Получавам 1600 лв. пенсия, но помагам на семейството на починалото ми дете.
Атанас Семерджиев е роден на 21 май 1924 г. в Лъджене, днес квартал на Велинград. От 1939 г. членува в Работническия младежки съюз, от април 1942 г. е партизанин в Родопския партизански отряд "Антон Иванов". През 1943 г. става член на БКП и командир на чета "Братя Кръстини", която по-късно е преименувана на партизанска бригада "Чепинец". През 1950 г. завършва съветската академия "Климент Ворошилов". От 1962 г. е началник на Генералния щаб, а през 1966 г. става член на ЦК на БКП и първи заместник-министър на народната отбрана.

През декември 1989 г. Семерджиев става вътрешен министър в правителството на Георги Атанасов, като остава на този пост при първото правителство на Андрей Луканов. През 1990 г. в резултат на компромисно споразумение между управляващата БСП и опозицията, Атанас Семерджиев е избран за вицепрезидент, а президент става лидерът на СДС Желю Желев.


.......................................
- Ген. Семерджиев, навършихте 85 години на 21 май. Добре ли живеете?

- Живея с пенсията си. Имам голяма пенсия, защото за мен не важи таванът на пенсиите, тъй като съм бил вицепрезидент и това ми е единствената полза, че съм заемал този пост. Аз си взимам пълната пенсия, която ми се полага като вицепрезидент.

- Колко е все пак?
- 1500-1600 лева , която се дава пожизнено. Даже в новата конституция прокараха на бившите президенти да им се дава 95 процента от заплатата на сегашния държавен глава. На вицепрезидентите е там 80 или 85 процента. Еднократно

на Желю се дадоха едни 200 хиляди лева,

за да си организира офис, кола да си купи, секретарки и прочие. Обслужва го НСО и има много привилегии, но това се отнася само за президентите и вицепрезидентите, избрани по новата конституция. А аз съм избран по старата конституция, за мен това не важи. Нямам охрана, нямам пари за офиси. Единствената благоприятна последица е това, че за мен не важи общия таван на пенсиите.

- Стигат ли ви тези пари?
- Да, стигат ми, но аз помагам и на семейството на покойния ми син Емил. Той почина от рак на 42 години през 2001 г. Беше световноизвестен учен, но не можа да се порадва на живота. От него имам двама внука. Имам и още един син, който се казва Цветан Семерджиев, от който също имам един внук. Децата на малкия ми син са момче и момиче. Малката е на 15 години, а брат й работи. Въобще, синовете ми са математици. Големият сега работи в областта на информатиката, беше и преподавател във Военна академия, но нека да не разискваме повече тази тема.

- Защо?

- Защото, знаете ли тази фамилия Семерджиев им тежи на моите синове и на техните близки.

- В какъв смисъл?
- Разбирайте го в буквалния смисъл. Заради фамилията те имат проблеми в живота и до днес.

- Да, но вие сте първият демократичен вицепрезидент все пак?
- Не признават тези неща...

- Здрав ли сте? Виждам, че си взехте обедните лекарства?
- Не.

Имам изкуствена аортна клапа на сърцето.

Операцията ми прави екип на клиниката на д-р Чирков още през 2001 г. Поддържам се с лекарства, както виждате. Дископатия ме мъчи.

- Чувствате ли се самотен? Виждам, че живеете в много голям четиристаен апартамент в центъра на София…
- Не. Нали видяхте, докато бяхте тук, два пъти ми се обажда племенничката, внуците ме търсят, не ме оставят. Съпругата ми отдавна почина, но и ние дълго време бяхме разведени преди това. Апартаментът ми е собствен, не е даден от ЦК, ако за това намеквате. Лошото му е, че е твърде тъмен. Източна е само кухнята, но нейсе...

- В книгата си "Пожарът"90. Ненаказаното престъпление", твърдите, че в онази нощ държавата е била на ръба на гражданска война. Сигурен ли сте?
- Убеден съм в това. Имам предостатъчно факти. Пожарът над партийния дом в София бе кулминация на коварния замисъл на опозицията чрез антиконституционни и извънпарламентарни действия да завземе властта. Партийният дом започна да се щурмува около 21.30 часа на 26 август 1990 г., но събитията всъщност започват още от предните два дни.

Бях в кабинета си на 25 август, когато хората на Евгения Саман - лидера на Гражданско неподчинение, започнаха да премахват металните решетки, които закриваха остъклените части на вратите и прозорците на партийния дом. Те мотивират искането си с обстоятелството, че в тези изработени художествено метални решетки присъства петолъчна звезда. Чак към три часа на 25-ти обстановката е успокоена. Този факт, че железните решетки се премахват денонощие преди началото на пожара, говори за това, че предстои акцията.Това е най-убедителното доказателство, че те искаха да си осигурят възможност, като разбият стъклата безпрепятствено да нахлуят в сградата.

- Д-р Тренчев твърди, че тези решетки са били свалени от хора на БСП?
- Напротив! Тренчев обръща всичко с главата надолу. Той е обикновен въжеиграч. И като доказателство ще ви кажа, че неговото име сега не фигурира в окончателния обвинителен акт по това дело. Защото той хвана адвокат Николай Орешаров, който някога е бил следовател, служител на Главно следствено управление. Аз останах изумен, когато разбрах, че от обвинителния акт името на Тренчев е изтрито…

Връщам се към самия пожар. Тренчев се появи на площада заедно с Кръстьо Кръстев, лекар от "Пирогов", Тома Попов и неговото обкръжение. Призовава Пламен Станчев да не самозапалва, тъй като "ние ще щурмуваме тази сграда до един час", ако не се свалят символите на БСП - знамето и петолъчката. В това време почват да се събират доста хора. В един момент през тълпата тръгва слух, че някъде откъм мавзолея на Георги Димитров се е появил принц Кирил, синът на Симеон и тълпата тръгва натам. Имаше тогава панихида в памет на цар Борис ІІІ. Тренчев обаче ги спира и казва: "Не е принцът, а е лорд Бейли", който беше тогава

кандидат за ръката на Калина

И ги спира и отново ги концентрира пред входа на партийния дом.

След като видях вкъщи по телевизията обръщението на Радой Ралин към софиянци да се солидаризират с Пламен Станчев, извиках кола. Когато пристигнахме на площада, той беше пълен. Тренчев стоеше на входа пред клуба на БСП и даваше някакви указания на своите хора. Аз си пробих път през тълпата, стигнах и започнах да призовавам. Взех един мегафон, но той се оказа неработещ. Тълпата крещеше, викаше... наелектризирана , никой не ме слушаше. Взех друг мегафон, но и той не работеше. Крещях с пълна сила: "Не правете това! Успокойте се!"

В това време вече къртеха вратите на кафенето. Вземаха чадърите и с дръжките чупеха стъклата.
Влязох в партийния дом. Тълпата започна да влиза през прозорците, хвърляха запалени факли. Започна пожарът. Пожарните се опитваха да се доближат и да гасят. Но пред колите заставаха хора от тълпата и заплашваха служителите на противопожарната охрана да се присъединят към тях. После почнаха масово да нахлуват в сградата през разбитите прозорци. Когато започнаха да влизат, аз непрекъснато призовавах към благоразумие, към въздържание, но… без ефект. Вътре във фоайето имаше към десетина човека, сред които аз се озовах, и те с тези дръжки на чадърите чупеха полилеите, аплиците, които са от кристал. Вандалщината нямаше граници.

Един офицер обаче, който беше влязъл отвън видях, че извади пистолет. Аз го заставих да го прибере. Казах му: "Прибери си пистолета, защото ще го вземат и ще стане по-лошо". И той ме послуша. Стана много задимено, гореше всичко. От запалените мебели и особено от килимите страшен дим. В това време някои от тези, които бяха проникнали в сградата, отвориха двете крила и цялата тълпа започна да влиза вътре. Тогава аз реших да отида при Пламен Станчев и при Саман да се опитам да им въздействам, но не ме допуснаха до тях. Тръгнах към входа на сградата и в това време

някой ме удари страшно. Знам кой ме удари,

но не го казвам, защото не мога да го докажа. Ударът дойде отзад. Личеше че е отправен от професионалист. Бях принуден да търся помощ. През цялото време с мен беше шефът на командосите Арабаджиев.

След това потърсих Желю Желев, но той беше в Евксиноград и ми се обади шефът на охраната ген. Джендов. Той каза, че вече знаят какво става в София и са поръчали самолет, за да се върне Желев. И той като се върна, свика съвещание някъде в два часа през нощта в сградата на Министерството на вътрешните работи. Присъстваха лидерите на СДС, БСП. Тогава казах на президента, че Тренчев действа като провокатор и насъсква хората и че това е действие, което поставя под въпрос гражданския мир…

“Гражданско неподчинение” бяха зондер команда. Те бяха група, която предизвикваше хората към стълпотворение. Градът на истината стоеше малко по-настрана. Целта беше да се окървавят събитията, да се стовари цялата отговорност върху комунистите.

- През 1992 г. бе образувано следствено дело срещу вас и ген. Нанка Серкеджиева с обвинението, че сте унищожили 144 235 агентурни дела. То завърши с осъдителни присъди, които после бяха отменени..
- След освобождаването ми от поста вицепрезидент срещу мен се започна наказателно преследване. На 11 април 2002 г. Върховният касационен съд ми наложи присъда лишаване от свобода за 4 години и 6 месеца при общ режим на изтърпяване. На ген. Нанка Серкеджиева бе наложена мярка 2 години лишаване от свобода също при общ режим на изтърпяване. Бях поставен и под домашен арест, който продължи две години и половина, след което мярката бе заменена с подписка и парична гаранция. Новата мярка за неотклонение бе снета чак през пролетта на 2005 г.
Тази присъда бе несъстоятелна и това отбелязаха и световните медии, които подчертаха, че ние сме жертва на съдебен произвол.

В това, че сме унищожили архива, няма нищо вярно! Всички досиета ги има.

Никъде не се доказа, че са поголовно унищожавани и т.н. Нас ни съдиха заради една докладна записка, подготвена от работна група, в която участват представители на службите, оглавявана от Серкеджиева като шеф на архива, а аз съм я утвърдил като министър на вътрешните работи. В нея се определя редът за преструктуриране на архивите, качването им върху магнитни носители, създаването на резервен фонд, тъй като ние смятахме, че има опасност да бъдат разграбени от безотговорни лица, които да създадат черен пазар на досиета.

Ето затова трябваше да се създаде резервен фонд, като се изземе част от архивите, снемат се копия, филмират се, качват се на дискове и се съхраняват в защитен обект извън София. Това бе направено и затова сега всичко го има, намират го сега.

Едно интервю на Александрина Роканова