В продължение на векове не изтлява любовта на гораните към майката родина и... Черно море
Няма да е грешка, ако кажем, че българите в Косово, които живеят в областите Гора и Жупа, са най-забравената и най-неизследваната от науката българска общност зад граница. В Сърбия ги определят в духа на сръбския национализъм не като българи, а като уникален етнос – “горанци”, говорещи на призренско-тимошки диалект.

В Македония, където в двете села Урвич и Йеловляне в областта Торбешия също живеят част от тази първоначално разделена с административна граница, а сега и с държавна граница българи, ги определят като “македонци с мухамеданско вероизповедание”. В Албания, където в деветнайсет села в района на Кукъска гора също живеят българи горани, албанците им викат българи, “горан”, “торбеши”, “потур”. Самите горани, разделени между три държави – Косово, Албания и Македония, и с планините Шар, Враца, Кораб и Коритник, се определят като българи, “нашинци”, “горани”, а от известно време някои от тях се определят и като “босненци”. Но всички вкупом твърдят, че са потомци на прогонените българи богомили, намерили убежище в труднодостъпните планини Шар, Кораб и Коритник. Пъстротата в названията, свързана със самоопределението им, се дължи най-вече на историческата забрава и пренебрежението на държавата майка към тях, а след това и на редица други политически, географски и геостратегически фактори. Най-важното обаче е, че в продължение на векове, десетилетия и години те са успели да съхранят в себе си българското – от език, самобитност и традиции до дълбоко вкоренената им любов към България и Черно море.

Ако се върнем векове назад в историята,

ще видим, че областта Гора е влизала в границите на Първото и Второто българско дунавско царство, което след XIV в. попада в пределите на Османската империя. Що се отнася до областта Жупа, през Средновековието тя е влизала в границите и на България, и на Сърбия, а от 1455 г. е в пределите на Османската империя.

Процесът на ислямизацията в тези области е станал през XV-XVI в., като най-силен е в края на XVIII и в първата половина на XIX в. Последните български християни напуснали Гора през 1912-1918 г., като една част от тях се заселила в България. В Опълчението за свободата на България са участвали и българи горани от Призрен и съседните му райони. През периода 1915-1918 г. в Жупа има българска администрация и мъжете от жупските села служат в българските войски.

Топонимията на 40-те села в Гора и Жупа е изцяло българска

Това проличава от названията на селата, като: Рестелица, Крушево, Зли поток, Брод, Млике, Бока, Диканце, Глобочица, Вранище, Кукаляне, Горно Любине, Долно Любине, Манастирица, Мушниково, Планяне, Средска, Живиняне, Речане, Грънчаре, Любижда… Архаичния си български говор, близък до западномакедонското наречие, гораните в Косово и Албания определят като “нашенски”. Единственото конкретно нещо, което българската държава направи досега за гораните, е, че преди няколко години издаде речник с 43 000 думи и изрази, посветен на говора на българите в Кукъска гора (Албания), авторски труд на видния горански общественик, писател и краевед Назиф Докле.

Поради икономически, политически и множество други причини днес броят на гораните в Косово е намалял до 9000 души

Това ги прави една най-малобройните етнически общности там. А само допреди двайсет-трийсет години техният брой е бил с пъти по-голям. Казват, че от глад и мизерия ги е спасило печалбарството, благодарение на което те до ден днешен прехранват семействата си, поддържат къщите си и строят нови в родните си села. Гораните са известни като сладкарите, бозаджиите и баничарите на Балканите. Пръснали са се в почти всички балкански държави да си изкарват хляба. Горани има и в България, в която са дошли като заселници в София, Ямбол, Сливен, Свиленград още в началото на миналия век. Децата им традиционно продължават да се занимават със сладкарство и баничарство. “Ние не сме от албанците научили да правим сладки, боза и баници, а те от нас!”, обичат да подчертават гораните. Докато тези от Жупа държат да подчертаят, че са най-добрите майстори строители на Балканите.

Патриархалният начин на живот ги прави затворени, но гостоприемни хора

Парите, които изкарват като гурбетчии, изпращат на семействата си в Гора и Жупа. С тях строят къщи, заделят за женитба, сватба, празненства, погребения. Годежите и сватбите стават главно през лятото и особено на Гергьовден.

Те са уникални и с това, че празнуват както двата мюсюлмански празника Рамазан и Курбан Байрам, така и отделни християнски празници, като Коледа, Богоявление, Васильовден (Василица), Трифуновден, наричан още “Средзима” и Бабин ден, Димитровден (Митровден), Еньовден и най-вече Гергьовден, известен като Джурджовден. На Джурджовден гораните от Косово организират прочутите четиридневни горански събори на поляната “Влашка”. В тях взимат участие и горани от Албания и Македония, но и гурбетчиите, завърнали се в родните си села да се видят със своите близки или да си намерят булка.

Горанските жени са уникални с това, че носията им се смята за всекидневна дреха. Обичат да я показват на сватби, празници и най-вече на Джурджовден. Характерното за женската народна носия на горанките е, че в нея доминира червеният цвят, съчетан с бяло. Дългата бяла риза при момите е придружена от червена престилка при омъжените. Задължителната част от носията на горанките са нанизите жълтици, които се предават от поколения и ги носят като гердани или като украшения на челата. Мъжките носии са типично български – бели, с бели шапки, наричани “капи”.

За да разбере човек душата на гораните, трябва да чуе техните песни

- много мелодични и много тъжни. В повечето от тях преобладава мъката по родния край, “либето гурбетчия”, несбъдналата се любов заради дългото отсъствие на мъжа от къщи и задължително мъката по Черно море. В песните се споменава красотата на момите: Боряна, Ралица, Ангелина, Мара, Божана, Карамфилка. С други думи казано, заслужава си да вдигнем булото на забравата от тези съхранили се през вековете наши сънародници в Косово.

Зденка ТОДОРОВА