Няма начин, ако се интересувате от футбол, да не си спомняте Йордан Маринов. Роден е на 23 юни 1968 година в Свищов. Бивш полузащитник. Последователно е играл за Академик (Свищов), Локомотив (ГО), ЦСКА, Славия, Локомотив (Пд), Локомотив (Сф), Левски, Кремиковци, Академик (Свищов), Хебър и Беласица. Той е първият, който е носил екипите на четирите най-популярни софийски клуба – ЦСКА, Славия, Локо (София) и Левски. Шампион на България с ЦСКА през 1992 година и два пъти носител на Купата на България – през 1995 година с Локо (София) и през 1998 година с Левски. Два пъти е вицешампион – с „червено-черните” и със „сините”. Има 13 мача в евротурнирите. Маринов, който от известно време живее в Англия, даде интересно и откровено интервю за БЛИЦ СПОРТ. Ето как протече разговорът ни.

-Данчо, от колко години живееш в Англия и как се озова там?
-В Англия пристигнах през 2002 година. Даже и датата помня – 20 април. Трябваше да взема сериозно решение – дали да остана в България или да търся начини да потърся късмета си навън. Преди да приключа с Левски, направих една необмислена инвестиция. Тя се оказа несполучлива и се наложи да търся изход от ситуацията. Опитах се да остана в България. Имах идеи с две ярки футболни фигури, но няма да споменавам имената им. Но когато трябваше да ми помогнат – единият с футболни неща, а другият – с извън футбола, всичко зацикли. И двамата не ми отговаряха. Криеха се и ми дадоха да разбера, че нищо няма да се получат. Това ме принуди да поема своя път, да се оправям сам и да не разчитам на други хора. Беше много трудно решение, защото никога не съм изоставал семейството си, защото то е всичко за мен. То е смисълът на моя живот. Поех огромен риск и тръгнах към неизвестността. Знаех, че ще е трудно, но в името на семейството, което много обичам, реших да рискувам. Исках да продължа във футболна насока, но след като пристигнах, за кратко време разбрах, че мечтите ми няма да се сбъднат. За да можех да се реализирам във футбола, най-малкото трябваше да владея много добре английския език. А аз не знаех и грам, когато дойдох на Острова. Все пак бързо си намерих работа – още на третия ден. Просто не биваше да чакам.

-Как изкарваш прехраната си на английска земя?
-Работя като бояджия както в частния сектор, така и за компании. За последно работих в ирландска фирма. Малко по-късно се появи шанс да се занимавам отново с футбол – като треньор. Малкият ми син тренираше в регионален футболен клуб в Лондон и възникна възможността да започна да подготвям деца на аматьорски начала. Моята идея беше да провеждаме тренировки три пъти в седмицата, но не се получи. Родителите на момчетата откровено заявиха, че могат да си позволят да ги водят на заниманията само веднъж седмично. Изтъкнаха няколко аргумента, най-важният от които бяха големите разстояния в града. Аз ги разбрах. Така този шанс пропадна.

-Трудно ли се живее на чужда територия?
-Специално за мен и семейството ми е доста трудно. Винаги сме се чувствали много по-добре, когато наближава времето да се приберем в България. Просто няма място за сравнение. Прибираме се обикновено веднъж в годината – през лятото, и един месец си прекарваме прекрасно в родината. Виждаме се с родители, роднини и близки. Често обаче се натъжаваме, защото чуваме от хората около нас, че в България животът е труден.

-Разкажи ни нещо повече за своето семейство?
- От 27 години съм семеен. Имам прекрасно семейство. Това ме прави безкрайно щастлив. Имам прекрасна съпруга, казва се Севда. Тя винаги е била до мен. Особено в онзи труден период, за който ви разказах в началото. Много я обичам и много съм и благодарен, защото в трудния ми момент ме подкрепи. Всъщност, точно тогава човек усеща най-силно любовта на жената до себе си. Неслучайно наричам нея и децата моето национално съкровище. Даже онзи ден и казах: „Чувствам се по-богат и от Бил Гейтс, защото те имам!” (смее се). Имаме две страхотни момчета – високи, красиви, здрави. Много си ги обичам. Големият ми син Ивайло е на 24 години и учи като програмист. Малкият ми син – Лино е 19-годишен и през януари ще се върне в България, защото ще започне да играе в родния ми отбор Академик (Свищов).  С жена ми се надяваме двамата да тръгнат успешно по своя път и да успеят в живота. Ние винаги ще ги подкрепяме.

- Привърженик си на Уест Хям. Как се запали по „чуковете”?
- Това е доста интересна история. Никога не съм имал отбор, на които да бъда фен. Стана случайно и спонтанно. Беше през есента на 2002 година. Като дойдох в Англия, първата ми работа ми беше точно срещу стадиона н на Челси -  „Стамфорд Бридж”. Винаги, когато минавах за работа, гледах съоръжението със захлас. Един ден не издържах - видях, че една от вратите беше отворена и въобще не се замислих. Влязох да го видя – невероятен стадион. Прочетох на един от афишите, че предстои мач с Уест Хям и реших да си купя билет от касите. По принцип в Англия трудно можеш да се снабдиш с билет за мач, но в случая имаше. След няколко дни беше мачът. В Уест Хям играеха две ярки звезди – Паоло ди Канио и Джо Коул. Уест Хям победиха с 3:2 с два невероятни гола на Паоло Ди Канио. „Чуковете” играха страхотно и грабнаха сърцето ми. Така се запалих по тях и така до ден-днешен. Вярно, същия сезон тимът изпадна, но това нямаше значение – Уест Хям вече бе намерил място в сърцето ми.

-Гледал ли си на живо мачове на Уест Хям и кой е последният, на който си бил?
-Да, няколко мача. Единият от тях беше срещу Арсенал. Тогава отидох на „Ъптън Парк”. С акредитация ме уреди един ваш колега – Дани Димитров. Бях развълнуван, защото гледахме мача от местата на журналисти. Преди да влезем там ни  предупредиха – няма да викаме, подскачате и радвате и не носете никакви артикули на някой от двата отбора.  Двубоят беше много емоционален и аз едва се въздържах през цялото време да не скоча и да не извикам. След срещата вашият колега ме заведе на пресконференцията, където беше много вълнуващо. Преди две години бях на един друг мач на „Ъптън Парк”, който ще помня винаги. Играехме с Хъл Сити, а треньор ни беше Сам Алардайс. Бихме с 2:1, но играхме слабо. И знаете ли какво се случи след края на двубоя – всички фенове започнаха да освиркват Големия Сам. Направо го съсипаха от ругатни и обиди. Знаете каква е неговата философия – той залага на футбол с дълги топки и постоянни центрирания, а ние, привържениците на Уест Хям, не харесваме този стил. Предпочитаме тимът ни да играе красиво, а не грозно. Даже предпочитам, ако трябва, да изпаднем, но да играем приятно за окото.
В Лондон се запознах с още един българин – Иво Симбаев, който беше скаут на Челси в продължение на четири години. С него съм гледал мачове на много други отбори. И то не само в елита, но и в по-долните дивизии.

-Следиш ли българския футбол и какво е мнението ти за него?
- Имаше години, когато го следях. Беше ми интересно. Но от година на година тази искра в мен започна да загасва. Единственият отбор, на който ръкопляскам, е Лудогорец. В Разград се работи в правилната насока и резултатите са налице. Не само в България, но и в Европа, което е по-важно. Желанието ми е да да имаме повече такива отбори. 

-Да се върнем назад в миналото. Правиш първите си футболни стъпки в Академик (Свищов)...
-Точно така. Това е родният ми клуб. Най-радващото е, че в момента се полагат основите на нов проект за възраждането на футбола в града. Искам да поздравя хората от общината за идеята, както и да пожелая успех на моя брат Евгени Маринов, който отскоро е старши треньор на тима. В Академик има доста млади таланти, на които желая на стигнат възможно най-високо.

-Ти си първият футболист, който е играл и в четирите софийски гранда – ЦСКА, Левски, Локо и Славия. Къде се чувстваше най-добре?
-Много ми е трудно да отговаря на този въпрос, защото, където и да съм бил, ми е било хубаво. Имам страхотно уважение към всички отбори, в които съм играл. В ЦСКА бях само един полусезон, но се чувствах прекрасно. И до ден-днешен има цесекари, които, като ме видят, ми казват, че съм оставил следа на „Армията”, макар и за няколко месеца.

- Как се озова на „Армията”?
-Преди да отида в ЦСКА, като войник служих в школата „Чавдар”. Там шеф беше Борис Станков. Явно още там Аспарух Никодимов и другите са се набелязали и са следили кариерата ми. После заиграх в мъжкия тим на Локомотив (Горна Оряховица) и оттам през лятото на 1991 година ме привлякоха в ЦСКА.

-Фактите са категорични – с червения екип играеш много силно през есента на 1991 година?
- Така е. В първите 13 кръга играх титуляр от първата до последната минута. Даже треньорът Аспарух Никодимов казваше в съблекалнята, че съм пример за добра игра. Вървяхме към титлата и всичко беше наред. В евротурнирите пък елиминирахме Парма след 0:0 в София и 1:1 в Италия. Имам много интересен спомен от реванша. След мача отидохме в едно градче, което е близо до Парма – Реджо Емилия. Влязохме в местния мол и за наша изненада някакъв човек по микрофона обяви, че ние сме пристигнали и ни поздравява за успеха. Хората взеха да ни ръкопляскат. Сигурно се питате защо са го направили, тъй като те са италианци, а ние отстранихме италиански тим. Ами просто между Парма и Реджо Емилия има омраза, такава, каквато я има между съседни градове навсякъде по света – включително и в България.
В следващия кръг играхме с Хамбургер, но отпаднахме. За реванша в София Валентин Михов пусна свободен вход и „Армията” се напълни до дупка.

-Защо обаче през пролетния полусезон напускаш изненадващо ЦСКА?
-На подготвителния период през януари 1992 година върнаха Ивайло Киров в ЦСКА от Норвегия. Като разбрах това, имах предчувствие, че  няма да съм в стартовия състав. През зимните контроли всички играеха, а на мен не ми дадоха и една минута. Като се поднови първенството, в първите три кръга бях извън групата. Не знаех какво става, тъй като на полусезона ръководството обяви, че е доволно от играта ми и ми предложи договор за още две години. После обаче нещата се преобърнаха на 180 градуса за мен. След третия мач през пролетта реших да отида при Паро. Говорих с него. Казах му, че явно нямам шанс да играя и че Славия проявява интерес към мен. Попитах го дали има проблем да ме преотстъпят на „белите”. Той се съгласи и така се озовах на „Овча купел”.

-Впоследствие, през пролетта на 1992 година, ЦСКА стана шампион. Ти получи ли златен медал, въпреки че не беше вече в състава?
-Не, не получих. Но въпреки това и до днес се чувствам шампион с „червените” и не ме е срам да се гордея с този факт. Макар и без медал, аз имах дял за спечелването на титлата.

- Разкажи нещо за престоя ти в Славия и в Локо (София)?
- Когато бях при „белите”, тимът не беше толкова силен, но имахме много сплотен колектив. Спомените ми от „Надежда” са повече от хубави. През пролетта на 1995 година спечелихме Купата на България след победа на финала с 4:2 над Ботев (Пловдив).

-Ти тогава вкарваш единия от головете...
-Да, вкара третия гол. Ботев бяха фаворити, тъй като по това време клубът се управляваше от „брокерите”. В състава им имаше само звезди – Боби Михайлов, Наско Сираков и още много други. Но ние победихме!

- С екипа на Левски не успя да спечелиш златен медал в първенството, но отново триумфираш с Купата на България – през 1998 година.
-О, в Левски обстановката беше отлична. Лафчис и Желязков бяха перфектните ръководители. Тимът представляваше сплав от опитни и млади момчета, между които бяха Гонзо, Асен Николов-Бебето и Сашо Александров-Кривия.На финала разбихме ЦСКА с 5:0. Аз бях резерва, но влязох в игра при 1:0, тъй като Викторио Павлов получи тежка контузия.  

-По старите фенове помнят, че заедно с брат ти Евгени бяхте заедно в Локомотив (Пловдив)?
-Да. И аз, и брат ми, който е по-голям от мен, пазим добри спомени от престоя ни на "Лаута". През есента на 1993 година играхме в евротурнирите срещу Лацио. Загубихме и двата мача с по 0:2, но отборът остави добри впечатления.

- Любимият ти чуждестранен тим ни е известен. Кой обаче е българският отбор на сърцето ти?
-Нали знаете какъв е цветът на очите ми (смее се). Те са сини! Левски ми е на сърцето, но никога не бих казал лоша дума и за ЦСКА. Въпреки че не си тръгнах през парадния вход на „Армията”, винаги ще уважавам „червените”. Искам да пожелая на двата тима един ден да се завърнат там, където им е мястото.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ