Странна картина наблюдават димитровградчани – Гойко Митич раздава автографи на своите почитатели. А още по-странното е, че Винету говори и пише на български. Няколко души в света имат претенциите да са истинските двойници на Гойко Митич в ролята на Винету, но най-сполучливият от тях се казва Тодор Шишманов. Кой всъщност е той ? Един обикновен служител на БДЖ, семеен и баща на две деца. Още от юношеските си години се пали по славата на Гойко Митич и иска да прилича на него. И го постига. Облеклото, снаряженията, походката, жестовете – всичко е едно към едно. Единственото нещо, което може би го отличава е, че Тодор се страхува от змии, толкова, че е откъснал снимките им от учебника си, а Гойко Митич ги лови с ръце.
- Г-н Шишманов, твърде много си приличате с актьора Гойко Митич. Това ли породи идеята ви да се правите на Винету?
- Може би да! Тази прилика я забелязаха съучениците ми в гимназията. Тогава филмите с Гойко Митич бяха хит и така започнаха да ми викат Гойко. П-късно реших и да се облека като Винету. Вече търсех приликата с екранния Винету не само в тялото и лицето си, а и в жестовете, в походката, в дрехите. Имах възможността дълго време да оглеждам детайлите, защото вече бях събрал една огромна колекция от снимки, статии, интервюта с Гойко Митич, бях изгледал почти всичките му филми. Дори и писмо му бях написал. Днес мога да кажа, че аз съм единственият в Европа, а може би и в целия свят, с уникална колекция, разказваща за живота и творческата дейност на човека, изиграл Винету и Оцеола. За 70-годишнината на актьора, която беше на 13 юли 2010 г. направих плакати,ра отразяващи живота и филмовата му дейност и ги разлепихме в Хасково, Димитровград, Харманли и Свиленград. Това беше един малък жест към Гойко Митич от моя страна, за да не го забравят хората. Такива плакати изпратихме и на самия Гойко Митич. Както ви казах отдавна съм му открил адреса и съм му писал много писма…

- Вие като се обличате като него, излизате ли така сред хората? 
- Разбира се. И автографи са ми искали, приемайки ме за истинския Гойко Митич. Само на кон не съм се разхождал из Димитровград, но съм с намерение да го направя. Иначе имам кожения му панталон, подари ми го колежка. А елечето и мокасините съм си шил сам. Притежавам точните копия на неговия лък и на томахавката му. Двамата с Гойко Митич сме като в скритите картинки, в които търсят девет или десет разлики. При нас разлики няма – ние сме точно като две капки вода. 

- Такава прилика сигурно не се постига лесно?
 - Повече от 30 години съм изучавал жестовете му, как се държи с хората, как разговаря, изучавал съм и движенията на тялото му, мимиките на лицето му. Притежавам пълната колекция с неговите филми и съм гледал всеки от тях не по-малко от 50 пъти. Навремето касетите с филми на моя кумир ми ги носеше един англичанин от Германия, защото не всички филми се прожектираха в България. Добре, че съм ги пазил като очите си, защото днес филми с участието на Гойко Митич не могат да се намерят .

- Предполагам, че се интересувате и от неговия личен живот?
- Разбира се, а и как иначе! Изучил съм целия му живот с подробностите. Прочел съм огромни купища литература за живота на индианците. И продължавам да чета… Нали знаете, че два от филмите за индианци са снимани в България? Филмът „Голямата змия” е сниман край река Камчия, „Оцеола” също е сниман у нас с участието на българските артистки Пепа Николова и Искра Радева. С Пепа Николова, царство й небесно, бяхме съседи в Харманли, бяхме и приятели. Много сме си приказвали с нея за работата й с Гойко Митич, от когото тя беше във възторг. В един от разговорите с нея тя ми сподели, че за участието й в „Оцеола” е получила 30 000 лв. хонорар. За ония години това бяха много пари. Пепа ми каза, че с тях си е направила къща…

- Имате ли интервюта с Гойко Митич, в които да разказва и за България?
- Разбира се, че имам. Между другото той е възхитен от хората, които се събирали да гледат как се снима филмът край Варна, край река Искър и край язовир „Доспат” край село Сърница. След края на снимките всеки от зяпачите искал да се докосне до него, да го стисне за ръката. Някои от местните хора все пак успявали да го отмъкнат в домовете си, където актьорът прекарвал незабравими вечери. В едно от интервютата си за немски вестник разказва как се разхождал с други актьори по плажа в град Балчик и минали край една барака за стрелба с пушка. Гойко Митич взема пушката и уцелва всичките мишени. Дават му голямата награда – значка с неговата снимка с ролята му във филма Винету. 

- Имате ли кът, посветен на кумира ви?
- Да, имам. Таванът ми целия е облепен с негови снимки. Нещо повече – издирил съм най-сериозните фенове на актьора в Европа и се оказа, че аз притежавам най-голямата колекция. По-сериозната ми конкурентка е от Чехия, която има архив от 350 снимки на Гойко Митич, а моите са повече от 1000. А от мои снимки, облечен като Оцеола ,изпратих десетина и на Гойко Митич.


Така изглежда Винету от Димитровград

- Познавахте ли се лично с него?
- За съжаление – не! Въпреки че съм правил повече от 20 опита да го направя. Най-напред му изпратих десетина от моите снимки в неговата роля. Явно не са достигнали до него, защото иначе щеше да реагира. Никой не може да остане равнодушен към такава прилика – повече от… две капки вода. Но това не ме разочарова. Аз знам, че той е много зает и съм убеден, че един ден ще се срещнем с него.

- Казвате, че половината от живота ви е посветен на тази ваша история, съжалявате ли за изгубеното време?
- Не, разбира се! Това е част от моя живот и аз съм горд с това, което съм успял да направя до сега за актьора. Само за едно нещо съжалявам – имам снимка с копие на лъка му, на томахавката, на коня му, но нямам снимка с копие на пушката му “Уинчестър”. Не можах да намеря такава пушка. Разбрах, че ако отида в Бояна, ще я намеря, но все не ми остава време да го направя. 

- Не сте ли мислили да участвате в някой български филм? Казвате, че имате артистична дарба?...
- Много бих искал и съм сигурен, че ще бъда добър актьор, но никой не ме кани. А и кой да ме покани като никой не знае за мене. Сега имам намерение да кандидатствам за Книгата на „Гинес” като най-точното копие на Гойко Митич. 

- Имате ли представа защо Гойко Митич вече не се снима във филми за живота на индианците?
- Знам, че дипломатично е предупреден от американците да спре да се снима в индиански филми. По-скоро да спре производството на такива филми, защото когато в Южна и Северна Дакота се прожектира филмът „Синовете на великата мечка”, индианците се вдигат на бунт. Този бунт е жестоко и много бързо потушен. Има и убити. След този случай в САЩ никога повече не е показван филм с Гойко Митич. 

- Къде е днес Гойко Митич? Има ли семейство, деца? 
- Днес той е на 76 години и играе в театъра. Преди няколко години изиграва и последната си роля в киното – влиза в образа на известен маршал. До 2006 г. играе в шоуто „Батзегеберк”, в което има по две представления на ден. Има добро семейство – жена, дъщеря Наталия и по-малък брат, който се казва Драган. Майка му преживява голяма трагедия, след като Белград е бомбардиран от американците. Една от бомбите пада край дома й, а ужасът от преживяното се отразява на здравето й и тя си отива от този свят без време. Ще добавя и това, че когато Гойко Митич се отказва да се снима в ролята на Винету, режисьорът открива турския актьор Ерол Зандер, който много прилича на Гойко. Жалко, че не е могъл да попадне на моя снимка в одеждите на актьора. Сигурен съм, че щеше да избере мен…

Интервю на Тодорка НИКОЛОВА