ЧЕРНИЯТ ЙОРДАНОВДЕН
Вече 10 г. светлият празник навежда кошмарни спомени в Елхово

Йордановден на два пъти е бил белязан от национални трагедии в последния половин век. А преди 44 години 6 януари е бил и Бъдни вечер. Тогава, в 21.40 часа пътнически влак 906 от Русе за Каспичан е претъпкан с хора, които се връщат вкъщи за празниците. Същото е положението и в трен 905, пътуващ от Каспичан за Русе. Тъмно е, стеле се гъста мъгла. Композициите се водят от парни локомотиви. Двата трена е трябвало да се разминат при гара Сеново. Диспечерите обаче се договарят маневрата да стане край Вятово. Единият от тях – Друми Друмев, пуска влака от Сеново. Но колегата му Йордан Мутафов е застъпил на сямната пиян, защото през деня е клал прасе за Коледа. Той забравя уговорката и пуска своя трен насрещно от Вятово.

Само минута по-късно и двамата осъзнават фаталната грешка. Трескаво започват да търсят междинната спирка Кривня, за да спрат влаковете. За зла участ обаче камбаната на гара Кривня е повредена и кантонерът не е предупреден. По онова време все още няма семафори, които да подадат червен сигнал и да спрат машините. Зловещият челен удар е неизбежен.
Докато карах, насреща ми се мернаха светлини, разказва Ангел Ангелов, машинист на влак 906 Русе – Каспичан, който е оцелял по чудо в катастрофата. Трудно се виждаше заради мъглата. Помислих, че е камион, защото наблизо минава път. Като се изкачих по нагорнището след кантона, видях трите светлини на идващия локомотив на по-малко от 100 метра. Притворих регулатора, обърнах хода на локомотива обратно и дадох контрапара. После започнах да свиря “стоп”, разказва Ангел. При сблъсъка той пада в безсъзнание. Оживява, тъй като предницата на отсрещния локомотив се врязва на сантиметри от него. Ангел остава заклещен между вратата на машината и ръчага, с който се управлява движението. От удара вратите на тендера се отварят и тонове въглища се изсипват в будката на машиниста. Ангелов така и дочаква спасителите – приклещен и заринат с въглища до раменете. Но жив.
Вагоните се втъкват един в друг като кибритени кутийки. Абсолютен късмет е, че нагнетеният до 16 атмосфери парен котел на локомотива на 906 не експлодира. Секунда преди сблъсъка машинистът Ангел Ангелов е изпуснал парата. Благодарение на това загиват “само” 12 души, 7 от които са железничари.
От мощния сблъсък първият вагон на 906, в който се вози и началникът на влака, дерайлира и излиза напред, успоредно на локомотива. Следващият вагон се набива под локомотива, който в момента на катастрофата отхвръква нагоре.
Началникът на влак 906 Симеон Симов умира на място в първия вагон. Криво желязо от разтрошения багажник се врязва в слепоочието му. Загиват и машинистът на 905 Рашко Пенчев, и началникът на влака Недко Пеев.
Цели 4 часа убити и ранени лежат заклещени под смачканите вагони, докато дойдат спасителите с мотриса от Горна Оряховица. След тях пристига и възстановителен влак от Русе с шлосери и медици от Транспортна болница. Нямаше нито една линейка на мястото, нито повикаха помощ от близкото военно поделение, разказва Ангел Ангелов, който, след като се е съвзел, е наблюдавал адската картина през прозорчето на своята кабина. Виждали се десетки убити или гърчещи се хора.
Цяла нощ един пътник, затиснат под първата каруца, викал на турски, че ще даде цялото си имане на този, който го спаси.
Давам парите в книжката, къщата, животните, колата, само ме освободете от тук, стенел мъжът. Когато идва най-сетне ред възстановителният влак да вдигне вагона, под който е заклещен турчинът, буфер се откъсва и го убива, като го нацелва право в главата.
За да спасят машиниста Ангелов, спасителите режат с оксижен стените на локомотива.
Оказва се, че му е счупен кракът. След няколко сложни операции и след година и половина той се възстановява в болницата.
Локомотивът на 905 е ремонтиран и пуснат отново в движение, но само няколко месеца след трагедията претърпява втора катастрофа. След инцидента управляващите вадят от строя всички тренове с парна тяга и ги заменят с дизелови.
Десет години се навършват от една друга трагедия, в която деветима души намериха смъртта си в ледените води на Тунджа. Отново на черния Йордановден. Хората в Елхово и тази година няма да хвърлят кръст в реката. Никой не е отменял официалния ритуал, но градът и досега настраъхва при спомена за ужасната трагедия.
На 6 януари 1996 г. след скъсване на въжения мост край града, преди хвърлянето на кръста, в Тунджа намериха смъртта си деветимата вярващи. Към 10,30 на двата бряга на реката са се събрали над 1000 души. В мразовития ден хората чакали отец Иван, който водел внушително шествие от местни първенци към мястото, където неколцина здравеняци се готвели да скочат в реката и да извадят кръста.
В близост до моста били строени и войници от гарнизона.
Изведнъж старото съоръжение проскърцало зловещо, едно от железните въжета се скъсало.
Мостът се наклонил рязко и повече от сто души се изсипали в ледените води. Миг след това войниците се втурнали да спасяват давещите се. Някои от момчетата се гмуркали по 2-3 пъти в бързите води. Две седмици след нещастието водолази търсели телата на деветимата загинали, заплетени по храсталаците на реката.
Въпреки че оттогава е минало толкова време, Минко Минков не може да гледа спокойно течащата вода. Той е станал неволен свидетел на черния Йордановден в Елхово. До ден-днешен 44-годишният мъж изтръпва, като се сети, че той и синът му Мирослав са се разминали за минута-две със смъртта. Той пресякъл моста с хлапето, точно преди въжетата да се скъсат.
Писъци, рев, цялата гора ечеше. Хората се щураха полудели, плачеха и търсеха близките си. Краката ми се подкосиха, като си спомних, че сме били на косъм с детето. Картината беше неописуема и който не го е видял, не може и да си го представи, разказва Минко.
Той успял да помогне на някакъв мъж да се измъкне от бушуващата вода. Дълго след трагедията сънувал кошмари. Според Минко, ако не са били момчетата от Гранични войски, жертвите щели да са неколкократно повече.
Водната стихия отнесла семейство Владимир и Тодорка Недялкови на 42 и 40 години. И двамата били на моста, когато той рухнал. Владимир изплувал от реката, но след като не видял съпругата си на брега, отново се хвърлил към ледената вода. И там останал.
В Тунджа загива и едно красиво 14-годишно момиче на име Станка. Водолази извадили посинялото й тяло чак две седмици след трагедията. Според нейни близки мястото било посочено от местен екстрасенс. И 18-годишната Мария паднала в реката заедно с майка си и баща си. Само момичето не могло да се спаси от тримата.
Очевидецът Христо Бакърджиев пък е успял да извади от реката около 60-годишна жена, която си е глътнала езика.
Жената беше още жива. Когато обаче я сложиха на апарат за изкуствено дишане, тя внезапно посиня и почина, разказва Христо. Той видял как дядото на 5-годишния Гошко се щура по брега, вика и търси внучето си.
Според Бакърджиев елховската драма е имала своя безспорен герой. Това е Божан Великов, офицер от Гранични войски. Именно неговите новобранци на 3 дни били строени край брега в злополучния ден.
Представете си вътрешната борба на този човек да издаде заповед “Който може да плува, да скача!”, разсъждава Бакърджиев. И продължава: “Представете си, че когато почват да излизат и офицерът ги строява, се разбира, че трима души ги няма.”
Цели 15 минути не се завръщат! И това са били новобранци, които още не са положили клетва! Но впоследствие бройката на войниците излиза.
Оказва се, че едно от момчетата е извадило само 7 души! Наградили го. След време и Великов е повишен в длъжност.
Веднага след трагедията Окръжната прокуратура в Ямбол образува следствено дело.
Разследването трябваше да установи дали има виновни длъжностни лица за състоянието на моста. Въпреки стотиците разпити и експертизи магистратите не посочиха персонален виновник за смъртта на 4 деца, 18-годишно момиче, две жени и двама мъже.
Още по-куриозен се оказа и фактът, че фаталният мост е ничий.
Съоръжението е било построено преди десетки години от организация, която не съществува. Мостът дори не бил и общинска собственост.
След три години разследване делото беше прекратено поради липса на виновник. До подобен извод стигнаха и военните прокурори, чиято задача беше да установят дали има виновни полицаи, ангажирани с охраната на шествието.
Същата година, когато стана трагедията, общината в Елхово напълно разруши останките от порутения въжен мост и построи на негово място нов – железен.
От 1996 година насам Елхово не хвърля кръст в реката.

Марко ИЛИЕВ

ЕДНА СПАСЕНА
Божана Жечева днес е на 22 години. Тогава обаче е била едва на 12, при това ненавършени. Благодарение на Иван Панчев тя е жива. Във фаталния ден тя отива със своя приятелка да гледат изваждането на кръста на Спасителя от Тунджа.
Застанахме на средата на въжения мост. Изведнъж нещо се срина под мен, усетих, че падам. За секунда видях, че потъвам, разказва оцелялата. Това е всичко, което си спомня. След това изпада в безсъзнание в ледените води на реката. Тя и до днес настръхва, когато си спомня за кошмарния студ.
Нечии силни ръце я извадили от придошлата река.
Когато Божана излязла от болницата, приятелката й Теодора била вече погребана.