Смело можем да кажем, че за България времето до 16 септември 2018 година е затишие пред буря. Остава, разбира се, да видим дали бурята ще бъде истинска, или ще се проведе в чаша с вода. Аз лично клоня към второто, но от друга страна изглежда, че у нас вече всичко е възможно. Трябва също да видим, откъде е усещането за приближаващата буря. И да не забравяме, че има самосбъдващи се очаквания и прогнози, които се превръщат в реалност с нашето активно съдействия. Това пише проф. Михаил Константинов, цитиран от в. Монитор.

Защо датата 16 септември е изведена още в самото начало? Защото се чуха призиви за грандиозен митинг срещу властта именно на тази дата. В това няма лошо, ако протестът е мирен. Обаче видни протестъри, анти-коментатори и анти-юристи, финансирани от анти-банкери, вече призоваха за граждански сблъсък на тази дата и съответно за силова промяна на конституционното устройство на държавата. Това вече е лошо и граничи с национално предателство. Още повече, че сме на прага на тежък международен военен сблъсък в Сирия, където, според една българска пророчица, ще започне голямата дандания на 21-ви век. Но то и без пророчици е ясно, накъде отиват нещата. През 1961 година, по време на Берлинската криза, и през 1962 година, по време на Карибската криза, президентите Кенеди и Хрушчов почти бяха отворили вратите към Ада, но успяха в последния момент да ги захлопнат. Е, имаха (ние също!) и малко късмет в това отношение. Днес президентите Тръмп и Путин може и да нямат (ние също!) този късмет. Най-малкото, което можем да направим в този случай като народ и държава, е да минимизираме количеството на глупостите, които създаваме. Макар че надали.

Събитията през изминалия месец август бяха многократно коментирани, включително и по един неетичен и направо недопустим начин от шефовете на някои политически сили. Това си остава за тяхна сметка и вече не е толкова интересно. Затова нека анализираме случилото се от гледна точка на една поучителна китайска мъдрост. А тя гласи, че умният се учи от чуждите грешки, а глупавият – от своите собствени. А който не се учи от своите грешки? Китайците не разглеждат такива хора, явно смятайки, че те не заслужават да бъдат обсъждани.

Двуседмичната мъчителна сага с Търговския регистър на Република България имаше щастлив край: регистърът вече работи и загубена информация няма. Но някак много бързо забравихме тази случка, защото тя беше, както обикновено, похлупена под камарата други издънки на хора и институции. И ще бъде крайно глупаво, поне от китайска гледна точка, да не се поучим от случилото се. Но за да се поучим, трябва като начало да разберем, какво се случи на 10 август, когато се срина Търговският регистър и в резултат на това търговската дейност в страната спря. За щастие, през август тя не беше особено интензивна. Агенцията по вписванията и нейното ново ръководство дължат обяснение пред българския народ за това, което се случи на 10 август и в напрегнатите дни след това. Така че представители на тази агенция, заедно с ръководството на фирма „Лирекс” и нейните поделения (фирмата е отговорна за подръжката на Търговския регистър), трябва час по-скоро да извършат подробен анализ на всичко случило се и да свикат пресконференция, на която да обяснят всичко и да отговорят на въпросите на медиите и на широката общественост. Тук най-важното е първо да се каже кой е виновен и как е наказан, и второ – какви мерки са взети нещата да не се повтарят. Без това да се случи, ще се окажем в категорията на откровените тъпанари, които според мъдрите китайци даже не могат да съществуват. И сривовете в жизнено важните ни компютърни системи ще продължат, превръщайки в мираж стремежа ни да влезем в Шенген и в Еврозоната.

Трябва да се каже и още нещо. В момента отново активно се говори за електронното гласуване, предвидено в Изборния кодекс за изборите през следващата година. За този вид гласуване има и решение на Върховния административен съд. Фаловете с Търговския регистър и с други държавни сайтове в никаква степен не помагат в това отношение, тъй като за произвеждането на свободни и честни избори е задължително обществеността да има пълно доверие в изборния процес. Това означава всеки глас да бъде отчетен правилно. Някои от участниците в сагата с Търговския регистър имат амбиции за участие в прилагането на новите електронни изборни технологии. Те обаче трябва да убедят обществеността, че подобни фалове ще бъдат категорично изключени при едно електронно гласуване. Една от причините много големи и напреднали в технологично отношение държави да се откажат (някои засега, други завинаги като Германия) е опасността от срив на доверието в изборния процес. Казано по-грубо, не може до безпаметство да повтаряш как руснаци и северни корейци са ти хакнали изборите, и после да искаш от хората да вярват в резултатите от електронното гласуване. Няма как да стане. За съжаление, все още не виждам нито адекватен анализ на сривовете в компютърните ни системи, нито бъдещи гаранции за честност и сигурност на електронното гласуване.

Друга болна тема, която с особена сила избухна през август, е свързана със сигурността на движение по нашите пътища и съответно с все още големия брой загинали. С около 100 убити на 1 милион население годишно (това прави по 1 убит на 10 хиляди души) България е на едно от първите места в Европейския съюз, където средният брой убити е 60 на 1 милион годишно. Все още тече следствието за голямото нещастие край Своге, в резултат на което до този момент има 17 загинали. И за съжаление, ще има още, включително и след като минат 30 дни след катастрофата. Защото за всеки (особено възрастен) човек с много счупвания, стои въпросът със залежаването и възникващите от това вторични усложнения, някои от които могат да са фатални.

Нещастието край Своге, заради което беше обявен еднодневен национален траур, е една от най-тежките автобусни катастрофи в българската история. Изглежда, че катастрофата най-после впечатли българските политици и след стандартните пропагандни клишета, май наистина се заговори за необходимите истински мерки срещу касапницата по българските пътища, при която годишно губят живота си 700 българи. През 1990 година, при население с 1,5 милиона над сегашното, жертвите са били 1527, т.е. относително около два пъти повече, отколкото днес. Явно тогава, през 1990 година, като водачи на МПС сме били пълни идиоти, докато сега можем с гордост да заявим, че вече сме само полуидиоти. Не знам доколко това е утешително. И то със сигурност не е такова за роднините и близките на загиналите, както и за ранените при катастрофи български граждани.

Че пътищата трябва да се строят с повече мисъл и качество и с по-малко кражби, е повече от очевидно. И че трябва да се направи постепенна, но пълна ревизия на пътищата и пътните съоръжения у нас, също така е очевидно. Това, разбира се, е само част от проблема. Другата част, по-съществената, е в нас. Не е тайна за никого, че българите в България караме като побъркани. И че очевидно Господ е българин, защото при този стил на управление на МПС, жертвите годишно би трябвало да са много хиляди, а не само „жалките” 700.

Наскоро в поредица от материали се опитах с прости сметки да покажа, че едно дори малко на пръв поглед превишаване на скоростта може да има фатални последствия. Примерно 17 убити, както при Своге. При онази катастрофа превишението уж е „малко”, равно на 13 км/час, колкото е разликата между скоростта на движение (53 км/час) и ограничението (40 км/час).

Превишението собствено на скоростта е с една трета, но това води до увеличение със 76% на кинетичната енергия на движещия се автобус и до същото увеличение на центростремителната сила. Тази сила се компенсира от силата на триене между гумите и асфалта и тя би трябвало също да е почти два пъти по-голяма при скорост 53 км/час, отколкото при разрешената скорост от 40 км/час. А когато пътят е мокър, по норматив трябва да се кара със скорост, която е 75-80% от разрешената при сух път. Така, поради мокрия път, автобусът е имал 3 (три!) пъти по-висока кинетична енергия от разрешената. Е, как тогава да остане на пътя? Ами, няма как. Поради това излиза от лентата си, блъска последователно две коли отляво и поради нова грешка на водача (който рязко завива вдясно по мокрия път) излиза от пътя и пада върху намираща се по-долу площадка. Към която за щастие има път, защото иначе автобусът и хората щяха да са разхвърляни по камъните и дърветата, без възможност за разгръщане на спасителните екипи и жертвите щяха да са даже повече. Тук трябва да споменем и за „проклятието” на десния завой, който в държавите с дясно движение се смята за по-безопасен и уж лесен за взимане в сравнение с левия завой. Защото, ако не вземем добре ляв завой, влизаме в хендека и евентуално може да оцелеем. Но ако не вземем добре десен завой, влизаме в насрещното движение, където следва челен удар.

Това са прости сметки и те могат да бъдат разбрани от едно дете с минимални познания по физика. Наскоро обаче прочетох следния текст в един уважаван от мен сайт, чието наименование напомня редутите от славната Плевенска епопея. Текстът буквално е: „Искам да предупредя, че ще нарека идиот всеки, който ми обяснява колко опасно е превишението на скоростта с 13 км.” Аз почти се познах като обект на тази заплаха, с тази разлика, че никога не съм казвал, че превишението е „13 км”. Това е груба грешка, която интелигентен човек не бива да прави. Защото превишението е „13 км/час”, а не „13 км”. Скоростта не се мери в километри, тя се мери в километри в час, метри в секунда и други отношения от типа „дължина/време”. Но тази грешка е бял кахър.

Аз по-горе казах, че превишение от 13 км/час в случая „Своге” води до (почти) удвояване на центростремителната сила (и съответно до необходимост от удвояване на силата на сцепление) при сух път, и до утрояване на тези величини при мокър път. Ако следвам лексиката на автора от горния сайт, то бих казал, че всеки, който твърди, че удвояването и/или утрояването на необходимото сцепление е без значение, не е просто идиот. Той е архиидиот. Аз обаче няма да кажа това, защото съм учтив и добре възпитан човек. Но за да не попадат и други хора в това неловко положение, ще припомня, че както кинетичната енергия, така и центростремителната сила при завой, са пропорционални на квадрата на скоростта. И ако на някого това му се струва сложно, нека поне не го коментира. Има си хора за тази работа. И накрая ще отбележа следното. За всеки случай си направих скрийншот на идиотския текст в сайта с редутите, така че е безполезно той да се поправя със задна дата. В заключение съветът ми е, че е добре да се мисли преди, а не след като е изнасилена клавиатурата.

За да има полза от горните приказки, и за да изпълним завета на китайците, нека разгледаме един типичен пример, характерен за българските пътища. Преди много от завоите в нашата страна стои знак за ограничаване на скоростта до 60 км/час. Спазвайте безусловно това ограничение, дори ако то ви се струва пресилено, дори ако карате нова кола и дори ако сте убедени, че сте върха в изкуството да се управлява автомобил. Даже в последния случай, този с върха в изкуството, още по-безпрекословно спазвайте ограничението. Защо не сте върха. Там е само Господ.

Ако ограничението е 60 км/час, минете завоя с тази именно скорост. Ако пък вали и пътят е мокър, минете с 45 км/час. Защото, ако се направите на велики и влезете в кривата с 80 км/час при сух път, както мнозина правят, това ще увеличи необходимото сцепление ДВОЙНО в сравнение с това при разрешената скорост. А ако пътят е мокър, скорост от 80 км/час в този завой ще изисква вече ТРОЙНО по-голямо сцепление на гумите с асфалта, за да останете на пътя. Може да се окаже, че го нямате това двойно, или тройно сцепление.

Международни стандарти
За да оправим пътищата на България според високите международни стандарти за безопасност, ще ни трябват 10 години, ако започнем сега. Но да почнем да караме по-безопасно собствените си автомобили, можем още утре. Или, още по-добре, днес. И нека се надяваме, че началниците на света, президентите на САЩ и Русия (а и ние с тях!), ще имат в близките дни поне толкова късмет, колкото имаха техните предшественици преди 56 години.