Актрисата Красимира Куманова: 5 пъти съм кумувала с Парцалев!

Красимира Куманова е актриса, която завършва своята мемоарна книга с работно заглавие „Един живот- на сцената и извън нея”, откъси от която тя предостави за публикуване първо в „ШОУ”.
Родена е в София, в семейство на известни артисти и от малка обикаля с тях всички театри в България и дори в Македония. На сцената е от 3-годишна, учи и балет при известния педагог Анастас Петров. Започва кариерата си на професионална актриса във филиала на Пловдивския театър, където получава звание от комисия, оглавявана от голямата Юлия Огнянова, с ролята на Канина „Волпоне”. Работила е също и с покойния режисьор Любен Гройс в Шекспировия му спектакъл „Много шум за нищо” в Пловдивския театър. Била е актриса и в Хасковския драматичен театър. Нейни партньори са били Надя Тодорова, както и покойните вече Златина Тодева и съпругът й Никола Тодев.

От 1963 г. започва да се занимава с естрада към Концертна дирекция. Пътува из цялата страна с известните тогава изпълнители на стари градски шлагери Катя Ванкова, Аспарух Лешников и Георги Рафаилов. От 1969 г. започва да играе в комедийни скечове със звездите на Сатиричния театър Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, конферира и рецитира народни песни и стихове на концерти из цяла България и по БНТ. Пътувала е с оркестър „Чалашканов”, с „Щурците”, „Сребърните гривни”, „Тоника”, с естрадните звезди Лили Иванова, Маргарита Хранова, Маргарита Димитрова, както и с фолклорните изпълнители “Конушенската група, „Канарите”, „Козарите” и оркестър „Тракия” на Иво Папазов.

През 1993 г. прекратява артистичната си дейност поради настъпилите промени и замразяване на концертната дейност в цялата страна. Започва да пише мемоарната си книга, тъй като познава лично най-големите артистични светила на своето време.

“Спомням си, че поне пет пъти съм кумувала с Парцалев. Той много обичаше сватбите, имаше настроение, когато попаднеше в компанията на млади хора. Винаги се обличаше изключително елегантно и

подаряваше на младоженците плик със значителна сума.

Цял ритуал беше как го уговаряха да се съгласи да кумува, тъй като така празненството ставаше необикновено. Чрез познати хора младоженците и техните родители го молеха да отдели време и да застане начело на сватбата. Тя се превръщаше в цяло представление, при това с много публика. На мен Парцалев ми се обаждаше по телефона и без много обяснения казваше: „Краспадуро (това беше любимото му обръщение към мен), утре ще кумуваме!” Не винаги съм познавала младоженците, но заради Жоро се докарвах и отивах на другия ден готова за бъда кума заедно с моя любим приятел и партньор от сцената.

От всички кумувания най-колоритна бе сватбата в Петрич. Жоро имаше един млад шофьор, който го возеше по концертите в провинцията. Той се зажени и ние с Парцалев трябваше да кумуваме. Момичето се казваше Ани и беше дъщеря на тогавашния шеф на милицията в Петрич. Та сватбата щеше да бъде там. Разбра се по-късно, че ще бъдат спазени всички ритуали на една такава церемония от този край. Имаше много гости, много тържественост. След сключването на брака в съвета отидохме в голям ресторант с отрупани маси. Нас като кумове ни дариха с много подаръци - черги, одеяла, нощници и много други неща... Парцалев дори възкликна:

Стига толкова, ще ми увисне рамото!”

Въпреки нашия тренинг като кумове обичаите в Петрич ни стреснаха. След сватбения обяд младоженците и кумовете излязохме на площада и почти целият град, нареден на една огромна опашка, се изреди да ни поздравява с ръкостискания и целувки. Това продължи повече от час и половина, ние, прави, накрая не бяхме на себе си. След като всичко това свърши, Парцалев на висок глас поиска едно шише ракия. Но не за да продължи да се черпи, а го изля цялото върху лицето и ръцете си.

Същото направих и аз, за да се дезинфекцираме поне малко от близостта си с петричани. След година се роди отрочето на младоженците, което кръстиха на мен - Краси.

Оказа се и нещо друго - че семейството на булката живее врата срещу врата с Ванга. Години по-късно ни предложиха да ни срещнат с нея. Жоро не пожела, страхуваше се какво ще му каже Ванга. Аз се престраших и бащата на булката ме заведе при пророчицата. Оказа, че Парцалев имаше право, защото срещата ми с Ванга приключи с това, че припаднах. Тя извика духа на починалата ми майка и последното, което помня бе, че усетих ръката й на рамото си...

През 1971-ва вече три години бях работила с Георги Парцалев на естрадата и в телевизията, партнирала съм му в хумористични сценки и съм водила хиляди концертни програми, които понякога играехме като кино - от 10, 16, 18 и 20 часа. Парцалев беше истинска звезда, любимец на публиката из цялата страна. Но и той обичаше публиката и с голямо желание кръстосваше България. Спомням си, че когато снимаше филма „Тримата от запаса” в едно село Бърдарски геран в Северна България имахме концерти в района на Свиленград.

Той изминаваше всеки ден след снимки над 500 километра,

за да дойде на концерта. След това през нощта пътуваше обратно, за да е на снимки на другия ден сутринта. Освен това играеше активно на сцената на Сатиричния театър. Беше роден да бъде актьор и не му тежеше да пътува, да играе, да се раздава. Известно е, че беше и голям бохем и обичаше до късно да говори, пее и се весели с приятелите си. Понякога не знаех откъде намира сили всяка сутрин в 8, 30 часа да се появява избръснат и свеж, готов за нови подвизи.
Няма да забравя един път ми каза тъжно-смешно:

„ На тоя свят всичко опитах, само нямах време да се наспя!”

През 1971 г. получихме покана за 10–дневно гостуване в дипломатическата ни мисия в Турция. Нямаше и три дни и визите ни бяха уредени, получихме и валута от банката и бяхме готови за тръгване. Днес като си представя, че на това дълго пътешествие тръгнахме с трабант, направо настръхвам. Парцалев винаги седеше на първата седалка до шофьора и пушеше своите любими цигари. На границата, след като ни видяха, ни препречиха пътя и казаха, че не можем да преминем и ни насочиха със сериозен тон към входа на един от крайпътните ресторанти. Там ни очакваше целият граничен персонал на КПП „Капитан Андреево”. Бяха приготвили богат банкет и скандираха: „Парцалев, Парцалев!” Така и не ни стана ясно как граничните служби бяха разбрали за нашето пътуване, но нейсе... Веселбата продължи до 4 часа сутринта
- песни, танци, смях... Дори турските граничари дойдоха по едно време и те да се веселят.

Тръгнахме за Турция чак в 7 часа сутринта. Това обърка нашите планове, тъй като от посолството в Анкара ни чакаха по-рано. Като влязохме в Турция, нашият трабант караше всички на пътя да се чудят каква е тази кола. Дори един явно богат турчин, с разкошна лимузина много разглежда трабанта – чудо и ни пита как е правен и искаше да го купи като експонат.

В тежкото движение в Истанбул щяхме да катастрофираме,

но се размина. Пристигнахме късно вечерта в Анкара. В този огромен град не можехме да се ориентираме и тогава спряхме едно такси, платихме му да ни закара до българското посолство. Таксито ни закара до „Абано сокак”, известната улица на платената любов. Но не ни беше до това, камо ли до жриците на любовта. Оттам взехме друго такси-гид и то вече ни закара в посолството. Хората там ни бяха чакали и не бяха спали цяла нощ, тъй като не знаеха какво става с нас. Тогава нямаше джиесеми. Като ни видяха с трабанта, служителите от посолството ни казаха да сваляме багажа и го вкараха в един гараж, като ни предупредиха, че по време на целия ни престой няма да го ползваме. Щяха да ни возят с дипломатическите лимузини. Явно, че тази култова кола на соца тук, в Турция, можеше да обърка движението и да застраши живота ни.

Приеха ни много сърдечно, пихме по едно уиски на крак и решиха да ни покажат нощна Анкара. Качиха ни на едно възвишение, откъдето като на длан се виждаше целия огромен град. Хората от посолството ни предупредиха, че в сградата на нашето представителство не бива да говорим нищо повече от обичайните поздрави и любезности... Посолството беше огромна и луксозна сграда и когато търсех стаята на Парцалев, доста се лутах, откривах го по хъркането...
На втория ден започнахме да разглеждаме Анкара, качени на огромна лимузина. Видяхме парламента, центъра, специално посетихме мавзолея на Ататюрк...

Вечерта изнесохме концерт в посолството в Анкара. Играхме три хумористични сценки, които бяха приети с много смях и ръкопляскания. На третия ден от престоя ни бяхме поканени на официален прием в съветското посолство. Парцалев си носеше бял смокинг и се оказа, че му трябват бели обувки. Тръгнахме по магазините, но дълго не намерихме нещо подходящо. Накрая той се ядоса и

купи първите бели обувки, които му попаднаха, а хвърли своите през улицата.

Продавачът изтича и му ги донесе, явно беше видял, че неговите „стари” обувки бяха италиански, много качествени. Така завършиха нашите обиколки по магазините.

Интересно беше преживяването ни в едно кафене, посещавано от богати клиенти. Седнахме ние на една маса, черпехме се с уиски и започнахме да пеем една от любимите песни на Парцалев - „Девойко, мари хубава”. Останахме сами и съдържателят пусна кепенците... Другият случай беше в един изискан бар, където всички пиеха в малки чашки, а ние си поръчахме цяла бутилка уиски.

Турците явно не пиеха като нас, в такива количества. И така след четири дни в Анкара тръгнахме да обикаляме Турция. Пак с нашия трабант. Изрично ни предупредиха, че по магистралата Анкара-Измир трябва да внимаваме, тъй като там се намира най-голямата американска база и дори не бива да поглеждаме в тази посока. Но точно пред базата се спука гума на нашия трабант. Спряхме и така разбрахме, че турците ни следят много зорко. Веднага дойдоха двама души и започнаха да ни говорят на английски, разтревожени какво се случва. Но Парцалев им отговори на турски:

„Ластик патладъ, сулук йок!”

И ние, и нашите преследвачи започнахме да се превиваме от смях. Така и най-критичната ситуация преминахме с веселие.

Друга наша спирка беше Бурса. Настаниха ни в хотел, в който на входа ни чакаше малко момче, което се хвърли върху Парцалев, явно го позна. Парцалев се изненада, но момчето обясни, че семейството му са изселници от България и на него му се налага да работи като пиколо и не може да учи. Парцалев, който беше много милозлив човек, чак се просълзи. В Бурса ходихме и на секскино. Гледахме и двойка на живо, която правеше секс. Нещо непознато тогава в България.

Незабравим беше случаят във ферибота за Истанбул. Някой каза на Парцалев, че миналия месец фериботът е потънал и всички са загинали. Той се паникьоса, намери един спасителен пояс, хвана се за него и не мръдна оттам през целия път.

В тази ситуация вече стана ясно, че нашите симпатични преследвачи ни бяха приели приятелски, дори изпушиха цигарите на Парцалев, докато го успокояваха и му правеха компания около спасителния пояс. Въпреки това
до консулството в Истанбул трабантът ни бе следван зорко от тях.

И пак банкети, концерти... На другия ден Босфора, обяд с риба, уловена пред нас и изпържена специално за нас. Музеи, забележителности... Парцалев много се изнерви от подробните обяснения на екскурзовода, който изреждаше като на малоумни: „Това е стаята на първата жена на султана, това е леглото на първата жена на султана, това пък е стаята на втората жена на султана, а това е леглото на втората жена на султана... Тук Парцалев избухна и каза: „Ако ще ми обясняват, че това на стената е часовник...” Така завърши нашата обиколка по музеите на Истанбул.
Парцалев беше голям ценител на златни бижута

и на следващия ден в Истанбул бяхме на известния пазар „ Капалъ чаршия”. Истанбул ни хареса много, дори Парцалев каза, че той е един от тези градове, които му е направил силно впечатление. В онези години той беше от малкото българи, пътували из много страни, и смяташе, че най-красивите места са Венеция, Петербург и Истанбул. Но само в Турция и обратно той беше пътувал с култовия трабант...”

Очаквайте: Срещата ми с Емил Кошлуков в Старозагорския затвор и защо Белене “раздели” Богдана от нейната свекърва – актрисата Иванка Димитрова.