на „перестройката”.

- И как ви посрещна “страната на неограничените възможности”?
- Страната на неограничените възможности не пречи на никого да успее, ако силно иска, но няма да направи и специални усилия това да се осъществи. Америка е сурова и истинска страна, в която успяват силните духом. Аз станах лекар и специалист-психиатър след тежки изпити, в които не може да има измама и балкански хитрости. Да бъдеш лекар в Америка е голямо достижение и означава много, но освен всичко друго ти трябва да продължиш да се учиш и да се усъвършенстваш постоянно, защото, ако си некомпетентен и не вършиш работата си както трябва, не можеш да имаш успешна практика. Ако допуснеш груба грешка, ще бъдеш съден най-безмилостно от пациента и неговите близки.

- Ако трябва да напишете автобиографичен роман, кое ще бъде първото изречение?
- „Аз помня.”

- При идването ви в България случвало ли се е да се срещате с “екзекуторите” си – имам предвид тези, които са ви натопил пред ДС? Всъщност чели ли сте си досието?
- Споменах по-рано съдбата на моя следовател, един от най-гадните доносници, който в голяма степен е помогнал на ДС да ме постави в окуляра на тяхното следене, казваше се Тодор Толев. Той беше станал милионер след „прехода” с контрабанда на цигари и други сделки и е бил убит пред офиса си на улица “Московска” вероятно от хора, подобни на самия него. Доколкото знам, нито един от главните престъпници и убийци от службите на ДС не е бил никога потърсен за престъпленията си или наказан, а мнозина днес са добре пласирани във всички сфери на живота и икономиката, парламента, медиите, новите служби, бизнеса. Някои от тях са даже естети и притежатели на антични колекции като Димитър Иванов, бивш началник на „Шесто”, милионер, експерт в полето на обществения морал и покровител на красотата в живота.

- Ако трябва да поставите диагноза на днешното ни общество, каква е тя?

- Амнестично разстройство, загуба на памет за миналото, невнимателност, мърлявост, липса на дисциплина, мързел, страх да не се „мине”.

- Затова ли потърсихте истината във виното?
- “In vino veritas” е единствената несъмнена истина във времето на лъжа, в което живеем.

Едно интервю на Румяна СТЕФАНОВА