В поредица от статии Агенция "Монитор" представя резюмета от шокиращите разкрития на в. "Телеграф" за задкулисието в страната, което фалира КТБ и ограби хората и държавата. Текстовете са от книги, които вече бяха публикувани или предстоят да бъдат публикувани от най-тиражния вестник в страната - "Българския Мадоф", "Хищникът от "Капитал" и "Газовия барон". Заради огромния читателски интерес, изданието представя най-любопитните части от книгите, като това е втората част от първата глава от книгата, разказваща с доказателства как Иво Прокопиев бръкна в джоба на всички ни, а сега се опитва и да лъже цялото общество посредством Фабриката за фалшиви новини - "Хищникът от "Капитал".

Той не е типичният олигарх. Поне на пръв поглед. Румените му бузи и ококореният поглед му придават наивен вид. Но видът заблуждава. Иво Прокопиев е надарен с пресметлив ум, а също така и с татко от номенклатурата. Тази вълшебна комбинация прави възможен скока на разградското лъвче от нищото в големия бизнес. В предната глава ви разказахме кой е неговият баща и защо е толкова важно, че малкият Ивчо е отраснал край софрата на големците. В следващата глава пък ще разберете каква насока е имала кариерата на батко му Сашо и как от Регионална служба „Сигурност“ към МВР-Разград ще свърне към една от ключовите приватизационни сделки на прехода. А сега да се спрем на хищното лъвче, както Прокопиев сам нарича себе си и съратниците си от първоначалния вариант на кръга „Капитал“.

Хищно лъвче - това само по себе си е тавтология. Но дори да беше вегетарианец както покровителя си Иван Костов, Иво Прокопиев пак щеше да отбележи небивал възход в клуба на Агнешките главички – своеобразен политико-икономически кръг, радвал се на доста протекции и облаги по време на управлението на Командира.

Ако беше преварил да се роди няколко години по-рано, Прокопиев можеше да пресече пътя си с виден български олигарх – Цветан Василев, още в математическата гимназия в Габрово. Писано им било да се срещнат по-късно и да наваксат пропуснатото, та макар и служейки си с посредници. Значително по-късно Прокопиев ще срещне и друг един олигарх, с когото понастоящем има вземане-даване – газовия барон Сашо Дончев. Към тях ще се присъедини и господарят на хапчетата Огнян Донев, за да заформят със съвместни усилия кръг, в който парите и личните интереси играят решаваща роля.

Връщаме се назад във времето, за да видим къде е всеки от тях през 1991 г., когато се наливат основите на родната олигархия.

По това време Огнян Донев вече е изкарал три важни години до ортака си Огнян Дойнов – вторият човек в БКП след Андрей Луканов, направлявал потоците пари към верни на системата хора, по-известни като „червените куфарчета”. Бъдещият милионер и фармацевт номер едно на демократична България се отделя от покровителя си, за да се озове във вихъра на зараждащия се малък бизнес. Твърди, че започнал с продажби на дъвки и бонбонки, след което минал на гаражна търговия, а големият му удар бил вносът на няколко автомата за детски игри, с които се снабдил с връзки от Германия. Така, докато някои хора не знаят още къде се намират, а групировките въртят бухалки и мачкат всеки, който не им дава съответните отчисления от бизнеса си, Донев безпрепятствено си джитка с автоматите. И така както е тръгнал, през 1993 г. подхваща търговия с черни метали, които изнася от Кремиковци в Германия.

През същата година, която взехме за ориентир, Сашо Дончев от нищото създава „Овергаз“. А през 1993 г. ще се запознае с Илия Павлов и ще прилапа някакви си 19 млн. лв. от Кредитна банка. Такива щедри кредити не се дават на всеки, но, както ще признае самият Дончев в едно интервю, Илия Павлов вече е обработен от Радослав Ненов за въпросния разговор. Той знае, че Дончев се ползва с протекции от страна на шефа на „Газпром” Рем Вяхирев, така че тези 19 млн. лв. са една добра инвестиция. Но от хора като Сашо Дончев не бива да се очаква благодарност, така че ще дойде време, когато Илия Павлов ще съжалява за този ход. А след разрива с Дончев ще дойде и датата 7 март 2003 г., когато Илия Павлов ще бъде застрелян на входа на холдинга „MG корпорация“, като основната версия за убийството ще мирише силно на синьо гориво.

Отново през 1991 г. перспективният бъдещ банкер и, както ще се окаже впоследствие, фараон на КТБ Цветан Василев се насочва към финансите.

Питате се къде е по това време Иво Прокопиев и какво прави? През 1991 г. той е най-обикновено вестникарче.

Хищните лъвчета всъщност са няколко, но едното от тях е неформалният лидер. Колективният прякор на начинаещите репортерчета дошъл от в. „Пари”. В книгата „Невидимата история на „Капитал“, с която медийният бос Прокопиев и съратниците му отбелязват 15-годишнината на вестника, се разказва трогателна история за „двама второкурсници със смешни прически и сериозен паричен проблем“. Годината е 1991-а, а героите в историята са Филип Харманджиев и Иво Прокопиев. Те стоят на стълбите в Университета за национално и световно стопанство (на 27 април 1990 г. Академичният съвет решава ВИИ “Карл Маркс” да се прекръсти така). Стоят си двамата и не щеш ли, погледът им се спира върху следната обява: „Дружествена фирма на граждани търси студенти „Финанси и кредит“ или МИО, четвърти или пети курс, да владеят английски и компютър."

Въпреки че нямало никакви уточнения за вида на работата и заплащането, съчинителите на тази легенда (може да я наречем също и басня) само се спогледали. Филип казал: „Това е тъкмо за нас. Втори и втори курс прави четвърти, ти знаеш компютър, аз знам английски - ще кандидатстваме за едно място.“

Сюжетът, описан в юбилейната книга за „капиталци”, е достоен за филмиране: „До интервю така и не се стига. В стаята, където тече кастингът, двамата виждат едно русо момиче, съсредоточено над някакъв превод. Иво я пита какво точно превежда. Момичето отговаря: „За японските банки.” „О, японските банки!? Те са много агрегирани", важно отбелязва Иво, като натъртва термина. В този момент човекът, който трябва да ги интервюира, преценява, че те ги разбират тия неща и направо ги вика на работа в понеделник. Фирмата, пуснала обявата, се казва "Рубикон", същата, която ще започне да издава вестник "Пари" няколко дни по-късно. Така съвсем случайно, без никога да са подозирали, че може да влязат в журналистиката, двамата започват работа като един - на по половин работен ден, за да съчетават учене с репортерство.“

Твърди се, че предприемчивите репортерчета много бързо се ориентирали как да печелят пари и докато останалите се бъхтели върху дописките, те запретнали ръкави и се захванали с поръчкови статии за българските брейди облигации и банковия сектор. Плащачът бил Илия Павлов.

След време медийната бухалка на кръга „Капитал” ще громи „Мултигруп” по поръчка на Командира на тъмния преход. Така без свян и морал „капиталци” ще менят в годините позициите си на 180 градуса, както им отърва. Няма вечни врагове, но няма и вечни приятели. А някои от бизнесмените, чиито интереси са обслужвали, приключиха жизнения си път с куршум. Заедно с тях бяха погребани и империите им.

За разлика от гореспоменатите, Иво Прокопиев предпочита да се представя за честен частник. Някой може би щеше и да се върже на тази история, ако фирмата му „Гауди-4”, регистрирана през 1991 г. в родния му Разград, бе просъществувала повече от година. Но Прокопиев няма време за губене.

Никой в българската журналистика не може да се похвали с толкова бърз възход, както вестникарчето Иво. Вече разбрахме, че през 1991 г. лъвчето с номенклатурно минало даже не е на пълен работен ден. Въпреки това още следващата година – 1992-ра, той става изпълнителен директор на „Отечествен вестник” (възродено издание на в. „Отечествен фронт”). Скоро след това вече е главен редактор на в. „Банкер”. Само на 22 години!

След още една година – на 4 октомври 1993 г., излиза първият брой на чисто новия вестник на Иво Прокопиев – „Капитал”. Само на 23, а вече издател!

Всеки набързо замогнал се демократ обича да си измисля истории. Никой не казва: „Дадоха ми едни пари накуп и аз направих това и това”. Не го прави, защото веднага ще го попитат – ти какво обеща в замяна? И други такива неудобни въпроси. За да избегне тази конфузна ситуация, Прокопиев лъска „златната си ябълка” и я продава на двойна цена.

Всеки е чувал легендата за Джон Рокфелер, на когото Прокопиев се опитва да подражава. Като малък му дали джобни пари, с които си купил една ябълка. Предприемчивият малчуган не я изял, а я излъскал и я продал по-скъпо. Със спечелите пари купил две ябълки, които също продал. Така станал неприлично богат, но не от продадените ябълки, а защото починала негова богата роднина, която му завещала своите милиони.

Правило 13 на Рокфелер гласи: „Приятелството, основано на бизнес е по-добро от бизнес, основан на приятелство.” „Прокопфелер” би могъл да добави и други мъдрости, но точно с това правило едва ли би се съгласил. Малко по-късно ще видим какво се случва с останалите лъвчета край него и подхвърлените им кокали.

Сега да видим каква легенда е измислил Прокопиев за лъскавата си ябълка, купена с джобни парички. В приветствие по повод завършването на студентите по икономика в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2014 г. той споделя: „Започнах работа в първи курс, във втори основах първата си фирма, в трети имах 20 служители. В онези години конкуренцията не беше толкова силна и знанието за пазара не така разпространено. Това, което ме водеше и ме караше да рискувам е увереността, че знам и мога повече от другите.” Скромността краси човека? Не и в прокопиевия случай.

Прелистваме и в. „Пари” от 2002 г., където спираме поглед на интервю с бившия дописник на вестника Иво Прокопиев. Там той казва: „Капитал” беше създаден с парите, които получихме при продажбата на дяловете си от „Банкер“, и с малка финансова подкрепа от агенция Ройтерс. Тогава имахме интересен за времето си договор, който не беше особено типичен, но по силата му агенцията имаше право да купи една трета от вестника и като допълнение към тази уговорка бяхме получили и заем“.

Версията на Петко Шишков: „Бисер (бел. ред. - Боев) беше ходил на някакви курсове в Лондон, но аз си нямах бъкел понятие как се пише за Ройтерс. За нула време успяхме да се справим. Три-четири месеца след като започнахме, нивото на новините, които излизаха в българския финансов сервиз, стана доста добро и обслужваше пазара добре, защото български банки веднага започнаха да се абонират и това начинание бързо се превърна в печелившо."

Трета легенда: избрали си офис, който да не е на повече от 50 метра от Ройтерс, за да се съобразят с... дължината на кабела.

Когато разправят тези неща, хищните лъвчета определено смятат, че насреща си имат публика, която пасе трева. Иначе едва ли щяха толкова удобно да пропуснат момента, в който напористият репортер с розови бузки от Разград прави бърз пробив във вестник „Пари“, после става на бърза ръка изпълнителен директор на „Отечествен вестник“, прекрачва няколко стъпала нагоре като главен редактор на в. „Банкер“, в който, разбира се, вече притежава и дял. За да се стигне до създаването на седмичник, което е доста сериозна инвестиция, каквито и легенди да се разправят.

Възпитаникът на математическата гимназия в Габрово може би ще се затрудни, ако трябва да докаже с цифри как за толкова кратко време и без ничия помощ се прави седмичник. При това седмичник, който не без усилията на своя издател се превръща в машина за разправяне с неудобни на покровителите му личности, фирми и групировки. През годините има много примери за това как бързо се върти колелото. Ще се спрем на някои от тях в следващите глави. Сега се връщаме обратно в семейство Прокопиеви. Георги и Венета имат още един син - Александър. Няма логика неговата съдба да се е сложила по-зле от тази на младия „капиталист”. Бившата номенклатура наистина се грижеше да има равен старт за всичките си чеда. Останалите – лъвчетата ги яли.